Решение № 531 от 05.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 531 гр. София, 29.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме Мъгърдичян

Цветина Цолова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Цветина Цолова Въззивно гражданско дело № 20231100505403 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение №20076139/24.01.2023 г., постановено по гр.д. №20646/2021 г. по предявени от М. Р.ов А. искове с правно основание чл. 215, ал. 1 КТ, чл. 264, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД е осъдил ответника „У.Е.-У. Црт.“ - чуждестранно АД, извършващо дейност в България чрез „У.Е.-У. Црт“ – клон България да заплати на ищеца следните суми: 1) сумата от 17 653,25 лв., представляваща неизплатени командировъчни пари за международни полети, изпълнени в периода в периода от 01.04.2018г. до 15.04.2020г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба — 13.04.2021 г. до изплащане на вземането, като е отхвърлил иска до пълния предявен размер от 18 261,17 лв. или за сумата от 607,92 лв., като неоснователен; 2) 2013,43 лева, представляваща дължимо трудово възнаграждение за положен труд през официални празници в периода от 01.03.2018г. до 31.08.2019 г. и от 01.11.2019 до 15.04.2020 г. вкл. за общо 14 дни, ведно със законната лихва от датата на исковата молба 13.04.2021 г. до окончателното плащане, като е отхвърлил иска за остатъка до пълния му предявен размер от 2 505,00 лв като неоснователен; 3) сумата от 468,81 лв., представляваща законна лихва за забава при плащането на главницата по чл. 264, ал. 1 от КТ, дължима за периода на забава от 10.04.2018 г. до 09.04.2020 г. включително.

Съдът е отхвърлил предявените от М. Р.ов А. искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 177, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумите, както следва: 1) 1 сумата от 844,80 лева, представляваща „секторно плащане“, както и обезщетение за забавеното плащане в размер на 256,80 лева; 2) за заплащане на „възнаграждение за кацане” в размер на 13 639,85 лв., дължими за периода от 01.04.2018 г. до 31.08.2019 г. и от 01.11.2019 г. до 15.04.2020 г. както и обезщетение за забава им в размер на 2771,63 лв. за периода от падежа на всяка едно отделно плащане до 09.04.2020 г.; 3) за заплащане „възнаграждение за разстояние“ в размер на 4246,79 лв., представляващо неоснователно удържана сума от ответника от начислените „плащания за разстояние“, в периода от 01.04.2018 г. до 31.08.2019 г. и от 01.11.2019 г. до 15.04.2020 г., както и съответното на същата обезщетение за забава в размер от 767, 47 лв., дължимо за периода от падежа на всяка едно отделно плащане до 09.04.2020 г.; 4) за заплащане на дължимо възнаграждение по чл. 177, ал. 1 от КТ в размер на 13 586,21 лв., представляваща сбор от неизплатени възнаграждения за дните, през които ищеца е ползвал платен годишен отпуск в периода от 19.04.2017 г. до 15.04.2020 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба — 13.04.2021 г. до изплащане на вземането. Отхвърлил е и предявените при условията на чл. 212 ГПК инцидентни установителни искове за недействителност на клаузи от трудовия договор от 19.04.2017 г. и Анекс №1/08.04.2018 г. и Анекс №2/21.05.2019 г., г., сключени между М. К. А. и „У.Е. — Унгария Црт.” — чуждестранно АД, извършващо дейност в Република България чрез „У.Е. — Унгария ЦРТ — клон България“, ЕИК ****, регламентираща вида и начина на заплащане на т.нар. „секторно възнаграждение“, „възнаграждение за кацане“ и „възнаграждение за разстояние“. Съдът е разпределил отговорността за разноски съобразно изхода на спора.

