Решение № 1050 от 04.09.2019, Окръжен съд - Варна

Р Е Ш Е

Н И Е

№ ................./ 04.09.2019г. гр. Варна

В И М Е Т О Н А Н А

Р О Д А

ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I – ви състав, в открито съдебно заседание проведено на втори септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ПЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ:

КРАСИМИР ВАСИЛЕВ

НЕВИН

ШАКИРОВА при секретар ЕЛКА ИВАНОВА, като разгледа докладваното от съдия Невин

Шакирова въззивно гражданско дело № 1253 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава ХХ от ГПК.

Образувано е по повод въззивна жалба на К.Д.А. срещу Решение № 1209 от 22.03.2019г. по гр.д. № 11429/2018г. по описа на ВРС, IХ-ти състав, с коeто на основание чл. 127, ал. 2 от ЗЗД вр. чл. 32, ал. 2 от СК е отхвърлен предявения от въззивника срещу П.Й.Й. с ЕГН ********** иск за осъждане на ответницата да му заплати сумата от 1 136.19 /хиляда сто тридесет и шест лв. и деветнадесет ст./ лева, представляваща регресно вземане, съставляващо 1/2 от платените от ищеца в периода 01.09.2017г. – 04.07.2018г. общо 2 272.38лв. – вноски по договор за кредит от 15.08.2016г. с „Банка ДСК“ АД, изтеглен само от ищеца, през време на брака между страните по делото, ведно със законната лихва върху сумата считано от датата на предявяване на исковата молба в съда – 26.07.2018г. до окончателното плащане на задължението.

Въззивната жалба е основана на оплаквания за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение, както и за постановяване при допуснати съществени нарушения на процесуални правила. Фактическите и правни изводи в решението противоречат на събраните по делото доказателства, както и на правилата на житейската логика. На първо място са излагат доводи за неправилно разпределена доказателствена тежест. Текстът на чл. 32, ал. 2 от СК установява оборима презумпция, като доказателствената тежест за оборването й е в тежест на оспорващия съпруг – последният следва да установи, че твърдяните разходи не са извършени или, че удовлетворената с тях нужда не е семейна. В доклада си по делото, ВРС е възложил в тежест на ищеца доказването на предназначението и влагането на кредита за нужди на семейството. Погрешно разпределената доказателствена тежест е отразена и в крайния акт на съда, който кредитира показанията на свидетелите на ищеца във връзка с оборване на презумпцията на чл. 32, ал. 2 от СК. Независимо от тежестта на доказване, съдът извел аргументи във връзка с целта на кредита от показанията на свидетеля на ищеца. Тоз извод е необоснован.

Безспорно, гражданският брак между страните е сключен през 2014г. и прекратен през 2017г. По време на брака ищецът е сключил 2 договора за банков кредит, първият през 2015г. в размер на 10 000 лв., а вторият – през 2016г. – в размер на 15 000 лв. Предмет на спора е вторият кредит и с него не са погасявани лични задължения на съпруга. С част от него е рефинансиран предходния кредит от 2015г., а с остатъка са покрити нужди на семейството. Ако се твърди, част от кредита да е използван не за семейни нужди, а за лични такива на съпруга, то ответницата следва да докаже каква част и за какви нужди на ищеца е изразходвана съответно. Оборването на законоустановената презумпция изисква пълно доказване, каквото в случая не е проведено. Показанията на ангажирания от ответницата свидетел са твърде общи, нетрайни във времето, неточни.

Доказателствената непълнота по делото не следва да се тълкува във вреда на ищеца, а съобразно правилото на чл. 154 от ГПК – до оборването на презумпцията, се счита, че кредита е покривал семейни нужди. Доколкото доказване от страна на ответницата не е проведено успешно, то моли обжалваното решение да се отмени, а предявеният иск бъде уважен в цялост.

В отговор на жалбата П.Й.Й. оспорва доводите в нея. Поддържа други, с които обосновава правилност и законосъобразност на решението на ВРС, което моли да се потвърди.

