Решение № 630 от 28.10.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 630 гр. София, 28.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Яна Вълдобрева при участието на секретаря Диана В. Аначкова като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20228002104704 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като с постановеното по делото определение № 2452/14.06.2023 година е допуснато касационно обжалване на решение № 160/21.06.2022 година на Окръжен съд Монтана, постановено по гр. д. № 141/2022 година по подадената против него от „Електрохолд Продажби“ АД гр. София касационна жалба с вх. № 3138/29.08.2022 година.

С постановеното от него решение съставът на Окръжен съд Монтана е отменил частично и частично е потвърдил първоинстанционното решение № 260 424/16.12.2021 година на Районен съд Лом, гражданска колегия, трети състав, постановено по гр. д. № 767/2021 година, при което е признал за установено на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, че Н. Ф. Х. не дължи на „Електрохолд Продажби“ АД гр. София сумата от 14 496.03 лева по споразумителен протокол от

08.04.2021 година по заявление

001033866828/05.04.2021 година, съставляващо задължение за клиентски № 300244680417, за периода 30.04.2010 година‑10.10.2016 година като погасено по давност съгласно чл. 111, б. „в“ от ЗЗД и е отхвърлил иска на Н. Ф. Х. за 1 признаване за установено по отношение на „Електрохолд Продажби“ АД гр.

София, че не дължи сумата от 18 4584.26 лева по споразумителен протокол от 08.04.2021 година по заявление № 001033866828/05.04.2021 година, съставляващо задължение за клиентски номер 300244680417 за периода 30.06.2001 година‑11.07.2011 година.

В подадената от „Електрохолд Продажби“ АД гр. София касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в частта му, с която искът на Н. Ф. Х. е уважен, е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от Н. Ф. Х. против дружеството отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК за недължимост на горепосочената сума да бъде отхвърлен.

Ответникът по касационната жалба Н. Ф. Х. е подал отговор с вх. № 3677/13.10.2022 година, с който жалбата се оспорва като неоснователна като е направено искане за оставянето й без уважение и за потвърждаване на оспорваното с нея решение.

„Електрохолд Продажби“ АД гр. София е било уведомено за обжалваното решение на 26.07.2022 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 3138/29.08.2022 година, като е подадена по пощата на 26.08.2022 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 2452/14.08.2023 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правните въпроси за това каква е минимално необходимата/достатъчна форма за признание на вземане на кредитора от длъжника, за да се приеме, че същото е породило правното си действие по отношение на дължимостта, давността и другите факти и във връзка с това по какъв начин следва да се преценява изходящо от страната по спора признание на факт и следва ли то да бъде кредитирано от съда? и за това длъжен ли е въззивния съд да обсъди заключението на вещото лице по делото, дори да не възприема изцяло констатациите му, но в съвкупност с останалите доказателства и може ли 2 констатация за липсата на съдебно‑счетоводна експертиза да е основание за отхвърляне на иск, или ако е считал така съдът е следвало да прояви активност?

По отношение на първия въпрос отговорът следва да бъде даден като се има предвид предмета на конкретния спор по делото, а именно като се държи връзка между признаването на спорното задължение и последиците от това признаване по отношение на изтеклата погасителна давност и отказът от същата. страните по спора споразумение. В този смисъл трябва да се има предвид посоченото в решение № 186/19.06.2013 година, постановено по гр. д.

№ 927/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., че възражение за изтекла погасителна давност може да бъде направено в случай, че кредиторът по вземането претендира изпълнението му. По аргумент на противното от чл. 113 от ЗЗД отказ от погасителна давност може да бъде направен само след изтичането й. Същият означава, че длъжникът не желае да се ползва от правните й последици и не противопоставя възражение на кредитора за такава. Както е посочено в цитираното решение няма форма за действителност на едностранното волеизявление за отказ от субективното право на погасителна давност. Отказът може да бъде изричен и мълчалив, но от съдържанието му трябва да може по несъмнен начин да се направи извод, че длъжникът не желае да се ползва от последиците на погасителната давност, било относно цялото парично задължение, било само за част от него. За разлика от неупражняването на субективното право на погасителна давност във висящ процес, което може да е със знание или без знание за правните последици (резултатът и в двата случая е един и същ), отказът преди или по време на висящия процес е винаги съзнавано волеизявление. Длъжникът като знае същността на правото си трябва и да иска настъпването на правните последици от непозоваването на погасителна давност. Ако отказът като волеизявление е недействителен, то от него не произтичат правни последици.

Наред с това задължението, по отношение на което се прави отказа следва да бъде индивидуализирано. Паричното задължение може да бъде определено по най-различни начини, но не може да бъде индивидуализирано без посочване на размера му като стойност. По тези причини не може да има валиден отказ от погасителна давност при неиндивидуализирани по размер чрез тяхната стойност парични задължения. Това е така, защото без такава определеност не може да има валидно изразена воля за самото съдържание на задължението, за 3 което е изтекла погасителната давност. Във всички случаи отказът от правото на погасителна давност, както и признанието на вземането трябва да бъдат насочени към кредитора-ТР № 4/14.10.2022 година, постановено по тълк. д. № 4/2019 година на ОСГТК на ВКС. Отказът от давност, заявен пред трети на правоотношението лица, няма правно действие, тъй като те не могат да претендират изпълнение на задължението.

Както е посочено по-горе отказът може да бъде изричен или мълчалив. Във всички случаи обаче трябва да бъде възможно задължението, по отношение, на което той се прави да може да бъде индивидуализирано.

Когато се касае за мълчалив отказ, то вземането се индивидуализира чрез предявената от кредитора срещу длъжника претенция за изпълнение на същото. Такъв ще е случаят и когато се касае до изричен отказ, в който случай към претенцията на кредитора се прибавя и изявлението на длъжника, че не желае да се ползва от последиците на давността по отношение на това му задължение. Отказът от изтекла погасителна давност може да бъде оформен и в писмена форма. В този случай документът съдържа признание от страна на длъжника за съществуване на претендираното от кредитора вземане. Само по себе си обаче това признание не може да породи последиците на отказ от последиците на изтеклата давност, а трябва да бъде направено и изявление за такъв отказ, било чрез изричното му посочване, било чрез поемането на задължение за изпълнение при определени условия.

Във всички случаи отказът от изтекла давност съдържа в себе си и признание на длъжника за съществуване на задължението му. За да поради това признание действие вземането, за което същото се отнася трябва да бъда индивидуализирано. За да е направено това не е необходимо да бъдат посочени всичките му индивидуализиращи признаци, а само основните му такива. Задължението трябва да бъде посочено по такъв начин, че да е ясно кое точно задължение се признава, като пропускането на някой или на част от индивидуализиращите го елементи е без значение, ако останалите посочени такива са достатъчни за индивидуализиране на задължението, а останалите могат да бъдат установени при наличието на спор между страните. В случаите когато се касае за парични задължения е необходимо, както се посочи по-горе, да се посочи размера на същите, а когато отказът е за част от задължението трябва да става ясно каква е тази част. Когато отказът е документиран в нарочен документ, то точната индивидуализация на вземането е възможно да 4 бъде установена и чрез тълкуването му при спазване на правилата на чл. 20 от ЗЗД. При наличието на спор разрешаването на въпросите за това извършен ли е отказ от изтекла погасителна давност и настъпили ли са правните последици от него се разрешават от съда. В този случай съдът преценява дали признанието на длъжника на задължението, за което е извършен отказа е достатъчно индивидуализирано с оглед на събраните по делото доказателства, като за определянето на размера му и за ограничаването му от други вземания между същите страни може да бъде използвано и заключение на вещо лице.

По отношение на втория въпрос е формирана съдебна практика, съгласно която в случаите когато за разрешаването на спорен в съответното производство въпрос се изискват специални знания съдът може служебно да назначи вещо лице и без направено от страните или някоя от тях искане в тази насока. При наличие на такова правомощие съдът не може да уважи или отхвърли иска поради това, че този въпрос не е бил разрешен по делото защото заинтересованата от това страна не била поискала назначаването на вещо лице да разрешаването му, поради което твърдението й било останало недоказано. Съгласно чл. 202 от ГПК съдът не е обвързан от заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с всички други доказателства по делото. В случай, че същото е неясно съдът може да назначи повторна експертиза, а ако е непълно-допълнителна такава. При сложност на въпросите може да разшири състава на допусната по делото експертиза. Съдът може да възприеме изцяло или частично заключението на вещото лице, като и в двата случая дължи излагането на мотиви-защо възприема заключението или защо възприема част от него, а друга част не. Също така съдът може да не възприеме заключението на вещото лице в цялост, като сам даде отговори на поставените въпроси, но в този случай в мотивите на решението му трябва да се съдържа ясно, точно, логично и изчерпателно посочване на начина, по който съдът е стигнал до заключението си. Съдебното решение не може да бъде основано само и единствено на заключението на вещото лице, като бъдат игнорирани останалите събрани по делото доказателства. Възможно е част от тези доказателства да не бъдат възприети от съда, доколкото противоречат на заключението на изслушаната и приета по делото експертиза, но това трябва да бъде изрично посочено в мотивите към съдебното решение, като се посочат конкретните причини даденото доказателство да не бъде възприето от съда.

5

С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Окръжен съд Монтана е неправилно в обжалваната му част по следните съображения:

При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Монтана е посочил, че за да постанови решението си първоинстанционният съд бил приел, че в подписаните два споразумителни протоколи било обективирано изрично и недвусмислено признанието на Н. Ф. Х. на вземанията на „Електрохолд Продажби“ АД гр. София (с предишно наименование („Чез Електро България“ АД гр. София), предмет на предявения отрицателен установителен иск и те по същността си представлявали договор за спогодба по смисъла на чл. 365 от ЗЗД, като Х. бил признал съществуването и размера на дълга, а дружеството било приело неговото разсрочено плащане. На основание чл. 116, б. „а“ от ЗЗД направеното от длъжника изявление за признание на дълга, което било с конкретен адресаткредитора, било произвело действието си с факта на достигането му до него, като било прекъснало давността и от този момент, на основание чл. 117 от ЗЗД била започнала да тече нова давност. Затова първоинстанционният съд приемал, че с подписване на тези споразумения и признавайки задълженията си за процесния период, Н. Ф. Х. се бил отказал от изтеклата давност.