Срещу така постановеното решение в отхвърлителната му част по исковете с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ, чл. 128, т. 2 КТ, чл. 177 КТ и чл. 86 ЗЗД в законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от ищеца М. А.. В нея се излагат твърдения за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Счита, че искът по чл. 74, ал. 4 КТ бил отхвърлен неоснователно, тъй като първоинстанционният съд неправилно бил приложил чл. 242 КТ и чл. 4, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Неправилно било приемането на първоинстанционния съд, че в израз на свободата на договаряне страните се били съгласили да не се заплащат първите два сектора от всеки ден, като това плащане да не се включва в изчисляването на брутното трудово възнаграждение за целите на определяне на дължимото възнаграждение по чл. 177 КТ. Неправилно съдът бил приел, че възнаграждение за първите два сектора едновременно не се дължи и е заплатено по формата на командировъчни пари, доколкото същото съдържа логическо противоречие. По този начин ответното дружество било нарушило забраната на чл. 4, ал. 2 от НСОРЗ да се заменя основната работна заплата или части от нея с допълнителни или други възнаграждения, доколкото посочените възнаграждения за 2 сектор и за кацане, изплатени като командировъчни, не били включени в осигурителния доход на работника. Обстоятелството, че в разпоредбата чл. 11д) е използван израза „се включва“ вместо „замества“, какъвто е реалният ефект, не означава, че работодателя реално не изплаща трудовото възнаграждение или уговорено обезщетение в пълен размер, защото не изплаща част от уговорената заплата, поради това, че извършва други плащания за труд. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че възнаграждението за разстояние и възнаграждението за кацане са нещо различно от „възнаграждение над основната заплата“ по смисъла на чл. 16, ал. 2, т. 1 и чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ. Посочените възнаграждения не могат да се квалифицират като „бонуси“, условията за получаване на които се определят по усмотрение на работодателя. Работодателят не можел едностранно да реши, че начислените възнаграждения за кацане и за разстояние ще се умножават по коригиращ коефициент, в резултат на което сумата за плащане ще бъде по-ниска от размера на изработените и начислени възнаграждения за кацане и за разстояние. Работодателят не можел да поставя изплащането на „заработките“ на ищеца в зависимост от това дали дружеството заплаща командировъчни пари или не. Страните по трудовото правоотношение не можели да уговарят, че основната заплата или възнаграждението над основната заплата по чл. 16, ал. 2, т. 2 НСОРЗ няма да се изплаща по една или друга причина. Въпреки наведените в първоинстанционното производство доводи за недействителността на посочените клаузи, респ. за основателността на иска за заплащане на неизплатено възнаграждение по чл. 177 КТ съдът изобщо не ги бил обсъдил. Съдът не бил обсъдил всички доказателства по делото, вкл. политиката (вътрешните правила) за възнагражденията на пилотите и фишовете за работна заплата, което му било попречило да определи правилно характера на претендираните възнаграждения за кацане и за разстояние.

В отговора на въззивната жалба, подаден от ответното дружество, се развиват аргументи за правилност на първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца част. Навежда твърдения за недопустимост на жалбата, доколкото се предявявали обективно съединени искове за недействителност на три договорни клаузи, а в жалбата било посочено само, че се обжалва решението единствено за един от исковете – „инцидентният установителен иск“. Навеждат се аргументи за недопустимост на цялото производство доколкото „У.Е.-У. Црт.“ не било работодател на ищеца, следователно и не било надлежният ответник. На следващо място, сочи, че правилно СРС бил приел, че уговорката за т. нар. "секторно плащане", което се дължало след втория прелетян за деня сектор, не противоречи на закона. Ищецът твърдял, че щом работодателят бил предвидил, че ще се дължи секторно плащане за всеки сектор, то не можело да се уговаря, че плащането за първите два сектора се включва в основната заплата, защото при смесена система на плащане /повременна и според изработеното/ не можело едно плащане да е както част от повременната система /да се включва в 3 основната заплата/, така и да е част от сделната система /да е "секторно плащане"/.