Кредитите са изтеглени от въззивника без съгласието на ответницата, поради което задължението е поето от него без волята на въззиваемата. Сумите са използвани от А. за лична консумация – за закупуване на марихуана и алкохол. С това е оборена презумпцията на чл. 32, ал. 2 от СК. В този смисъл не са налице предпоставки за ангажиране регресната отговорност на П.Й., поради което предявеният на това основание иск е неоснователен.

Постъпила е и частна жалба от П.Й.Й. срещу Определение № 6297/16.05.2019г. постановено по същото дело, с което на основание чл.

248, ал. 1 от ГПК е оставена без уважение молбата й за изменение на решението в частта за разноските, посредством присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 от ЗА.

Жалбата е основана на оплаквания за неправилност на определението. Ответницата е лице с материално затруднение, а адвокатът сам определя на кои лица може да окаже безплатна правна помощ. Това основание не се нуждае от доказване /в този смисъл Определение № 95/19.02.2015г. по ч.т.д. № 1451/2014г. на ВКС, II ТО/. Моли в тази връзка да се отмени определението и вместо него се постанови друго, с което на адв. П.В. се присъди възнаграждение в минимален размер.

В отговор на частната жалба К.А. оспорва доводите в нея. За да се присъди адвокатски хонорар при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА твърди, че следва да има представен договор за правна помощ и списък на разноски, каквито страната не е представила в случая. Моли поради това, обжалваното определение да се потвърди.

В хода на проведеното по делото съдебно заседание, страните поддържат изразените позиции по спора, като всяка претендира присъждане на разноски.

При проверка валидността и допустимостта на обжалваното решение, съобразно нормата на чл.

269, пр. I от ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост.

Производството пред ВРС е образувано по повод предявен от К.Д.А. срещу П.Й.Й. осъдителен иск с правно основание чл. 127, ал. 2 от ЗЗД вр. чл. 32, ал. 2 от СК за осъждане на ответницата да заплати сумата от 1 136.19 лв., представляваща половината от заплатените от ищеца погасителни вноски в периода от 01.09.2017г. до 04.07.2018г. в общ размер на 2 272.38 лв. по Договор за кредит за текущо потребление от 15.08.2016г., сключен с „Банка ДСК“ АД по време на брака между страните, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда – 26.07.2018г. до окончателното плащане на задължението.

Фактическите твърдения, на които е основан иска са следните: страните са бивши съпрузи, чийто граждански брак сключен на 23.09.2014г. е прекратен с развод на 24.11.2017г. Фактическата раздяла между тях датира от юли 2017г. По време на брака, за покриване на текущи нужди на семейството, както и за връщане на предходни заеми, получени от трети лица отново за посрещане разходи на семейството, на 15.08.2016г. сключил договор за потребителски кредит за текущо потребление с банка „ДСК“ АД, по силата на който банката му предоставила кредит в размер на 15 000 лв. при определени месечни погасителни вноски, съгласно погасителен план и срок за погасяване до 15.08.2026г. До фактическата раздяла между съпрузите, същите поделяли отговорността по погасяване на месечните вноски по кредита, като ищецът работел и осигурявал финансово обезпечаване на семейството, а ответницата поела грижите за децата и дома. След настъпване на фактическата раздяла между тях, вноските по кредита заплащал единствено той. За времето от 01.09.2017г. до настоящия момент заплатил вноски по кредита в общ размер на 2 272.38 лв. Доколкото за задълженията, поети за задоволяване на нужди на семейството съпрузите отговарят солидарно и ищецът удовлетворил кредитора в исковия период, то той разполага с регресно право срещу ответницата за възстановяване на нарушеното имуществено равновесие. Отправил искане в тази връзка за осъждане на ответницата да му заплати половината от платените от него погасителни вноски.

В отговор на исковата молба, П.Й.Й. оспорила иска по основание. Признала, че с ищеца са бивши съпрузи, но оспорила останалите фактически твърдения в исковата молба с доводи за неистинност. Навела твърдения, че преди брака ищецът изтеглил друг кредит в размер на 10 000 лв., с поръчител Юлия Николаева Радева. С кредита от 15.08.2016г. в размер на 15 000 лв. ищецът погасил задължението си по предходния кредит, както и други задължения към трети лица, а с остатъка от средствата задоволил личните си потребности от наркотици и алкохол, както и посрещнал разходите по обучение за водач на МПС, категория „С“. Оспорила в тази връзка твърдението, че средствата по кредита са използвани за задоволяване на нужди на семейството, с което обосновала неоснователност на иска. Отправила искане за постановяване на решение, с което същият бъде отхвърлен.

В първото по делото съдебно заседание ищецът уточнил, че по време на брака между страните е сключен и предходен договор за кредит от 2015г. за сумата от 10 000 лв. С него били покрити дребни задължения на страните: за покупка на бяла техника – на П. и дребен кредит – на ищеца. С кредита от 2016г. преди раждането на второто дете на семейството, са рефинансирали предходния, а остатъка използвали за посрещане на нужди на семейството.

СЪДЪТ, след преценка на становищата на страните, събраните по делото доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на приложимия закон, приема за установено следното от фактическа страна:

Няма спор, а и от писмените доказателства по делото /Удостоверение и решение на ВРС/ се установява, че страните са бивши съпрузи, чийто граждански брак е сключен на 23.09.2014г. е прекратен с развод с влязло в сила решение на ВРС на 24.11.2017г.

На 15.08.2016г. между

Банка „ДСК“ АД, от една страна, като кредитор и К.А. от друга, като кредитополучател е сключен договор за кредит за текущо потребление, по силата на който кредиторът отпуснал на последния кредит за текущо потребление в размер на 15 000 лв., при уговорен срок за издължаване на кредита от 120 месеца и месечни вноски, съгласно погасителен план. Изпълнението на задълженията по договора за кредит на кредитополучателя е обезпечено с договор за поръчителство, с поръчител Ю.Н.Р..

По делото е представен и приет като писмено доказателство предходен договор за кредит, сключен между същите страни на 07.07.2015г., по силата на който банката кредитор отпуснала на кредитополучателя кредит за текущо потребление в размер на 10 000 лв.

Пред ВРС е прието заключение на ССчЕ, от което се установява, че в рамките на исковия период от разплащателна сметка в лева с титуляр К.Д.А. в кредитната му сметка за погасяване на кредит за текущо потребление от 15.08.2016г. е постъпила общо сумата от 2 265.09 лв., от която за главница – 714.44 лв.; за договорни лихви – 1 553.84 лв. и за санкционни лихви за закъснение – 4.09 лв.

По делото са събрани и гласни доказателства посредством показанията на свидетелите И.Т. /на ищеца/ и Р.А./на ответницата/.

СЪДЪТ, въз основа на така установеното от фактическа страна, прави следните правни изводи:

Съгласно чл. 127, ал. 2 от ЗЗД всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за разликата.

Съгласно чл. 32, ал. 2 от СК от друга страна, съпрузите отговарят солидарно за задължения, поети за задоволяване на нужди на семейството.

По въпроса възниква ли регресно право по чл. 127, ал. 2 от ЗЗД за солидарен длъжник, издължил само някои погасителни вноски, за определен период от време, чийто общ размер не надхвърля припадащата му се част от солидарното задължение, възникнало в резултат на договор за заем е дадено разрешение в съдебната практика на ВКС, което съставът на ВОС споделя изцяло. Съгласно даденият отговор, солидарният длъжник не може да претендира от съдлъжниците суми по чл.

127 от ЗЗД без преди това да е платил на кредитора такава част от солидарното задължение, която надхвърля припадащата му се част. Това разрешение произтича от самото правило на чл. 127, ал. 2 от ЗЗД, което изрично изисква, че за да възникне обратно вземане на съдлъжниците, солидарният длъжник да е изпълнил повече от своята част. Следователно не може да бъде уважен иск от солидарен длъжник срещу другия такъв без първия да е изпълнил като е платил на кредитора такава част от задължението, която да надхвърля припадащата му се част /Решение № 196 от 21.08.2015г. по гр.д. № 6068/2014г. на ВКС, IV ГО; Решение № 827 от 15.12.2010г. по гр.д. № 1328/2010г. на ВКС, IV ГО; Решение № 232 от 12.08.2014г. по гр.д. № 7488/2013г. на ВКС, IV ГО и др./.