Решение № 34 от 28.03.2024, Районен съд - Никопол

РЕШЕНИЕ

№ 34 гр. Никопол, 28.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – НИКОПОЛ, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Тодор Ил. Тихолов при участието на секретаря Десислава Г. Бунева като разгледа докладваното от Тодор Ил. Тихолов Гражданско дело № 20234420100103 по описа за 2023 година

В НРС по искова молба вх.№538/24.02.2023г. е било образувано настоящото дело с ищец Р. П. Л., ЕГН********** , чрез адв.К. Р. от САК със съдебен адрес в гр.***, район ***, бул.“***“№18, сграда вътрешен двор, ет.4 с р е щ у „***“ООД, ЕИК*** със седалище и адрес на управление в гр.***, Район ***, бул.“***“№2А, което дружество се представлява от *** – управител, чрез адв.Д. М.Т. от ВАК със съдебен адрес в гр.***, ул.“***“№2.

Първоначално делото е било образувано пред СРС по вх.№285186/21.12.2022г., като гр.д.№69418/22.12.2022г. По това дело след администрирането му, съдиятадокладчик се е произнесъл с определение №2678/20.01.2023г., с което е прекратил производството по делото и на основание чл.118, ал.2 от ГПК във връзка с чл.113 от ГПК го е изпратил по подсъдност на НРС. Настоящият състав не е повдигал препирня за подсъдност, а ищеца в срок не е обжалвал това определение, поради което същото е влязло в сила.

В исковата молба ищцата твърди, че между нея и ответното дружество има сключени два договора за заем по Закона за кредитите за недвижими имота на потребители, а именно договор за паричен заем №***/СФ/ от 22.08.2018г. и договор за паричен заем №***/СФ/ от 23.08.2018г., които сочи, че били обективирани в Договорна ипотека вписана в СВ *** с вх.рег.№55765/23.08.2018г., двойно вх.рег.

№54754 /23.08.2018г. с ипотекарен кредитор „***“ ЕИК***. Допълва, че по договор за заем №***/СФ/ от 22.08.2018г. й била предоставена сумата от 1500лв., а по договор за заем №***/СФ/ от 23.08.2018г. й била предоставена сума в размер на 13500лв.

1

От ищцата се сочи, че за обезпечаване на вземането по двата договора за заем била учредена от ищеца в полза на дружеството ответник договорна ипотека вх.рег.

№55765/ 23.08.2018г., двойно вх.рег.№54754/23.08.2018г. върху недвижим имот собственост на ищеца, а именно апартамент №*** намиращ се в гр.***, общ.***, Район „***“ в жилищна сграда на бул.”***”№5 (стар адрес: ул.”***”№1) , вх.В, ет.3 със застроена площ на апартамента по геодезично заснемане от 71кв.м., представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор №*** с адрес на обекта в гр.***, Район „***“, бул.“Св.***“№5, вх.В, ет.3, ап.***.

Твърди се от ищцата, че в периода от 13.09.2019г. до 15.02.2020г. извършила плащания в полза на дружеството ответник общо в размер на 933лв. чрез системата на „***“АД. Допълва се, че между *** от една страна в качеството й на купувач и ищцата Р. Л., като продавача на 15.12.2020г. била сключена сделка оформена в н.а.№1***, том VIII, рег.№10020, дело №1069 от 2020г. по описа на Нотариус ***, рег.№*** на НК, с който ищцата по настоящото дело продала описания апартамент. *** се сочи, че купила апартамента със средства осигурени чрез договор за банков кредит обезпечен с ипотека на недвижим имот №20R-1469434 от 14.12.2020г. на „***“АД. Допълва се, че паричните средства по кредита се усвоявали чрез специална ескроу сметка, от която се излъчвали плащания към „***“ООД. На страница трета от посочения нотариален акт, в горната му част се твърди, че било посочено, че част от продажната цена в размер на 25799,25лв. ще се получи от дружеството за погасяване на задълженията по договор за заем №***/СФ/ от 22.08.2018г. и договор за заем №***/СФ/ от 23.08.2018г. за погасяване размера на вземането на „***“ООД. За това как е образувано задължението се твърди, че била издадена референция с №218/24.11.2020г.

С молба от 29.12.2020г. „***“ООД заличило договорната ипотека обезпечаваща вземането му по процесните два броя договори за заем.

В исковата молба ищцата, чрез процесуалния си представител изтъква, че предявява алтернативно съединени установителни искове при хипотезата на конкуриращи се основания за защита на едно спорно право, а именно, че разпоредбите на чл.2.6 и чл.4.2, б.“б“ и б.“в“ от договор за заем №***/СФ/ от 22.08.2018г. и договор за заем №***/СФ/ от 23.08.2018г., които били обективирани в договорна ипотека вписана в СВ *** с вх.рег.№55765/23.08.2018г., двойно вх.рег.№54754/23.08.2018г. са нищожни.