"Секторните плащания" били специфични за този работодател плащания и негово било правото да определи кога и при какви условия ще се плащат /а и имало съгласие на служителя на това/. Невярно било твърдението, че работодателят бил предвидил, че всеки сектор /включително първи и втори/ ще се плаща. Точно обратното – работодателят изрично бил предвидил, че "секторно плащане" се дължало само след втория приключен сектор за деня. Правилно първоинстанционният съд бил приел, че на ищеца не се дължат "секторни плащания" за първите два прелетени сектора всеки ден, тъй като клаузите в договора, които определяли как и при какви условия се дължи такова допълнително плащане са действителни.

Неправилно жалбоподателят твърдял, че възнаграждение за кацане му се дължало за всяко излитане и кацане. Според анексите към трудовите договори, такова възнаграждение се заплащало като разлика между прелетените сектори за деня умножени по сумата за „възнаграждение за кацане“ и дължимите командировъчни за деня. Т.е. плащало се такова възнаграждение ако тази разлика е положително число, в противен случай се изплащали само дневните командировъчни пари. Невярно било твърдението, че с командировъчните пари са се изплащали бонусите. Бонуси имало, те са били изплащани на ищеца, но до размера на уговореното и изработеното.

Българското законодателство не забранявало работодателят да определя формула за изчисляване на дължими допълнителни възнаграждения в зависимост от икономическия си модел или общите разходи за служителя. Първообраз на възнаграждението за кацане било секторното възнаграждение, което се дължало след втория прелетян сектор за деня и която уговорка се приемала за действителна от съдилищата. На практика при възнаграждението за кацане се постигал същия модел, доколкото настъпвала изискуемост за такова възнаграждение след втория прелетян сектор за деня, тъй като изплащаните дневни командировъчни пари били в размер на 30 евро. Относно иска за заплащане на удържаните суми от възнаграждението за разстояние според ответника правилно първоинстанционният съд бил приел, че сумата е правилно начислена с оглед уговорения в Политиката за определяне на възнаграждението коефициент за държава.

Правилно първоинстанционният съд бил зачел волята на страните, че посочените възнаграждения имат характер на „бонуси“, т.е. същите са с непостоянен характер и не следва да се включват в базата за изчисляване на възнаграждение по чл. 177 КТ. Ето защо моли съда да остави в сила атакуваните части от решението.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба и от ответника „У.Е.-У.

Црт.“ срещу осъдителни части на първоинстационното решение. Във въззивната жалба се излагат аргументи за недопустимост на производството доколкото не било образувано срещу надлежен ответник. Поради това моли въззивния съд да обезсили 4 първоинстанционното решение и да прекрати производството. В случай че съдът приеме, че производството е допустимо, излага аргументи за неправилност на атакуваните осъдителни части от решението. Неправилно съдът бил приел, че приложима към процесния случай е разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от Наредбата за служебните командировки и специализациите в чужбина, вр. чл. 215, ал. 2 КТ, доколкото по делото било безспорно, че ищецът не въздухоплава на летателно средство под български флаг. В случая била приложима разпоредбата на чл. 31, ал. 6 НСКСЧ, която давала право на работодателя да определя размера на дължимите командировъчни пари, поради което неправилно съдът приел, че на ищеца му се дължали командировъчни в размер от 80 евро на ден. Неправилно съдът приел, че се третират по различен начин пилотите, които въздухоплават под чужд флаг в сравнение с тези, които плават под български, както и че НСКСЧ определя фиксиран размер на командировъчните, доколкото наредбата определя единствено максимален размер – до 80 евро. Относно осъдителната част на решението по иска по чл. 264 КТ за заплащане на положения труд по време на официални празници, ответникът излага, че на ищеца такова възнаграждение е било заплатено и то е било включвано ежемесечно в размера на брутното му трудово възнаграждение – напр. С договора от 2017 г. било уговорено годишно брутно възнаграждение за работа по време на официални празници в размер на 900 евро, което впоследствие е променяно с анексите към договора. Поддържа, че реално заплатеното по този начин възнаграждение надхвърля размера на дължимото се на ищеца възнаграждение, изчислено от вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза.