Решение № 8942 от 14.05.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 8942 гр. София, 14.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 120 СЪСТАВ, в публично заседание на пети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВЕНЕТА СТ. ГЕОРГИЕВА при участието на секретаря КАМЕЛИЯ АНЧ. КОСТАДИНОВА като разгледа докладваното от ВЕНЕТА СТ. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело № 20251110126277 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.124 и сл. ГПК

Образувано е по искова молба вх. № 161639/09.05.2025 г., на Г. Х. Я., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр.София, ж.к. ОК, бл. 28, вх. А, ет. 8, ап.

30, чрез пълномощника си адвокат Л. К. Б., със съдебен адрес: гр. София, ул. Т № 5Б, ет. 3, офис 311, против „Н“ ООД, ЕИК 201253421, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Изгрев, ул. „Л Станчев" № 3, ет. 10, управител ИН Х.-Станкова, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД за прогласяване за нищожността на Договор за потребителски кредит № 202410010356050102, сключен на 01.10.2024 г., противоречието му със закона, с цена на иска 346,66 евро, равностойност на 678 лв.

В срока по 131 от ГПК и по реда на чл. 211 от ГПК ответникът е предявил насрещен иск за сумата от 153,39 евро, равностойност на 300 лв.

(частичен иск от пълния размер на непогасените суми по процесния договор в общ размер на 171,79 евро, равностойност на 336.00 лева – главница и възнаградителна лихва, дължима за периода от 02.11.2024 г. до 02.04.2025 г., ведно с обезщетението за забава по чл. 86 ЗЗД, начислено върху сумата в размер на 153,39 евро, равностойност на 300.00 лева за периода от депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на вземането – иск с 1 правно основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че на 01.10.2024 г. Г. Я. е сключила Договор за потребителски кредит № 202410010356050102, по силата на който „Н“ ООД й е предоставило в заем сумата от 300 лв. при фиксиран ГЛП от 40.05 % и ГПР от 48.28 %. Съгласно погасителен план следвало да внесе 6 месечни вноски в размер на 113 лв., като сумата включвала главница, лихва и неустойка за неосигуряване на гаранция, съгласно чл. 6 от договора. Твърди, че Договорът за паричен заем Кредирект № 202410010356050102 е нищожен, тъй като съдържа следните нищожни неравноправни клаузи: годишен процент на разходите (ГПР) е 48.28 %. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на визираната правна норма е посочен неговият максимално допустим размер - пет пъти размера на законната лихва. Счита, че ГПР по скрит начин е увеличен, тъй като в него не е включена дължимата неустойка, което е още едно основание за нищожност на договора.

В чл. 4, ал. 2 от Договора е посочено, че кредитополучателят се задължава да предостави на кредитора банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция, която да бъде за сума в размер на 336 лева със срок на давност до 03.04.2025 г., а в чл. 6, ал. 1, страните се договорили, че в случай на непредоставяне на гаранция, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 342 лв.

Според чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност, който е изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Ищецът твърди, че по договора липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира същия. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Посочено е, че ГПР е 2

48.28 %, ГЛП е 40.05 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Сочи, че съгласно чл. 21, ал. 2 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора по-голямо от посоченото в чл. 32, ал. 4, е нищожна.

Счита, че по критериите в чл. 32, ал, 4 от ЗПК, обезщетението към датата на сключване на договора за неизпълнение на задължението на заемателя да предостави на заемодателя уговореното обезпечение, възлиза на над 100 % от стойността на заетата сума, с оглед което клаузата за неустойка по чл. 6 от договора е нищожна. Твърди, че тази клауза има за цел да заобиколи изискванията на закона, който в чл. 71 от ЗЗД регламентира, че ако длъжникът не е дал обещаните обезпечения, кредиторът може да иска изпълнение на срочното задължение и преди срока, с оглед на което е нищожна и по смисъла на чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Още повече, че уговорената парична неустойка няма как да улесни събирането на кредита доброволно и в същото време не е адекватна да обезпечи разходите по принудителното събиране. Напротив, начислената неустойка увеличава дълга на кредитополучателя и води до затрудняване доброволното му погасяване, както и до увеличаване на разноските при евентуално принудително събиране.

Всичко това навежда на извод, че целта на неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора. Неустойката е за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, като няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение, което също сочи, че неустойката излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.