Излагат се доводи, че чл.2.6 от двата договора за заем е с идентично съдържание, което било преповторено и в договорната ипотека а именно, че при забава за погасяването на дължима вноска дори с един просрочен ден или при частично погасяване на дължима вноска в размер по–малко от определената в погасителния план, заемодателя ще начислявал наказателен лихвен процент /наказателна лихва/ в размер на 5% месечно, начислявана върху остатъчната заемна сума. Допълва се, че и 2 съдържанието на чл.4.2, б.“б“ и б.“в“ от двата договора за заеми също били с идентично съдържание, а именно, че заемодателят имал право по б.”б“ да увеличи с 5% месечно лихвата върху заемната сума, когато заемът и/или уговорените лихви не се погасявали в сроковете определени в договора, а по б.“в“ от същия член да увеличи с 5 % месечно лихвата върху заемната сума, когато дължимата лихва не се погасява в договорения размер, а се извършват частични плащания на лихва.

От ищцата чрез процесуалния й представител се излагат доводи, че независимо от употребения израз „наказателна лихва“ в чл.2.6 или способа посочен в чл.4.2 по правната си същност това представлявало неустойка с компенсаторен характер за неизпълнение на задължението на длъжника за плащане на сума на посочения падеж.

Сочи се, че тази лихва /неустойка/ имала за цел да обезщети кредитора за вредите от забавеното плащане. Сочи се, че клаузите на чл.2.6 и чл.4.2, б.“б“ и б.“в“ от двата цитирани договора за заем били нищожни на основание чл.26, ал.1, предл. първо от ЗЗД, тъй като противоречали на императивните разпоредби на чл.43, ал.1 и ал.2 от ЗКНИП. Излагат се доводи за това, че договорните клаузи на чл.2.6 и чл.4.2, б.“б“ и б.“в“ били нищожни и на основание чл.26, ал.1, предл. трето от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави. С оглед на това се сочи, че института на неустойката по аргумент по чл.92, ал.1 от ЗЗД имал обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Неустойката имала и договорен характер, като от една страна се обезпечавало изпълнението на поетите с договора задължения, а от друга страна като форма на договорната отговорност служела като обезщетение за вреди от неизпълнението без да е необходимо те да се доказват.

Условията и предпоставките, при наличието на които уговорена в договор неустойка била нищожна поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пред. трето от ЗЗД се сочи, че били предмет на разглеждане от ТР №1/2009г. на ОСТК на ВКС, като в соченото решение било застъпено становище относно начина на определяне на неустойката, както и нейните граници, които не били определени с императивни правни норми, поради което договарянето й без краен предел, както и евентуалната прекомерност сами по себе си не водели до нищожност на неустойката.

Неустойката следвало да се приеме за нищожна, когато единствената цел, за която била уговорена излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се правела за всеки конкретен случай към момента на сключване на договор при съблюдаване на примерно изброените критерии, като естество и размер на обезпеченото с неустойка задължение, обезпечаване на задължението с други различни от неустойката правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което било предвидено, съотношение между неустойка и очакваните вреди от неизпълнението. В конкретния случай се допълва, че действително неустойката по чл.2.6 и чл.4.2, б.“б“ и б.“в“ от договорите за заем били уговорени от страните, откъдето се извеждало, че тя била израз на 3 признатата на страните свобода на договарянето. Фактът на двустранно уговаряне на неустойката се сочи, че сам по себе си бил ирелевантен и закона не му давал правно значение при преценката за валидността на клаузата за неустойката , ако тя не съответствала на императивните норми на закона и добрите нрави, в частност на принципа за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговски правоотношения.

Излагат се доводи, че съпоставена с размера на задължение, чието изпълнение обезпечава и със стойността на очакваните вреди от евентуални забавено изпълнение при положение, че вземането по договора за заем е обезпечено с ипотека се извежда извода, че неустойка излизала извън двете й обичайни функции – обезщетителна и санкционна.

Сочи се, че в разпоредбата на чл.86, ал.1 от ЗЗД, диспозитивно бил уреден размер на обезщетението, което длъжник дължи на кредитор при забава на парично задължение, а именно това бил размера на законната лихва, която изчислена за една година възлизала на около 10% размера на дължимата вноска. Това бил очаквани я размер на вредите, които кредитора би претърпял от забавено изпълнение, докато неустойката по чл.2.6 и чл.4.2, б.“б“ и б.“в“ от двата договора за една година би нараснал до 60% от размера на заетата сума, дори при забава на плащане на вноска, което съпоставено с възприетия от законодателя в чл.86 от ЗЗД евентуален размер на вредата от забавено изпълнение на парично задължение се сочи, че несъмнено излизало извън уредената обезщетителна функция на неустойката. Поради изброените причини от ищцата чрез процесуалния й представител се твърди, че уговорения начин на формиране на неустойката за забава и нейния размер предпоставяло отнапред недопустимо обогатяване на кредитора /заемодател/, поради което същата противоречала на основния принцип за справедливост и добросъвестност в търговските и граждански правоотношения и се прави извод, че като накърняваща добрите нрави била нищожна на основание чл.26, ал.1, предл. трето от ЗЗД.

