Определение № 777 от 18.12.2024, Окръжен съд - Пазарджик

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 777 гр. Пазарджик, 18.12.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в закрито заседание на осемнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Десислава Анг. Ралинова като разгледа докладваното от Десислава Анг. Ралинова Гражданско дело № 20245200100131 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.248 от ГПК.

Съдът е сезиран с молба вх. № 10592/12.11.2024 г. от адв.Д. М. М., като пълномощник на ответницата М. И. Р., съдържаща искане за допълване на постановеното по делото решение в частта за разноските. Изложени са съображения, че постановявайки крайния си акт, съдът неправилно посочил в мотивите си, че ответницата не е сторила разноски в заповедното производство, поради което и не присъдил такива. Твърди се, че по делото се съдържала молба вх. № 158/09.01.2023 г., с която бил представен договор за правна защита и съдействие, сключен при условията на чл. 38 ЗА, във връзка с който ответницата имала право на разноски, като с оглед на изложеното е направено искане за ревизия на решението по чл.248 ГПК и присъждане на разноски в размер на 480 лв. с ДДС за заповедното производство.

В срока по чл.248, ал.2 ГПК е постъпил отговор от ищеца „Банка ДСК“ АД, чрез юрисконсулт З. Б., в което са изложени съображения за неоснователност на молбата. Изтъкнато е, че в случая не се касаело за „дело с определен интерес“, както и че в хипотезата на чл.414 ГПК, законът изрично освобождавал длъжника от задължението да мотивира възражението си, поради което и доколкото защитата му в производството по чл. 422 ГПК била аналогична, то нямало основание той да бъде възмездяван двукратно за идентична защита. Сочат се съображения с искане за отхвърляне на молбата. Алтернативно е направено възражение за прекомерност на претендирания размер.

Съдът намира, че молбата за изменение на крайният съдебен акт в тази инстанция е подадена в законния срок от легитимирана страна, поради което искането като процесуално допустимо следва да бъде разгледано.

Молбата се явява частично основателна.

С Решение № 342/17.10.2024 г., постановено по настоящото дело в производството по чл.422 ГПК, съдът е приел за установено по отношение на ответницата М. Р., че дължи на „БАНКА ДСК“ АД, сумата от 42 402.25 лв., ведно със законната лихва от 2.11.2023 г. до окончателното изплащане, произтичаща от договор за кредит за текущо потребление, във вр. с което е издадена ЗНИ № 469/06.11.2023 г. по чл.417 от ГПК по ч.гр.д №775/2023 г. на РС-Панагюрище, като е отхвърлил 1 исковете на ищеца за сумите от: 2 120,01 лв. - неплатена договорна лихва за периода от 20.10.2022г. до 15.10.2023г.; 181,49 лв. - обезщетение за забава за периода от 20.10.2022г. до 15.10.2023г.; 231,81 лв. - лихва за забава за периода 16.10.2023г. до 30.10.2023г. и 120,00 лв., представляваща дължими разноски при изискуем кредит.

С решението е осъдена ответницата да заплати на ищеца сумата от 895.10 лв. разноски по издадената ЗНИ № 469/06.11.2023 г. по ч.гр.дело №775/2023г. на РСПанагюрище, както и сумата от 1580.85 лв. - разноски в исковото производство, съобразно уважената част от исковете.

Осъдена е „БАНКА ДСК“ АД да заплати на ищцата сумата от 11.77 лв. разноски, направени в исковото производство, съобразно отхвърлената част от исковете, а в полза на адв. Д. М. М. – възнаграждение в размер на сумата от 678.37 лв. с ДДС във вр. с чл.38, ал.1 т.2 от ЗА, съобразно отхвърлената част от иска.

Настоящия съдебен състав съобрази, че производството по делото има за предмет иск по чл.422 от ГПК за установяване на съществуване на задължение по издадена заповед за изпълнение, инициирано във връзка с подадено възражение в заповедното производство от длъжника, чрез пълномощника й, който е предоставил безплатна защита по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. В случая, както става ясно, исковият процес е приключил при частично уважаване, респ.отхвърляне на претенциите, при което съдът е разпределил и отговорността между страните за разноските.

Констатира се, че действително в мотивите на решението съдът е посочил, че в заповедното производство ответницата не е направила разноски и такива не са били съобразени от съда при произнасянето в решението по отношение отговорността за разноските.

Видно е обаче от приложеното ч.гр.д. № 775/2023г. по описа на РСПанагюрище, че от страна на длъжника М. Р., чрез пълномощника в заповедното производство са представени пълномощно (стр.33) за Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ и лично за адв.Д. М. М., както и договор за правна защита и съдействие с посоченото адвокатско дружество (стр.34), сключен при условията на чл.

38, ал.1, т.2 ЗА, с оглед на които страната има права на разноски съобразно отхвърлената част на претенцията.

