Решение № 11432 от 10.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11432 гр. София, 10.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Гражданско дело №

20251110103850 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 ГПК.

Предявен е осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер от 5 лева (частичен иск от 196,65 лева), престирана при начална липса на основание, поради недействителност на договора за потребителски кредит.

Ищецът твърди, че е придобил вземане срещу кредитора в размер на 69 лева.

Твърди се, че праводателят му е сключил договор за потребителски кредит № 903200122788/28.11.2022 г. за сумата от 600 лева. Излага доводи за недействителност на договора, тъй като към първоначалната главница е начислена допълнителна такса, наименувана „Услуга Комфорт“, в размер на 196,65 лева.

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответното дружество, с който исковата претенция се оспорва като неоснователна. Излагат се правни доводи, обуславящи действителността на процесния договор. Оспорва се същият да съдържа нищожни клаузи или да е сключен при неспазване на законовите изисквания. Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.

Софийският районен съд, след като анализира събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предмет на делото е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно право с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 5 лева (частичен иск от 196,65 лева), представляваща престирана при начална липса на основание сума по договор за 1 потребителски кредит № 9032-00122788/28.11.2022 г.

По реда на чл. 214 ГПК е увеличен размера на иска до сумата от 69 лева, представляваща пълния размер на претенцията.

Фактическият състав, който поражда правото на ищеца да иска връщане на престацията, включва следните елементи: 1) имуществено разместване между патримониума на две лица, т.е. даване, респективно получаване на някакво благо 2) при начална липса на основание за осъщественото имуществено разместване.

В тежест на ищеца по делото е в условията на пълно и главно доказване да установи факта на плащането на процесната сума, като в тежест на ответника остава да докаже наличието на правно основание, което да обосновава задържането на паричната престация. В този смисъл Решение № 369 от 18.06.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 3821/2023 г.;

Решение № 50143 от 1. 1. 2022г. На ВКС по гр. д. №4307/2021г., III г. о.,ГК; Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС.

В тежест на ответника по делото по предявения иск с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП е да установи в условията на пълно и главно доказване възникването на валидно облигационно отношение по договор за кредит между него и ответника, по силата на което е предоставил уговорената парична сума.

Настоящият съдебен състав с доклада по делото е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по сключен Договор за потребителски кредит № 9032-00122788/28.11.2022 г.

Кредитополучателят по договора е физическо лице, което при сключването е действало извън рамките на своята професионална или търговска дейност, поради което правоотношението следва да се квалифицира като договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.

Съгласно т. 22 от C-472/10 Съдът е компетентен да тълкува понятието

„неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите на Директивата, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на обстоятелствата по разглежданото от него дело - в този смисъл е т. 44 от VB Pénzügyi Lízing, C-137/08; т. 20 от C-226/12, и т. 66 от Aziz, C-415/11.

Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика – в този смисъл т. 46 от C 415/11. Въведената с Директива 93/13 система на 2 защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им – в този смисъл т. 27 от Pereničová и Perenič, C-453/10 и т. 33 от Invitel, C-472/10. С оглед на това положение на по-слаба страна, първо, член 3, параграф 1 от Директива 93/13 забранява клаузите от общите договорни условия, които въпреки изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за страните – в този смисъл т. 41 и т. 42 от C-92/11. Съгласно член 6, параграф 1 от Директивата неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната практика на Съда, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях - в този смисъл т. 45 от c 415-11.

По отношение на уговорената допълнителна услуга „Комфорт“, за предоставянето на която кредиторът е начислил такса в размер на 196,65 лева (при отпусната главница от 600 лева). В ЗПК е предвидено, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита – чл. 10а, ал. 2 ЗПК.

Възможно е уговарянето само на клаузи за такси свързани с допълнителни услуги по договора - чл. 10а, ал. 1 ЗПК, какъвто характер процесната услуга очевидно няма. Същата попада в забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, доколкото е свързана с усвояването на сумата от потребителя, респективно е свързана с основното задължение на кредитора по договора - да предостави заемната сума. Касае се за възнаграждение по договора, а не за допълнителна услуга, което възнаграждение следва да бъде включено в годишния процент на разходите /ГПР/ – чл. 19, ал. 1 ЗПК. Уговарянето му като отделно възнаграждение /услуга/ има за единствена цел заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР, а съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.

Задълженията във връзка с допълнителната услуга е следвало да бъдат включени при изчисляване на ГПР като общ разход по кредита, съответно невключването им води до недействителност по чл. 22 ЗПК. В Решение от 21.03.2024г. по С-714/22 на СЕС в т. 2 се приема, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени разходи, то е допустимо този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата недействителност да води единствено до връщане от страна на потребителя на предоставената в заем главница. Съгласно чл. 19 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения), като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет на договора услуги заобикаля ограничението на чл.19, ал.4 3

ЗПК (ГПК да не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва, т.е. 50%). Съгласно С714/22 на СЕС член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

С оглед обстоятелството, че процесните притезания по допълнителни услуги са включени наред с основното задължение по погасителния план също води до извод, че не цели обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение, т.е. без да е включено в ГПР, с което на самостоятелно основание заобикаля закона с оглед чл.19, ал.4 ЗПК вр. пар.1 ДР ЗПК. Отделно от това, с така уговорената неустойка се цели дерогиране разпоредбите на глава 4 от ЗКП, касателно оценката на кредитоспособността на потребителя, която оценка следва да бъде извършена преди сключване на договора за потребителски кредит от страна на заемодателя, което на самостоятелно основание я прави вероятно.

На следващо място, съгласно чл.19 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения), като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет на договора услуги заобикаля ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК (ГПК да не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва, т.е. 50%). С невключването на скритото възнаграждение се постига заблуждаваща търговска практика по см. на С-453/10 на СЕС, съответно настоящият съд, анализирайки „неустойката“ стига до извод за неравноправния им характер, вкл. влечащо неравноправен характер на договора относно цената на отпуснатия кредит. При включване на това скрито възнаграждение, размерът на ГПР нараства и по размер нарушава чл.19, ал.4 ЗПК, следователно с оглед чл.19, ал.5 ЗПК, предвиждащ, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни, то е налице нищожност на споразумението за допълнителен пакет от услуги.

Чл.11, ал.1, т.10 ЗПК урежда, че договорът за потребителски кредит съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин, т.е. договорът за кредит следва да съдържа ГПР с вярно и коректно посочване, което ще е такова, ако съответства на параметрите на договореното във връзка със задълженията на 4 потребителя, неговите преки и косвени разходи. Нарушаване на нормата по чл.19, ал.4 ГПК води до последиците на чл.22 (конкретно вр. чл.11, ал.,1, т.10 ЗПК) и чл.23 ЗПК, т.е. договорът за кредит е недействителен и се дължи от потребителят само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. По въпроса, че следва уговорената в процесния договор „неустойка“ за неосигуряване на обезпечение е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР – подробно съображения виж Решение № 529/29.01.2024г. по в.гр.д. № 6422/2023г. по описа на СГС, III-б състав.

Съгласно приетото заключение по допуснатата СЧЕ при включване на това скрито възнаграждение в изчисляването на ГПР, размерът му възлиза 447 %.