Решение № 1350 от 21.11.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1350 гр. София, 21.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Първанова

Членове:

Георги Иванов

Димитър Мирчев при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева като разгледа докладваното от Димитър Мирчев Въззивно гражданско дело № 20251000500075 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.

С решение № 5294/26.09.2024 г. по гр. д. № 8821/2021 г. на СГС, ГО, I-19 състав, е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на Б. К. Т., ЕГН: ********** сумата 12 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на нарушение на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-II/ 1998 г. на ВОП, гр. София, а към момента ДП № II-048/1999 г. на ВОП, гр. София, ведно със законната лихва, считано от 12.07.2021 г. до окончателното изплащане на задължението, като искът е отхвърлен за горницата над 12 000 лева, до пълния предявен размер от 120 000 лв. На основание чл. 2б ЗОДОВ, като са отхвърлени като неоснователни: искът срещу Прокуратурата на Република България за присъждане на основание чл. 2в ЗОДОВ във връзка с чл. 4 ЗОДОВ на сумата от 120 000 лв. представляващи обезщетение за неимуществени вреди от съществено нарушение на правото на ЕС, осъществено с неизпълнение на позитивното задължение на държавата да разследва по ефективен начин нарушения на правата и свободи по чл. 4, 5, 6 и 7 от ХОПЕС, искът срещу Държавата чрез МРРБ на основание чл. 2в ЗОДОВ във връзка с чл. 4 ЗОДОВ за заплащане на сумата от 250 000 лв. - обезщетение за вреди, причинени му от съществено нарушение на правото на ЕС, произтичащо от чл. 6 и чл. 47 от ХОПЕС да въведе и поддържа 1 законодателство, ефективно, позволяващо справедливо, адекватно и достатъчно обезщетение за вредите от произволното и незаконно задържане и лишаване от свобода в периода февруари 1985 г. - януари 1989 г., частична претенция, при пълен заявен размер от 1 000 000 лв., както и евентуален иск срещу Народно събрание, на основание чл. 2в ЗОДОВ във връзка с чл. 4 ЗОДОВ иск за заплащане на сумата от 250 000 лв. - обезщетение за вреди, причинени му от съществено нарушение на правото на ЕС, произтичащо от чл. 6 и чл. 47 от ХОПЕС да въведе и поддържа законодателство, ефективно, позволяващо справедливо, адекватно и достатъчно обезщетение за вредите от произволното и незаконно задържане и лишаване от свобода в периода февруари 1985 г. - януари 1989 г., частична претенция, при пълен заявен размер от 1 000 000 лв.

Със същото решение е прекратено производството като недопустимо в частта по предявения в евентуалност иск на Б. К. Т. против Прокуратурата на Република България с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата от 120 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от съществено нарушение на правото на ЕС, осъществено с неизпълнение на позитивното задължение на държавата да разследва по ефективен начин нарушения на правата и свободи по чл. 4, 5, 6 и 7 от ХОПЕС; в частта по заявения иск срещу Прокуратурата на Република България, на основание чл. 2, ал. 1 т. 1 ЗОДОВ за заплащане на сумата от 250 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, причинени му с произволното и незаконно задържане и лишаване от свобода в периода февруари 1985 г. - януари 1989 г., частична претенция, при пълен заявен размер от 1 000 000 лв. и в частта по заявения като евентуален иск срещу Прокуратурата на Република България, на основание чл. 49 ЗЗД иск за заплащане на сумата от 250 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, причинени му с произволното и незаконно задържане и лишаване от свобода в периода февруари 1985 г. януари 1989 г., частична претенция, при пълен заявен размер от 1 000 000 лв.

С решение № 6046 от 06.11.2024 г. по същото дело, съдът по реда на 250 ГПК е отхвърлил претенцията на Б. К. Т. срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на законна лихва върху присъденото обезщетение по реда на чл. 2б ЗОДОВ за периода 09.07.2018 г. – 12.07.2021 г.

Ищецът Б. К. Т. е депозирал въззивна жалба против първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част, както и относно тази част, с която производството по част от предявените евентуални искове е прекратено, с твърдения за неговата неправилност и необоснованост, както и с твърдения за това, че същото е постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон. Направени са конкретни твърдения, именно, че съдът неправилно и необосновано определил занижен размер на обезщетението по иска по чл. 2б ЗОДОВ в размер на 12 000 лева, като не взел предвид загубените в резултат на бавенето на наказателното производство възможности на ищеца за обезщетяването му от преките причинители на деянието и загубата на възможността да получи морално удовлетворение от конституирането му като частен обвинител срещу конкретните извършители. Поради забавянето на делото безвъзвратно е загубил възможността да поиска обезщетяване от конкретните виновни физически лица – извършители и съучастници. На 2 следващо място поддържа, че съдът не е съобразил стандартите за остойностяване на неимуществените вреди от нарушението на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, изведени в практиката на ЕСПЧ. При определяне на обезщетението бил подценени страданията на ищеца от забавеното дело. Не била отчетена неефективността от ползваните средства за ускоряване на забавеното досъдебно производство, както и предубедеността на прокурора, който отговарял за воденото разследване и други важни обстоятелства, оставящи усещането за целенасочено бавене на делото. Не била отчетена и изтеклата абсолютна давност, настъпила като логична последица от прекаленото забавяне на делото. Не било отчетено още обстоятелството, че противозаконното лишаване от свобода на ищеца не било разследвано по текстовете на наказателния закон.

По отношение прекратяването на производството по евентуалните искове, счетени от съда като недопустими, ищецът поддържа, че обжалваното решение в тези му части е необосновано, неправилно и постановено в явно противоречие с основните права на човека, в частност правото на достъп до съд за защита на нарушени права и правото на ефективни правни средства за защита, установени в Конституцията, в правото на ЕС и съдебната практика на СЕС, в ЕКЗПЧОС и практиката на ЕСПЧ, както и на редица други актове на Съвета на Европа и международни актове, по които България е страна.

Ищецът е искал обжалваното решение да бъде отменено с постановяване на решение, с което делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по същество по исковете, по които производството е прекратено, а отхвърлените искове да бъдат уважени в пълен размер.

Срещу решението по реда на 250 ГПК, с което съдът е отхвърлил претенцията на Б. К. Т. срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на законна лихва върху присъденото обезщетение по реда на чл. 2б ЗОДОВ за периода 09.07.2018 г. до 12.07.2021 г. е подадена жалба с изложени подробни съображения, с която се иска решението да бъде отменено и на ищеца да бъде присъдена законната лихва за забава, за претендирания период.

Ответниците по тези жалби Прокуратура на Р България, държавата чрез МРРБ и Народното събрание оспорват същите. Твърдят, че атакуваното решение в обжалваните части е правилно и законосъобразно и молят съда да го потвърди.

С въззивна жалба Прокуратура на Р България обжалва решението в частта, в която съдът е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Б. К. Т. сумата от 12 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди.

В жалбата се твърди, че първоинстанционното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Твърди се, че е постановено в нарушение на материалния закон, което е довело до необосновано висок размер на присъденото обезщетение. В тази връзка твърди, че нe са представени пред първата инстанция годни доказателства, които установяват действително търпени вреди като пряк и непосредствен резултат от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на наказателното производство, а това са основни елементи от ФС на отговорност по ЗОДОВ, които ищеца е следвало да докаже.

3

Тежестта на доказване е за ищеца и той следва да представи годни, достоверни доказателства в подкрепа на фактическите твърдения в исковата молба, за вида и размера на неимуществените вреди. Твърди, че съдът е нарушил правилото на чл. 52 ЗЗД, доколкото определеният размер на обезщетението не съответства на принципа на справедливостта, установената съдебна практика в аналогични случаи, социално-икономическите условия на живот в страната през периода, за които се претендират вреди, както и вид, а и обема на доказаните вреди. Инвокира доводи за начина на определяне на размера на обезщетението като се позовава на т. 11 от Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС. Твърди, че в атакуваното решение съдът е изброил общо, но бланкетно, без преценка на значението им, някои от елементите, влияещи върху обезщетяването, но без да даде отговор на въпроса, защо определеният краен размер се явява справедлив, т. е. доколко съответства на водещият общ критерий за справедливост, който е останал недефиниран в решението и прави невъзможно проследяване на изводите на съда в посочената насока. Твърди, че от същите не е ясно какъв е бил водещият критерий за справедливост, кои са компонентите му съставлява ли коефициент, ако да от каква величина, или обратно - определена базова сума /в какъв размер/, която просто се сумира с оглед наведените и доказани неимуществени вреди? Затова и определеният размер на обезщетението е необоснован, тъй като изобщо не може да се проследи използвания механизъм за определянето му. Твърди, че изводите на съда са неправилни относно твърденията за нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на наказателното производство - в тази насока следва да се посочи, че ищецът не е представил доказателства за това, че е претърпял неимуществени вреди вследствие продължителността на досъдебното производство, а същите са в резултат на извършените по отношение на него репресивни действия по време на т. нар. възродителен процес. Твърди, че ДП № 11-048 от 1999 г. на ВОП - София се отличава със сериозна фактическа и правна сложност, като продължителността на същото се дължи на дадените с разпореждания на съда задължителни указания за прокуратурата, предвиждащи извършването на огромна по обем оперативно-издирвателна дейност, свързана с установяване на множество лица /над 500/, включително и живущи в Р Турция. В конкретния случай най-сериозен дял при определяне на продължителността на настоящото наказателно производство е имало събирането на доказателства от Р Турция. Видно било, че от приложените с исковата молба доказателства досъдебната фаза е била приключила и е бил внЕ. обвинителен акт само две и половина години след образуване на производството.

Ответникът счита, че за сложността на делото това е повече от разумен срок. Сочи практика от ЕСПЧ, че ответната държава не следва да отговаря за забавяне на друга държава да представи доказателства. Към настоящия момент наказателното производство е приключило с постановление за прекратяване от 31.05.2022 г. на ВОП гр. София. Твърди, че не са ангажирани доказателства, които да установяват действително търпени неимуществени вреди, поради което смята, че присъденото обезщетение е прекомерно, не е съобразено с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и трайната съдебна практика.

Моли съда да постанови решение, с което да отмени атакуваното в осъдителната част решение, като неправилно и необосновано и вместо него постанови ново, с което да 4 отхвърли претенцията.

Ищецът Б. Т. не е депозирал отговор на въззивната жалба на Прокуратурата.

Съдът след като се съобрази с доводите на страните и обсъди събраните по делото писмени доказателства, съобразно разпоредбата на чл. 235 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

От фактическа страна:

Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че Б. Т. е бил роден на ******** г., както и че заповед I-353 от 25.02.1985 г. на Министърът на вътрешните работи и на Главния прокурор, с която е определил гр. Белене, Плевенски окръг, като място за прилагане на превантивна административна мярка "принудително установяване в друго населено място". Министърът на вътрешните работи е наложил на Б. Т. превантивна административна мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 от Закона за народната милиция /отм./ принудително установяване в трудово-възпитателно общежитие /ТВО/ "Белене" за три години. Видно от заповедта принудителната мярка е наложена, тъй като лицето се е противопоставяло на мероприятията за национално осъзнаване на българските граждани от турски произход, като е разпространявал клеветнически твърдения, насочени срещу обществено-политическия строй. С поведението и прояви си влияел негативно на лицата, с които контактува.