В практиката си ВКС (напр. Определение № 102 от 14.03.2022 г. по ч.т.д. № 2481/2021 г., I т.о.; Определение № 140 от 19.03.2020 г. по ч.т.д. № 236/2020 г., II т. о.; Определение № 45 от 23.01.2019 г. по ч.т.д. № 3074/2018 г., I т. о и др.) приема, че в НМРАВ не е определен минимален размер на адвокатско възнаграждение за подаване на възражение по чл.414 ГПК , поради което същото следва да се определи по аналогия при съобразяване на извършеното процесуално действие. Изтъкнато е от ВСК, че защитата на длъжника в заповедното производство се осъществява чрез подаване на частна жалба - чл. 419 ГПК, искане за спиране - чл. 420 ГПК и възражение - чл. 414 ГПК, все действия, с които не се извършва същинска защита срещу заявеното от молителя материално право, при което за разлика от заявлението за издаване на заповед за изпълнение, чието съдържание изисква посочване на фактически и правни основания за претендираното вземане, то възражението по чл.414 ГПК не е необходимо да бъде обосновано. Поради тази причина и съдебната практика приема, че сторените разноски по повод възражението не следва да бъдат съизмервани със заявения за защита от заявителя материален интерес, тъй като той има значение единствено при определяне на разноските, сторени от заявителя по реда на чл.7, ал.7 НМРАВ. Едва с отговора на исковата молба по чл.422 ГПК ответникът е длъжен да 2 наведе всичките си доводи в защита срещу предявения иск под страх от преклузия, с което осъществява същинската отбрана срещу заявеното материално право в този смисъл. Доколкото процесуалният закон не изисква обосноваване на възражението по чл. 414 ГПК, то и разноски наистина се дължат, но следва да бъдат определени в приложение на чл.11 от НМРАВ по аналогия на основание §1 от ДР, тъй като това правило урежда подобна хипотеза на възнаграждение за частно производство.

С оглед преценката на дължимото на страната възнаграждение съдът съобрази по този въпрос и становището на ВКС (съгласно Определение № 50015 от 16.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1908/2022 г., и Определение № 343 от 15.02.2024 г. на ВКС по т. д.

№ 1990/2023 г., II т.о. и др.), според което нормата на чл.38, ал. 2 ЗА, препращаща към НМРАВ, не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага, а посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения биха могли да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда.

Затова и при конкретната преценка на всички релевантни обстоятелства по делото съдът намира, че възнаграждението, което следва да се присъди на адв. М. за предоставената от него правна защита на длъжника в заповедното производство, следва да бъде определено в размер на 120 лв. с вкл. ДДС. За да формира този извод, съдът съобрази действителната правна и фактическа сложност на делото пред заповедния съд и обема на осъществения труд от процесуалния представител на длъжника, а именно изразяващ се в попълване и подаване на възражение по утвърден образец от министъра на правосъдието с Наредба № 6/2008 г., което е приложено като бланка към връчената на длъжника заповед с указания за попълването й; както и обстоятелството, че ирелевантно случая е дали длъжникът ще мотивира възражението си и дали е подкрепено с правни доводи, доколкото процесуалния закон не изисква обосноваване на възражението по чл.414 ГПК. При конкретната преценка на всички релевантни обстоятелства съдът намира, че този размер на хонорара се явява адекватен спрямо обема и сложността на извършената от адвоката работа в заповедното производство, поради което не са налице основания за присъждане на такъв в по-висок размер.

Следва да се посочи, че поради същите съображения съдът намира за основателно възражението на ищцовата страна за прекомерност на конкретния посочен в молбата размер на хонорара от 480 лв. с ДДС, който, както се посочи по-горе не кореспондира със степента на фактическата и правна сложност, с която се характеризира самото попълване на възражението по чл.414 ГПК, както и с обема на извършената от процесуалния представител работа в заповедното производство, в т.ч. и през призмата на цитираната практиката на ВКС и СЕС.

Ето защо и при тези данни на основание чл.248, ал.3 във вр. с чл.78, ал.3 ГПК във вр. с чл.38, ал.2 ЗА, ще следва да бъде осъден ищеца да заплати на адв. Д. М., в качеството му на пълномощник на ответника, адв.възнаграждение по реда на чл. 38, ал.1, т.2 ЗА за заповедното производство, в размер на 120 лв., с вкл. ДДС.

Воден от горното и на основание чл.248 ГПК Пазарджишкият окръжен съд ОПРЕДЕЛИ:

ДОПЪЛВА и ИЗМЕНЯ Решение № 342/17.10.2024 г., постановено по 3 гр.д. № 131/2024 г. на ПзОС, като ОСЪЖДА „БАНКА ДСК" АД, ЕИК 121830616, със седалище и адрес на управление гр.София, ул. „Московска" №19, да заплати на адв.Д. М. М., с адрес гр.С. бул.“А. С.“ №, ет., оф., Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, като пълномощник на ответницата М. И. Р., ЕГН **********, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, във вр. с чл.38, ал.1 т.2 от ЗА, сумата от 120 лв. (сто и двадесет лева), с вкл. ДДС, представляваща адв.възнаграждение по реда на чл.38, ал.1, т.2 ЗА за заповедното производство по ч.гр.д. №775/2023г. на РС-Панагюрище.

Определението подлежи на обжалване пред Пловдивски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Окръжен съд – Пазарджик: _______________________ 4