Решение № 96 от 04.02.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 96 гр. Стара Загора, 04.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Олга Златева при участието на секретаря Пламена Цв. Д.а като разгледа докладваното от Олга Златева Гражданско дело № 20255530101989 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба от К. Г. П. от ************* против „Изи Асет Мениджмънт“ АД - гр. София и „Файненшъл България“ ЕООД - гр.

София – по искове по чл. 26 ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 146 ал. 1 ЗЗП, вр. с чл. 22, вр. с чл. 19 ЗПК /за договори за паричен заем/, при евентуалност - за нищожност на клаузи от договорите, по чл. 26 ал. 1 и ал. 2, пр. 4 от ЗЗД вр. чл. 21 ал. 1 от ЗПК вр. чл.

19 от ЗПК /за договори за предоставяне на поръчителство/ и по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД.

Предявени са насрещни искове - по чл. 79 ЗЗД и евентуален - по чл. 23 ЗПК.

Ищцата твърди, че между нея /като кредитополучател/ и „Изи асет мениджмънт“ АД /като кредитодател/ е сключен Договор за паричен заем № *************. По силата на договора, дружеството е следвало да предостави заемни средства в размер на 600 лв. на ищцата, а тя е следвало да възстанови кредита, ведно с възнаградителната лихва. Съгласно чл. 2, т. 5 от договора, годишен лихвен процент /ГЛП/ по заема е 45 %, а годишният процент на разходите /ГПР/ е 56,42 %.

Уговореният срок на договора е 11 месеца.

Между същите страни и в същите им качества, бил сключен и Договор за паричен заем № *************г. По силата на този договор, кредитодателят е следвало да предостави заемни средства в размер на 1000 лв. на ищцата, а тя от своя страна е следвало да възстанови кредита, ведно с възнаградителна лихва. Съгласно чл.

2, т. 5 от договора, ГЛП е 45 %, а ГПР е 56,42 %. Уговореният срок на договора е 26 седмици.

1

Във връзка с Договор за паричен заем № *************. и Договор за паричен заем № *************г. били сключени и договори за предоставяне на гаранция.

Двата акцесорни договора били сключени на основание чл. 4 от всеки от договорите за заем, като и по двата договора гарант бил „Файненшъл България“ ЕООД. Договорите за гаранция били сключени, с цел обезпечение на вече подписаните договори за потребителски кредит. По всеки от двата договора за гаранция се уговаряло, че ищцата дължи възнаграждение на „Файненшъл България“ ЕООД, за това, че става гарант по кредитните правоотношения. Същото възнаграждение се заплащало от ищцата директно по сметките на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ежемесечно, заедно с първоначално уговорената погасителната вноска по всеки от кредитите.

Въпреки тези факти, касаещи договорите за гаранция, ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД, не отразил това обстоятелство в ГПР по договорите и не включил тези разходи в ГПР по договорите, въпреки че трябвало.

Ежемесечно и кумулативно с месечните си вноски, ищцата заплащала и такси „поръчител“, въпреки че такива не били предвидени в основните договори.

Счита, че процесните договори за кредит са недействителни, на основание чл.

19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК, във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като заемодателят е изискал и е събрал от ищцата лихви, такси и комисионни, свързани с договорите за кредит, които не са предвидени в сключените договори за потребителски кредит. Също така и въпреки, че в договорите е посочен ГЛП и ГПР, ответникът не е пояснил по ясен и разбираем начин какви са компонентите на ГПР, което е в противоречие с чл. 19 от ЗПК.

Счита, че в двата договора не са включени такси, комисионни и други видове плащания, освен договорените лихвени проценти, поради което ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД няма право да формира ГПР в размер на 56,42 % по процесните договори. Това е така, защото освен възнаградителната лихва, следвало като разход по заема да се включи и възнаграждението за гаранта. Поради некоректно посочения размер на ГПР, е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и съответно клаузата от всеки от договорите, касаеща ГПР, следвало да бъде обявена за нищожна, на основание алинея 5 от същия член. В тази връзка, счита, че това нарушение има за правна последица недействителност на двата договора за заем и дължимост единствено на чистата стойност по всеки от кредитите, в съответствие на разпоредбата на чл. 22 ЗПК.

Смята, че ако сумата за възнаграждение на гаранта по договорите за кредит е била включена в ГПР по всяко от правоотношенията, то същият би бил многократно над допустимия максимум по закон. Невключването на възнаграждението на гаранта в разходите по заемите целяло единствено въвеждане в заблуждение на кредитополучателя относно стойността на разходите, които трябва да направи по 2 обслужването на кредитите.

Предвидената сума във всеки от договорите за гаранция се явявала скрит разход по заема и като такъв следвало да бъде включен в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК.

Това било така, защото ГПР по кредита включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Твърдяното се подкрепяло и от факта, че съгласно чл. 4 от всеки от процесните договори за паричен заем, ищцата следвало да предостави в срок до 3 дни, считано от датата на сключване на съответния договор, обезпечение, което да бъде - две физически лица-поръчители, банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита или одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки, като въпросният гарант по всички договори винаги е "Файненшъл България" ЕООД, като същевременно договорът за гаранция, се сключвал непосредствено след подписване на основаните договори. Същевременно в договорите за гаранция се предвиждало възнаграждение за „Файненшъл България“ ЕООД, като това възнаграждение се дължало пропорционално на възнаградителната лихва и погасителните вноски по основните договори. Позовава се на съдебна практика в тази насока.

Поставените от „Изи Асет Мениджмънт“ АД в чл. 4 от всеки от процесните договори условия, практически се явявали невъзможни за изпълнение, освен последното, посочено в т. 3 от цитирания член от договорите за заем, а именно предоставяне на гаранция от одобрено от ответника дружество - гарант.

В тази връзка, счита, че това е опит за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща гаранцията се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. По този начин, чрез нарушаване на добрите нрави и заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Този факт се потвърждавал и от приложената справка от ТР, видно от която едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД е „Изи Асет Мениджмънт“ АД, като печалбата на първото дружество за извършваната от него търговска дейност, като гарант, се разпределяла в полза на едноличния собственик на капитала „Изи Асет Мениджмънт“ АД.

Също така, с цел заблуда на потребителя, никъде в основаните договори за заем не се посочвало, че исканата гаранция се предоставя от свързано лице на „Изи Асет Мениджмънт“ АД и че тази гаранция ще бъде възмездна. Основната причина за сключването на акцесорния договор била чрез нелоялна търговска практика да се направи опит за заобикаляне ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и да се постигне 3 свръхпечалба за ответника, което от своя страна водело и до недействителност на двата договора за кредит.

В продължение на горното трябвало да се изтъкне и че завишаването на разходите по заемите, без да е изрично посочено такова, представлявало и нелоялна търговска практика. Разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП давала легалната дефиницията на нелоялната търговска практика, която се използва в настоящия случай, с цел свръхпечалба на кредитора. Такава практика от страна на търговец към потребител се извършвала, ако противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и е възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител. Член 68д от същия закон гласял, че заблуждаваща е такава търговска практика, при която се съдържа невярна информация и следователно е подвеждаща или когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждава или е в състояние да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако представената информация е фактически точна и има за резултат или е възможно да има за резултат вземането на търговско решение, което той не би взел без използването на търговската практика. Така в процесните договори за потребителски кредити, е уговорено размерът на оскъпяването по всеки от кредитите да е в един размер, а в действителност бил друг, като по този начин се целяло неоснователно обогатяване.

За пълна изчерпателност, следвало да се посочи, че съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се сочело, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото целяло да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състояла, както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл параграф 4043 от Решение от 27 03. 2014 г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. В 4 продължение на изложеното, клауза, която предвижда, че следва да се предостави поръчител след подписване на основания договор се явявала в пряко противоречие с целта на директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията, в случай че е уговорено възмездно поръчителство. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като обезпечението вместо да облекчи условията по договора и да спомогне редовното обслужване на заема, водело до нарастване на дълга и вероятността от просрочие по последния. Тоест с такива нелоялни търговски практики се създавала предпоставка за свърхзадлъжнялост на длъжника. Целта била, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се отпусне кредитът, която практика би съответствало на изискванията на директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит /в тази връзка - решения по дела С-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson/. Всичко изложено именно обосновавало факта, че поръчителството е предварително предвиден разход по заема и следва да бъде калкулирано в годишния процент на разходите по заемите. В подкрепа на изложението, касаещо недействителността на договорите за паричен заем цитира съдебна практика.

На следващо място, договорът за поръчителство/гаранция бил с акцесорен характер, поради което, можело да съществува валидно само при действителен главен дълг. С оглед гореизложените съображения, касаещи нищожността на кредитните сделки и твърдението, че последните не са произвели правен ефект, смята, че и уговорката за заплащане на възнаграждение на гаранта „Файненшъл България“ ЕООД за учредяване от негова страна на лично обезпечение също е нищожна. Конкретните договори обаче се явявали недействителни и на самостоятелно основание. Договорът за поръчителство е уреден в чл. 138 от ЗЗД и представлявал съглашение между кредитора и поръчителя. За този договор длъжникът е трето, неучастващо лице.