Решение № 142 от 21.03.2024, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 142 гр. Враца, 21.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, III-ТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Ив. Маркова

Членове:

Х. Н. Х.

Катя Н. Гердова при участието на секретаря Веселка Кр. Николова като разгледа докладваното от Х. Н. Х. Въззивно гражданско дело № 20241400500033 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение 650/10.11.2023 г. по гр. д. № 1503/2023 г. по описа на Районен съд - Враца са отхвърлени предявените от Х. П. Х., с ЕГН **********, с адрес: ***, срещу Областна дирекция на МВР – Враца, с БУЛСТАТ ***, с адрес: ***, искове както следва: с правно основание по чл. 179, ал. 4 ЗМВР за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1 384,94 лева, представляваща неизплатен остатък от допълнително възнаграждение по т. 6, б.

„г“ от Решение № 282/15.07.1993 г. на Министерския съвет за положен труд по охрана на АЕЦ - Козлодуй за периода от 16.07.2022 г. до 15.06.2023 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на исковата молба – 15.06.2023 г. до окончателното й изплащане; с правно основание по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 70,33 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода от 01.08.2022 г. до 15.06.2023 г.. Със същото решение е осъден, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, Х. П. Х. да заплати на Областна дирекция на МВР – Враца, сумата от 250,00 лева, представляваща разноски за производството за юрисконсултско възнаграждение.

С определение № 1957/06.12.2023 г., по реда на чл. 248 ГПК, е отхвърлена молбата на ищеца Х. П. Х. за изменение на решението в частта за разноските /за намаляване на 1 присъденото на ответника юрисконсултско възнаграждение от 250 лв. на 100 лв./.

Постъпила е въззивна жалба от ищеца Х. П. Х., срещу решението, като се твърди, че същото е незаконосъобразно - неправилно поради нарушение на материалния закон и поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Съдът приел неправилно, че процесните договори между ОДМВР - Враца и „АЕЦ Козлодуй" ЕАД не касаят ищеца. В случая освен общоприложимата норма на чл. 21, ал. 1, предл. първо от ЗЗД налице била и особената хипотеза на договаряне в полза на трето лице по чл. 22 от ЗЗД. Ищеца не бил страна по тези договори, но при направена уговорка в негова полза той имал право да се ползва от нея. В този смисъла била и т. 1 от Тълкувателно решение № 30 от 17.VI.1981 г., ОСГК, в което изрично било посочено, че „Третото лице може да иска само изпълнението на договора от длъжника-обещател в негова полза или обезщетение за неизпълнението на задължението", както и че „То не е страна по договора, макар той да е сключен в негова полза.". Нито една от клаузите, касаещи уреждането на възнагражденията на служителите в МВР, не касаела пряко или косвено предмета на договора. Предметът на договора бил точен, ясен, по него не се спорело и между страните и не било налице тълкуване от страна на съда, а именно: „Охрана на ядрените съоръжения, ядрения материал и радиоактивнте вещества на „АЕЦ Козлодуй". Редът за извършване на охрана на стратегически обекти като АЕЦ „Козлодуй" не можел да се договаря свободно между страните, тъй като бил уреден с ИНСТРУКЦИЯ № 8121 з-1415 от 20.11.2015 г. за реда и организацията за осъществяване на дейността по охрана на обекти по чл. 14, ал. 2, т. 4 от Закона за Министерството на вътрешните работи, Издадена от министъра на вътрешните работи, обн., ДВ, бр. 93 от 1.12.2015 г., в сила от 1.12.2015 г., изм. И доп., бр. 36 от 27.04.2018 г., в сила от 1.05.2018 г., бр. 6 от 18.01.2019 г., бр. 23 от 19.03.2021 г., в сила от 19.03.2021 г.. В посочената инструкция никъде не се откривали норми относно възнагражденията на служителите.

Следователно договореното между ОДМВР - Враца и „АЕЦ Козлодуй" ЕАД, освен, че било регламентирано в процесната част в т. 6, б. г от Решение № 282/1993 г. на МС, представлявала и уговорка в полза на трето лице. Уговорката между страните никога не била АЕЦ „Козлодуй" ЕАД да заплаща на служителите определени суми на процесното основание, а да ги заплаща на ОДМВР - Враца (чл. 2.8 от стария и чл. 2.10 от новия договор). Уговорката в полза на трето лице била поета от ОДМВР - Враца, което се задължавало да изплаща на своите служители преведените суми от „АЕЦ Козлодуй" ЕАД.

Тази уговорка се установявала както от клаузите по т. 2 на договорите, така и от задължението по чл. 177, ал. 1 от ЗМВР именно ОДМВР - Враца да заплаща на ищеца дължимите му основни и допълнителни месечни възнаграждения. Именно поради тази причина ищеца имал претенция към лицето по договор, което е ангажирано да поиска съответната сума за процесното допълнително възнаграждение и да му я изплати - ОДМВР Враца чрез нейния директор. Изцяло се противопоставя на становището на съда, че ОДМВР - Враца е някакъв вид посредник в процесните плащания, тъй като това не отговаряло на правната и фактическата обстановка. Единственото задължено към ищеца лице, което да заплаща месечните му възнаграждения, било само и единствено ОДМВР - Враца. Дали сумите, с които му се изплащат възнаграждения във връзка със служебното правоотношение 2 между него и ответника, се превеждали от държавния бюджет, или от друг източник, било изцяло без значение. Обратното означавало установяване на правов ред, при който частни лица биха могли да плащат законно на служители на МВР за изпълнение на служебните им задължения, което било изцяло недопустимо. Държавните служители представлявали и служели само на държавата и на никого другиго. От съществено значение било, че не е допустимо в договор между две лица да се уговарят задължения на трето лице без негово съгласие и още по-малко без негово знание, а само ползи, per argumentum a contrario от чл.

22, ал. 1 от ЗЗД. Следователно изобщо не било допустимо уговарянето на клаузи в договора, които засягат негативно правото на ищеца да получи процесните допълнителни възнаграждения в максимален размер, като посочените от съда чл. 4.1.7 от процесните договори и като посоченото безспорно установено едностранно намаляване на максималната сума на процесното допълнително възнаграждение в цитираните от съда Вътрешни правила. Уговорените такива клаузи изобщо не можели да бъдат противопоставени на ищеца, който желаел да се ползва от уговорената сума в абсолютния размер в колона 4 от Приложение 4. Нещо повече — не било законно, морално и допустимо на искане на служителя за заплащане на обезщетение за неизплатени суми да се противопоставят възражения за приети критерии между органа по назначаване и трети лица, които никога не са му били представяни, за които служителят не е знаел, не е можел да съобрази и които стоят извън възможността му да възрази. Налице било противоречие с общите норми на трудовото законодателство, които изискват равнопоставеност при договарянето и забрана за намаляване на уговорените възнаграждения на служителя без негово съгласие. Конкретният случай изисква да се отчете, че служебното правоотношение възниквало при определени от органа по назначаване в съответствие със законодателството правила за изплащане на основни и допълнителни възнаграждения, които отново трябвало да бъдат сведени до знанието на служителя, за да имат валидност спрямо него, особено ако касаят възможността за едностранно намаляване на някои месечни възнаграждения. След като на ищеца било известно единствено Приложение 4, а именно определеното с изричен акт на органа по назначаване допълнително месечно възнаграждение по т. 6, б. г от РМС № 282/1993 г., то било валидният акт, спрямо който може да бъде определяно и изплащано възнаграждението му. Съдът бил изцяло непоследователен в становището си, че от една страна ОДМВР -Враца и „АЕЦ Козлодуй" ЕАД са равнопоставени страни по договорите, а от друга - „АЕЦ Козлодуй" ЕАД имал прерогатива да определи механизма за изчисляване на процесните възнаграждения. Налице било и цялостно неразбиране на природата и характера на процесните договори по чл. 92, ал. 1 от ЗМBP, които в никакъв случай не били обичайни договори за изработка, пораждащи и уреждащи облигационни отношения между равнопоставени субекти по ЗЗД. На първо място, това били договори по Закона за обществените поръчки, които се подчиняват на различни правила от общите изисквания на ЗЗД. На следващо място, при сключването на тези договори не се договаряли произволни суми между страните, а възложителите по договорите били изцяло ограничени от предварително установените от министъра на вътрешните работи суми и одобрените от него таблици с такива суми, какъвто бил всеки случай на сключване на договор по чл. 92, ал. 1, т.

3

1 вр. чл. 92, ал. 4 от ЗМВР (Договорите по ал. 1 се сключвали от структурите по чл. 37 след разрешение на министъра на вътрешните работи). Нещо повече - и самите дейности по охрана на обекти по чл. 92, ал. 1 от ЗМВР не можели да бъдат произволно договаряни, а се подчинявали на изискванията на ИНСТРУКЦИЯ №8121з-1415 от 20.11.2015 г.. След като било налице предварително определена и одобрена от министъра на вътрешните работи сума за заплащане по колона 4 от Приложение 4 на процесните договори, то това било и базата, върху която трябвало да бъде изчислявана сумата за получаване от ищеца. В този смисъл всички заключения на съда в посока на утвърждаване на свободното договаряне между страните по договор по чл. 92, ал. 1 от ЗМВР почивали на погрешни законови норми.

От особено значение било, че Приложение 4 към процесните договори представлява таблица, издадена от директора на ОДМВР — Враца - орган по назначаването на ищеца, която имала характера на официален документ, нормиращ точния размер на възнаграждението по т. 6, б. г от РМС № 282/1993 г.. Следователно налице бил изричен акт на органа по назначаването, който съдът погрешно назовавал като „работодател", който определял това възнаграждение в противоречие с погрешното заключение на съда, че такъв акт не съществува. Този акт не бил оспорен от ответника, нито се спорила неговата стойност на официален документ и обвързващата сила, която имал по чл. 179, ал. 1 от ГПК. Не било вярно, че ищецът не е адресат на т. 6, б. г. от РМС № 282/1993 г. В текста на тази точка изрично било посочено, че средствата се осигуряват за допълнителни възнаграждения на служителите на МВР, участващи пряко в осъществяване защитните дейности на централата.

Ищецът безспорно бил от тези служители и бил заинтересован от получаването на тези допълнителни възнаграждения. По този въпрос не съществувал спор между страните, като не се спорело и, че ищецът принципно има право да получава такива допълнителни възнаграждения, което безспорно го правело адресат на тази точка от РМС № 282/1993 г..

Не било вярно, че ОДМВР - Враца няма задължение по РМС № 282/1993 г.. Осигурените от „АЕЦ Козлодуй" ЕАД не стигали по чудодеен начин до ищеца, а бивали преведени от „АЕЦ Козлодуй" ЕАД на ОДМВР - Враца, която както чрез това РМС, така и чрез процесните договори се задължила да изплаща въпросните допълнителни възнаграждения на ищеца.

Нормата на чл. 179, ал. 4 от ЗМВР изрично разпореждала, че на служителите на МВР се изплащат и допълнителни възнаграждения, определени с акт на Министерския съвет, какъвто бил настоящия случай. Именно неизпълнението на това задължение, което е засилено и с неизпълнението на поетата уговорка ОДМВР - Враца да изплаща възнаграждение в пълен размер на ищеца по колона 4 в Приложение 4 от процесните договори било причина за настоящото дело. От горното следвало, че ОДМВР не само че има задължения по тази точка от РМС № 282/1993 г., а е основният адресат и виновник за водене на настоящото гражданско дело поради неизпълнение на въпросните задължения. Съдът приел неправилно, че сериозна част от допълнителните месечни възнаграждения с постоянен характер, каквито са тези по т. 6, б. „г" на РМС № 282/1993 г., може да бъдат договаряни ежемесечно от основната структура на МВР по чл. 37 от ЗМВР - ОДМВР - Враца и от заинтересованото лице по чл. 92, ал. 1 от ЗМВР - „АЕЦ - Козлодуй" ЕАД. Налице било цялостно неразбиране на природата и характера на процесните договори по чл. 92, ал. 1 от 4