Разпореждане № 1398 от 05.03.2026, Районен съд - Благоевград

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 1398 гр. Благоевград, 05.03.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:

Иванка П. Гоцева като разгледа докладваното от Иванка П. Гоцева Частно гражданско дело № 20261210100311 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 410, ал.1 вр.с чл.413, ал.2 от ГПК.

Образувано е по подадено от „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, ЕИК 200644029, заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника С. П. Н. с ЕГН ********** от гр. *******, за следните суми: 617,37 евро - главница; 221,82 евро договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 19.12.2008г. до 19.03.2010г.; 289,82 евро мораторна лихва за периода от 20.12.2008г. до 08.07.2014г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда - 10.02.2026г. до окончателното й погасяване, дължими по Договор за потребителски кредит № PLUS-01194966 от 21.04.2008г., сключен от длъжника с „ДжетФайненс Интернешънъл“ ЕАД /с настоящо наименование „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД/ ЕИК: 130697606, което вземане се твърди да е прехвърлено на заявителя „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД с договор за цесия от 08.07.2014г., както и разноски за държавна такса /19,19 евро/ и юрисконсултско възнаграждение /50 евро/.

Заявителят се легитимира като кредитор въз основа на твърдения за настъпило частно правоприемство, основано на договор за цесия. Доказателства за договора за цесия обаче не са представени. Не са представени и доказателства за уведомяването на длъжника за прехвърлянето на вземанията, за да има то (прехвърлянето) действие по отношение на него чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, поради което с Разпореждане № 894/14.02.2026г., постановено по делото, съдът е дал указания за представяне на доказателства за тези обстоятелства. Указано е също да се посочи има ли извършвани плащания от длъжника по договора за кредит, дали претендираната от заявителя главница от 617,37 евро представлява дължима чиста стойност по отпуснатия кредит, която длъжникът реално е получил в заем или в тази сума се включва и размерът на посочената в договора застраховка и др. Указанията не са изпълнени от заявителя.

Въз основа на така посоченото от фактическа страна, настоящият съдебен състав намира от правна страна следното:

След преценка допустимостта и редовността на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, съдът приема, че същото е допустимо, но по същество е неоснователно, по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл.7, ал.3 ГПК съдът следи служебно за наличие на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, а според чл.411, ал.2, т.3 ГПК заповед за изпълнение се издава, освен когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това. В случая заявителят основава искането си на Договор за потребителски кредит № PLUS-01194966 от 21.04.2008г., сключен от длъжника с „ДжетФайненс Интернешънъл“ ЕАД /с настоящо наименование „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД/, ЕИК: 130697606, както и на сключен между заявителя и това дружество договор за цесия от 08.07.2014г.

1

При тези данни първият въпрос, който подлежи на изследване във връзка с твърдяното цедиране на вземанията на дружеството-заявител, е дали това дружество се легитимира като кредитор въз основа на сключен с „ДжетФайненс Интернешънъл“ ЕАД /с настоящо наименование „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД/ договор за цесия.

Въведени са и твърдения, че този договор е съобщен на длъжника с уведомително писмо.

Доказателства за тези обстоятелства обаче не са представени - не е представен договорът за цесия, нито уведомителното писмо до длъжника, цитирани в заявлението.

Съдът намира, че следва да се съобрази даденото задължително указание в т. 4г на ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК по тълк. д. № 4/2013 г., според което настъпилото преди подаването на заявлението частно правоприемство трябва да бъде установено от молителя, като в случай, че частното правоприемство се основава на договор за цесия, както е в настоящия казус, на общо основание трябва да бъдат представени и доказателства за уведомяването на длъжника за прехвърлянето на вземането, за да има то (прехвърлянето) действие по отношение на него - чл. 99 ал. 4 от ЗЗД. В случая със заявлението не е представен договорът за цесия, липсват и доказателства за уведомяване на длъжника по чл.

99, ал. 3 от ЗЗД. Съдът намира, че задължителните разяснения по т. 4г от ТР № 4/18.06.2014г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС следва да се приложат и в производството по чл.

410 от ГПК, в който смисъл е Определение № 50079 от 20.02.2023г. по гр.д. №2864/2022г. на ВКС, III г.о. Посочените доказателства следваше да бъдат представени по делото и на основание чл. 410, ал. 3 от ГПК, тъй като договорът за кредит е сключен с потребител. В хипотеза на настъпило частно правоприемство, преди надлежното уведомяване на длъжника за прехвърлянето на вземането, легитимиран да подаде заявлението е цедентът-праводател, който е носител на спорното право към този момент (в този смисъл Определение № 492/30.07.2014г. на ВКС, II т.о., постановено по т.д. № 3933/2013г.). Следователно по делото липсват доказателства относно това заявителят да има качеството на кредитор, доколкото липсват доказателства за извършената цесия, респективно - че длъжникът е уведомен за нея.

Не е ясно и какво е цедирано на заявителя, поради което заявлението следва да бъде отхвърлено изцяло.

На следващо място заявлението следва да бъде отхвърлено изцяло и доколкото договорът за кредит съдържа неравноправни и като такива - нищожни клаузи, които влекат недействителност на целия договор.

Разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК вменява задължение на съда да извърши проверка дали искането на заявителя не е в противоречие със закона или с добрите нрави, както и проверката за потребителска закрила, т.е. за съответствие на договорите с повелителни норми на закона, в конкретния случай с разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. В случая правата на заявителя се претендират от договор за потребителски кредит между С. П. Н. и „ДжетФайненс Интернешънъл“ ЕАД /с настоящо наименование „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД/, като вземанията се претендират от заявителя по силата на договор за прехвърляне на вземания. Следователно длъжникът се явява потребител по смисъла на ЗЗП, поради което заповедният съд е задължен да провери дали договорът не съдържа неравноправни клаузи, тъй като тези клаузи не са обвързващи за потребителя и съгласно чл.411, ал.2, т.3 от ГПК съдът не издава заповед за изпълнение, ако искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.

В този смисъл е и Решение по дело С-170/2021 на СЕС, в което се прие, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, трябва да се тълкува в смисъл, че националният съд, сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение - предвид обстоятелството, че длъжникът - потребител не участва в производството до издаването на тази заповед, е длъжен служебно да остави без приложение неравноправна клауза в договора за потребителски кредит, сключен между този потребител и съответния продавач или доставчик, на която се основава предявеното вземане.

Процесният договор за кредит е недействителен, съгл. чл. 22 ЗПК, поради нарушение на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10, т.11 ЗПК /липсва ясно разписана методика на формиране ГПР - кои компоненти са включени в него и как се формира същият от 57,84 %;

ГПР не съответства на действителния, тъй като още при самото му сключване, е предвидено 2 сумата по уговорена застраховка да се плаща разсрочено във времето, заедно с погасителните вноски като част от главницата, при което се постига единствено скрито оскъпяване на кредита и неоснователно обогатяване за кредитора. Реално се заобикаля ограничението на ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК, а посоченият в договора не е действителният, т.к. при определянето му, застраховката като разход по кредита, съгл. §1, т.1 ДР ЗПК, не е била взета предвид, което е нарушение на ЗПК, в разрез с изискването за добросъвестност между страните и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя - чл. 143 ЗЗП.

Върху застраховката, която явно е част от „главницата“, е начислявана и възнаградителна лихва, което е и изцяло в ущърб на потребителя. Това е и в противоречие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК, съответно чл. 3, буква л/ и чл. 10, § 2, буква г/ от Директива 2008/48, които, съгласно Решение по дело С-377/2014 на СЕС, трябва да се тълкуват в смисъл, че общият размер на кредита и размерът на усвояването включват всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не включват тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя. Застрахователната премия никога не е била на разположение на длъжника, той не е имал възможност да избира с кое лице да бъде сключена застраховка, при какви рискове и за каква сума, а кредиторът има директна полза от застрахователното правоотношение поради увеличаването на сумата, върху която начислява възнаградителна лихва, съответно на неговата печалба.

Всички тези обстоятелства водят до извод, че застрахователната премия представлява разход по кредита и е следвало да бъде включена при изчисляването на ГПР, а не да се третира като част от общата стойност на кредита.

С Решение от 21.04.2024 г. по дело С-714/2022 на СЕС се даде задължително тълкуване във връзка с допълнителни плащания по договорите за кредит и включването им в ГПР. Според него - член 10, § 2, буква ж/ и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че, когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. В мотивите на решението е посочено, че предвид същественото значение, което посочването на ГПР в такъв договор има за потребителя, националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски.

Поради изложеното, съгл. чл. 23 ЗПК, на връщане принципно би подлежала само неплатената главница. Такава обаче не следва да се присъжда в настоящото производство.

Заявителят, въпреки предоставената му от съда възможност и оставянето на заявлението без движение, не е посочил какви плащания са били извършени от длъжника по договора и как същите са били отнесени за погасяването на отделните задължения, поради което е поставил съда в невъзможност да изпълни в пълен обем задълженията си по чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК, като определи в заповедното производство какъв е размерът на невърнатата главница и приложи императивната разпоредба на чл. 23 ЗПК. При това положение само в рамките на едно състезателно исково производство и след изслушване на експертиза може да се установи какво е плащано по договора и правилно ли са отнесени платените суми като погашение по различните пера по договора.

Предвид изложеното съдът намира, че е налице основание за отказ за издаване на заповед за изпълнение и отхвърляне на заявлението в цялост.

Предвид отказа на съда да издаде заповед за изпълнение, следва да се укаже на заявителя, че на основание чл.415, ал.3 вр. с ал.1, т.3 от ГПК, може да предяви осъдителен иск за вземането си в едномесечен срок от влизане в сила на настоящото разпореждане, като довнесе дължимата държавна такса. Ако искът не бъде предявен в посочения едномесечен срок, страната губи възможността да приспадне внесената по настоящото дело държавна такса.