Счита, че уговорената неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като още към сключване на договора води до възможност 3 за несправедливо обогатяване на кредитора, при което за последният вземане за неустойка за забава не е възникнало. Кумулирането на неустойката към погасителните вноски води до "скрито" оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР от 48.28 % нараства допълнително и обогатява неоснователно кредитора като въвежда допълнителен източник на доход на икономически по-силната страна, извън посочените ГЛП и ГПР. Съгласно чл. 19 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на неустойката, която не е за неизпълнение на задължение от основния предмет на договора, заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПКр при определяне ГПР и не попада в обхвата на дефинираните понятия за дължими суми по договор за потребителски кредит в §1-3 от ДР на ЗПК, като посочването на ГПР само привидно изпълнява изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 9 и т. 10 от ЗПК, т. е. макар формално същият да са уговорени в допустим размер, то при неизпълнение на задължението на заемателя да предостави обезпечение, в негова тежест според чл. 6 от договора е заплащането на неустойка, уговорена извън присъщите й функции, при което същата се явява нищожна като противоречаща на добрите нрави и клаузата следва да се прогласи за нищожна. Моли съда да уважи исковата молба и да му присъди разноски.

Ответникът в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК депозира отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни.

Оспорва твърденията в исковата молба, че ответникът да е начислил, съответно претендирал неустойка; че е налице недействителност на договора за потребителски кредит поради неспазване изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.

11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК; че неустоечната клауза води до „скрито“ оскъпяване на кредита, неоснователно обогатяване на кредитора и накърняване на добрите нрави. Признава обстоятелствата за сключването на 01.10.2024 г. на договор за кредит № 202410010356050102 между страните по делото, по силата на който на кредитополучателят е предоставен заем в размер на 300.00 лева; че на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК кредиторът не е включил 4 в ГПР по процесния договор разход за неустойка; че в ГПР по процесния договор за кредит е включен единствено разход за възнаградителна лихва.

Сочи, че доколкото процесният договор за кредит е сключен при фиксиран лихвен процент по смисъла на §1, т. 5 от Допълнителните разпоредби към ЗПК, то не е налице изискване за посочване на методика. Излага съображения за неоснователност на доводите на ищцовата страна и на исковата молба.

Моли съда да отхвърли исковете и да му присъди разноски. Предявява насрещен иск за сумата от 153,39 евро/300 лв. (частичен иск от пълния размер на непогасените суми по процесния договор в общ размер на 171,79 евро/336.00 лева – главница и възнаградителна лихва, дължима за периода от 02.11.2024 г. до 02.04.2025 г.), ведно с обезщетението за забава по чл. 86 ЗЗД, начислено върху сумата в размер на 153,39 евро/300.00 лева за периода от депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на вземането – иск с правно основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД.

Насрещният ищец сочи, че съгласно чл. 3 от Договор за кредит Г. Х. Я. се е задължила да върне заемната сума ведно с договорената възнаградителна лихва на 6 броя анюитетни (равни) вноски, всяка в размер на 56.00 лева, обхващащи периода от 02.11.2024 г. до 02.04.2025 година. Към настоящия момент Г. Х. Я. не е направила нито едно плащане за погасяване на задължението по процесния договор. Тъй като е налице настъпване на последния падеж на кредита (02.04.2025 г.) за дружеството е налице правен интерес от предявяване на насрещния иск. Претендира разноски.

В срока за отговор е постъпил такъв на насрещната искова молба, като ответникът по насрещния иск признава вземането, предявено от насрещния ищец. Възразява да се присъждат разноски на ищеца по насрещния иск, като се позовава на т. 96 от Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С224/19 и С-259/2019 г. на Съда на ЕС. Претендира адвокатско възнаграждение по чл. 398, ал. 1 от Закона за адвокатурата.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Съдът е приел за безспорни и ненуждаещи се от доказване в отношенията между страните, обстоятелствата, че между тях е бил сключен Договор за потребителски кредит № 202410010356050102 от 01.10.2024 г. за 5 сумата от 153,39 евро, равностойност на 300 лв., че кредиторът не е включил в ГПР по процесния договор разход за неустойка; че в ГПР по процесния договор за кредит е включен единствено разход за възнаградителна лихва, на основание чл. 146 от ГПК, както и че ищцата е получила и дължи незаплатена главница по договора за кредит в размер на 153,39 евро, равностойност на 300 лв., на основание чл. 146 от ГПК. Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът приема осъществяването на отделените за безспорни факти за доказано.

По делото са представени неподписано от страните копие Договор за потребителски кредит № 202410010356050102 от 01.10.2024 г. и Удостоверение за настоящ адрес на ищеца от Район „Овча купел“ към Столична община от 17.02.2025 г.