С разпореждане №171/01.03.2023г. на основание чл.131, ал.1 от ГПК, съдът е разпоредил препис от исковата молба с приложенията към нея да се изпрати на ответното дружество за отговор в едномесечен срок от уведомяването му. За разпореждането на съда дружеството ответник е било уведомено на 09.03.2023г.

На 06.04.2023г. е бил изпратен и с вх.№938/11.04.2023г. в НРС е постъпил отговор възражение от ответника, в който на основание чл.108 от ГПК е направено възражение относно подсъдността на предявения иск, по което съда се е произнесъл с определението за доклад и насрочване на делото, че същото е подсъдно на НРС, като освено това настоящият състав е посочил, че ищеца Р. П. Л., ЕГН********** е физическо лице, за което са налице условията и тя отговаря на съдържанието на понятието "потребител", който в това си качество е сключил договорите, източник на 4 спорното правоотношение и в това си качество се ползва от специалната закрила, предоставена на потребителите с процесуалната разпоредба на чл.113 от ГПК в редакцията от ДВ бр.100/‘19г., поради което настоящият състав е намерил възражението за неоснователно.

По отношение на останалата част от аргументите свързани с основателността на иска от ответника се сочи, че между страните в производството са сключени два договора за паричен заем №***/СФ/ от 22.08.2018г. и договор за паричен заем №***/СФ/ от 23.08.2018г., като заемополучателя и ищец в производството, според ответника е просрочил задълженията си и по двата договора за заем.

По отношение фактите и обстоятелствата се излагат доводи, че с оглед искането за прогласяване нищожност на сключените договори за заем и по–конкретно, че отделни клаузи противоречат на закона, съдът според ответника следвало да приеме, че по отношение клаузата на чл.4.2, б.“б“ и б.“в“ от двата договора за заем ответника не споделя становището на ищеца, че текстовете на клаузата на посочения член от двата договора за заем, съдържаща уговорката, че при неизпълнение от страна на заемополучателя за плащането на възнаградителни лихви по погасителните планове, представлява неустойка с компенсаторен характер. Отделно от това се излагат доводи, че формираната от ищеца искова претенция не се подкрепя от доказателствата и не ставало ясно според ответника, че описаните текстове от сключените договори за заем, прогласяването на чиято нищожност се иска, изобщо са били прилагани между страните. Категорично се заявява от ответника, че дружеството не е увеличавало лихвения процент по двата договора за заем, описано като уговорка в текстовете на чл.4.2, б.“б“ и б.“в“ от договорите за заем, респ. тези текстове никога не били прилагани. Допълва се, че от клаузите на самите договори за заем, както и от погасителните планове можело да се направи извод, че в част от договорите за заем, договорената възнаградителна лихва била с фиксиран годишен процент в размер на 20%, който не бил променян през целия срок уговорен между страните. Сочи също, че съгласно чл.4.2, б.“б“ и б.“в“ от двата договора за заем, страните били договорили, че заемодателя има право да увеличи лихвата /възнаградителна/ върху заемната сума с 5% месечно, когато заема и/или уговорените лихви не се погасяват в сроковете определи в договора или се извършват частични плащания на лихвата /възнаградителната/, като осъществяването на това право не е зависело от заемодателя, а в конкретния случай то не било осъществено и не се достигнало до увеличаване на лихвения процент. Допълва, че увеличението на лихвения процент посочено и в двата договора за заем се извършвало едностранно съгласно клаузата на чл.4.2, б.“б“ и б.“в“ само с писмено уведомяване на заемополучателя, като доколкото заемополучателя не е получавал такова уведомление за увеличаване на лихвения процент се прави извода, че той не е бил увеличаван, поради което процесуалния представител на ответника счита, че исковата молба в тази си част представлявала злоупотреба с права, която носела 5 след себе си само заплащане на адвокатски хонорар. Сочи още, че в тази връзка била нормата на чл.87, ал.4 от ЗЗД, според която кредиторът не можел да развали договора, ако неизпълнената част от него е незначителна спрямо неговия интерес. Доколкото фигурата на злоупотреба с права в гражданското както материално, така и процесуално право се извеждала от принципа за добросъвестно упражняване на права, в случая от ответната страна се твърди, че се извършва само с намерение да се увреди другата страна, а именно ответника.