Решение № 77 от 10.03.2026, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 77 гр. Карлово, 10.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Дарина Ил. Попова при участието на секретаря Ангелина Ст. Господарска като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело № 20255320102037 по описа за 2025 година

ПРОИЗВОДСТВО по иск с правно основание чл. 55 ал.1 пр. І-во от ЗЗД.

Ищцата Т. Г. Й., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С., ул. ***, твърди, че сключила с ответника „Лендиво“ ООД, ЕИК 203811241 договор за предоставяне на кредит с №85897 за сумата от 1 000 лева и срок на погасяване 30 дни. На 30.10.2025 г. ищцата упражнила правата си по чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК и е отправила искане към кредитора да й бъде предоставено извлечение за извършените и предстоящи плащания по процесния договор за заем. Видно от приложената кореспонденция, в отговор ответното дружество изпратило извлечение, приложено към настоящата молба, от което са видни платените от ищцата суми – 1 850 лева. В случая в договора за кредит било включено и задължение за предоставяне на обезпечение по кредита в изключително кратък срок и при изключително завишени изисквания – банкова гаранция или поръчители, като при непредоставяне се начислявала огромна спрямо заетата сума неустойка. Както било служебно известно на съда по този тип кредити въпросната неустойка била по същество скрита договорна лихва, именувана по този начин за да не бъде включена в ГПР. Счита, че ГПР в договора е бил неточно посочен, с оглед на което самият договор бил недействителен. Към момента на иска ищцата заплатила сума в общ размер на 1 850 лева, като счита, че сумата от 850 лева е платена при изначална липса на основание предвид разпоредбата на чл. 23 3ПК. Следвало да се има предвид, че при иск по чл. 55, ал. 1 33Д ищецът следва да докаже единствено плащането, а ответникът следвало да докаже основанието, на което задържа сумите.

МОЛИ съда да постанови решение, с което осъди „ЛЕНДИВО“ ООД, ЕИК 203811241, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл.

1

Оборище №13Б да заплати на Т. Г. Й. с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С., ул. *** сумата от 850.00 лева, представляваща платена сума при изначална липса на основание предвид недействителността на договор за заем № 85897 от 10.09.2024 г. Претендира деловодни разноски.

Ответникът „ЛЕНДИВО“ ООД, ЕИК 203811241, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. Оборище №13Б оспорва иска като неоснователен и излага правни доводи. Признава факта, че страните са сключили процесния договор за потребителски кредит.

След преценка на събраните по делото доказателства, по отделно и в тяхната съвкупност и във връзка със становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не се спори и се установява от представените писмени доказателства – договор, погасителен план, история по кредита и общи условия, че ищецът като кредитополучател и ответникът като кредитор са сключили договор за кредит № 85897 от 09.10.2024 г., като ответникът е предоставил на ищеца сума в размер на 1 000 лева, при уговорен годишен лихвен процент в размер на 36%, с посочена обща дължима сума по кредита (главница+лихпва) в размер на 1021 лева и обща дължима сума по кредита, когато не е осигурена гаранция поръчител (главница+лихва +неустойка) в размер на 1210 лева. Страните са уговорили връщането на заема да стане еднократно, с падеж на плащане 08.11.2024 г. В чл. 1, т.11 от договора страните са уговорили ищцата да предостави обезпечение – поръчител или банкова гаранция, а в чл. 17 е уговорено ищцата да предостави обезпечението в срок от 3 дни от сключване на договора. Посочено е също, че третото лице и банковата гаранция следва да отговарят на изискванията, установени с общите условия към договора. В чл.

26 ал.2 от договора е уговорено, че кредитополучателят дължи неустойка в размер на 0.9% от заетата сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. В представените по делото общи условия липсват изисквания за размера на банковата гаранция или за поръчителя. От представеното удостоверение, изходящо от ответника се установява, че по процесния договор за кредит с номер 85897, към 30.10.2025 г. ищцата е заплатила сума в размер на 1850 лева, общото й задължение възлиза на 4806.70 лева, дължима сума за до края на срока на договора – 2956.70 лева.

Други доказателства от значение за правния спор не са ангажирани.

Страните спор по фактите нямат, спорните въпроси касаят действителността клаузите.

По основателността на иска на наведените основания:

Не се спори, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът е получил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор, съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на Закона за потребителските кредити (ЗПК).

2

Съгласно чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК следва да се съобрази и нормата на §2 от ДР на ЗПК, касаеща въвеждането разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Ето защо, при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.

В оспорената клауза на чл. 27 ал.1 от договора, е предвидено, че при непредоставяне на обезпечение по чл. 17, ал. 1 в установения срок и съгласно реда и условията по общите условия, потребителят дължи на дружеството неустойка от 0.9% на ден върху заетата сума.

След преценка на клаузата относно исканото обезпечение, съдът намира, че въведеното задължение за предоставяне на поръчител след сключване на договора, както и дължимост на неустойка при неизпълнение, се основава на нищожна клауза. Изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, едва след сключване на договора води до този извод. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, при непредоставяне на обезпечениеследва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Клаузата за дължимостта й в чл. 27, ал.1 е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д.

№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи служебно. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. Така, както е уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, но не и във връзка с изпълнението или неизпълнението на вече поетите от страните договорни задължения.

Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. Съдът изчислява размера на неустойката (според 3 първоначално договореното 18.9% от заетата сума, т.е. още със сключване на договора е предвидено, че при липса на предоставено обезпечение чрез поръчител или банкова гаранция, за периода на връщане на кредита потребителят би дължал главницата, възнаградителна лихва, която по естеството си представлява печалба на кредитора и сума за неустойка в значителен размер и то при условие че срокът за връщане на заета сума е 30 дни. Поради изложеното съдът приема, че противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. ІІІ от ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя. Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение, което прави санкционната функция на неустойката извън предмета на задължението и доколкото само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до вреди. Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при сключване на договора, при така уговорените параметри, не е налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26, ал.1 вр. с ал.4 от ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие. Предвид изложеното, предявеният иск е основателен и доказан, при което следва да бъде уважен.

ОТНОСНО разноските:

С оглед изхода от спора, следва да се осъди ответника да заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на 25.56 евро (50 лева), за заплатена държавна такса.

От пълномощника на ищеца се претендира адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ал.2 ЗАдв.

За да определи размера на дължимото възнаграждение, съдът съобрази, че с решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22г. е постановено, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако съдът установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.

Ето защо в конкретната ситуация, при сключен договор за правна защита при условията на чл. 38 ал.1 т.2 от закона за адвокатурата, съдът на основание чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС отказва да прилага чл.2 ал.2 от Наредбата №1/09.07.2004г. за минималните адвокатски възнаграждения.

Производството е приключило в едно съдебно заседание, не се отличава с фактическа и правна сложност, и понастоящем съдът намира за справедливо с оглед на броя на исковете, техния резултат и тяхната правна и фактическа сложност, и като отчита положения труд от пълномощника, че на адвокат адв. Д. Д. Г. следва да бъде определено възнаграждение в общ размер на 200.00 евро с начислен ДДС за предоставена безплатна защита и съдействие на ищеца Т. Г. Й. реда на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА, която сума се определя и с оглед продължителността на производството, и явяването й в 4 съдебно заседание.