Определение № 1307 от 21.03.2024, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1307 гр. София, 21.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Наталия Неделчева Касационно гражданско дело № 20248002100409 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №19483/28.08.2023г. на Е. Г. К., чрез адв. Е. Я. срещу Решение №967/11.07.2023г., постановено по в. гр. дело №2802/2022г. по описа на Апелативен съд – София. Касаторката счита, че решението е постановено в нарушение на материалния закон и е очевидно неправилно, тъй като въззивният съд превратно е тълкувал и приложил института на давността, като изобщо не е обсъдил възражението ѝ за придобивна давност в посочения още с отговора на исковата молба период от 9.05.2003г. до м.юли 2019г., когато е извършена публичната продан на имота. Счита за неправилни и съображенията на съда досежно прекратяването и спирането на придобивната давност във връзка с образуваното дело за делба. Твърди, че изводът, че тя не е придобила процесния имот по давност е направен в нарушение на материалния закон. Счита за незаконосъобразен и извода досежно нищожността на договорната ипотека, тъй като при нейното учредяване не е нарушена законова разпоредба. Излага също, че са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като в нарушение на разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК решението не съдържа мотиви, а освен това, съдът не е обсъдил пълно и всестранно събраните по делото доказателства и в частност писмените такива. В изложението по чл.

284, ал.1, т. 3 ГПК посочва, че е налице основание за допустимост на касационната жалба по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Тъй като решаващите си изводи съдът е направил в противоречие със задължителната практика на Върховен касационен съд, то счита, че е налице необходимост от отговор на следните въпроси: „Налице ли са основания за зачитане на периода, през който срока за давностно владение върху недвижим имот е бил спрян по смисъла на чл. 115, ал. 1, б.“ж“ от ЗЗД в хипотеза, при която владеещото имота трето неправоимащо лице е конституирано като съделител в делбеното производство и искът за 1 делба е отхвърлен срещу последното като неоснователен, или е налице прекъсване на давностния срок по смисъла на чл. 116, б. “6“ от ЗЗД?“ Твърди, че изводът на съда за наличие на предпоставките за прекъсване на придобивната давност по чл.116, б.”б” ЗЗД по време на делбеното дело е в противоречие с решение № 401/11г. по гр. дело № 895/2010г. на ВКС и решение №631/26.09.2009г. по гр.д. №1525/2008г. на ВКС, в които се приема, че давността се прекъсва с предявяване на иска- установителен или ревандикационен иск от собственика срещу владелеца, и последният се позове на придобивна давност, но ако искът не бъде уважен давността не се смята прекъсната. Твърди, че конституираната като съделител в делбеното дело Е. К. не е противопоставила възражение, че е придобила имота по давност, а само, че е несъпричастна към правния спор. Тъй като не се е позовала на придобивна давност, то не може да се приеме, че същата е прекъсната. Вторият въпрос: „В хипотезата, при която искът, който е прекъснал давността, бъде отхвърлен, зачита ли се за давността периода, през който тя е била спряна на основание чл. 115, ал. 1, б. “ж“ от ЗЗД или отпада периода на спиране с обратна сила и давността се счита, че не е спирана?“ се поставя във връзка с извода на съда, че независимо, че искът за делба спрямо нея е бил отхвърлен, то едва от датата на неговото влизане в сила, за нея е започнал да тече нов давностен срок, без значение изтеклия до датата на прекъсването и в периода на спирането давност. Счита, че този извод е в противоречие с решение №554 от 02.09.2011г. по гр. д. №1019/2010г. на ВКС, съгласно което давността не се счита прекъсната ако искът или възражението бъдат отхвърлени, тъй като с прекратяване на съдебното производство в по-голяма степен от неговото отхвърляне отпада с обратна сила ефекта на прекъсването на придобивната давност- т.е. придобивната давност не се счита за прекъсната. Третият въпрос “В хипотезата, когато срокът на придобивната давност е започнал да тече преди предявяване на иска, прекъсващ давността, следва ли при отхвърляне на иска периода през който давността е била спряна на основание чл. 115, ал. 1, б.“ж“ от ЗЗД да се зачете и да се присъедини към вече изтеклия давностен срок с обратна сила?“ се поставя тъй като съдът не е зачел срокът на давността, започнал да тече от 09.05.2003 година и изтекъл до 17.06.2008 година, при положение, че искът за делба спрямо касаторката е бил отхвърлен. Счита, че това становище на въззивния съд противоречи на съдебната практика, изразена в Решение №401/11 година постановено по гр. дело №895/2010, в което е посочено, че ако искът не бъде уважен давността не се смята прекъсната, а след влизане в сила на решението за отхвърляне на иска давността продължава да тече, като спирането се заличава с обратна сила“. Следващият въпрос „Каква е материалната доказателствена сила на нотариален акт за собственост, издаден на основание обстоятелствена проверка при хипотеза, че признатото с него право е оспорено от страна в процеса?“ се поставя тъй като представеният от нея К., с който се легитимира като собственик, не е приет от съда като годно доказателство за собственост, поради това, че издаването му е в противоречие със закона. Счита, че този извод е в противоречие със задължителните указания на ТР №3/2012г. по т.д. №3/2012г. ОСГК на ВКС, както и на ТР №178/30.06.1986г. гр.д. №150/1985г. на ОСГК. Последният пети въпрос “Налице ли е нищожност на сделката /договорна ипотека/по смисъла на чл. 26 от ЗЗД в хипотезата на нарушение на закона, при липса на нарушение на разпоредбата на чл. 167, ал.

2

3 от ЗЗД?“ е по повод приетото от въззивния съд, че тъй като не е била собственик на ипотекирания имот, то ипотеката е била учредена в нарушение на разпоредбата на чл. 167, ал. 3 от ЗЗД, което води до нейната нищожност поради нарушение на закона по смисъла на чл. 26 от ЗЗД, който извод според касатора противоречи на Решение №553 от 20.12.2011г. по гр. д. №1166/2011г. На следващо място касаторката излага, че е налице основанието за допустимост на касационната жалба по смисъла на чл. 280, ал. 2 от ГПК, тъй като решението страда от очевидна неправилност. Счита, че от цялостния му прочит се установява незаконосъобразност вследствие нарушаване на основни процесуални правила /чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2, чл. 202 от ГПК/ и нарушение на основните логически правила при интепретиране на релевантните за производството факти и доказателствата за тях, като не са преценени в цялост събраните по делото доказателства и факти. Установява се и смесване на правните последници на „спирането на давността“ и на „прекъсването на давността“.

Ответникът по касационната жалба – Л. Ал. К., чрез депозирания писмен отговор оспорва наличието на основанията за допускане до касационно обжалване. Счита, че част от повдигнатите въпроси са неотносими към предмета на спора, а по други въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираната практика. Счита, че липсва и сочената очевидна неправилност. В заключение моли решението да не бъде допускано до касационно обжалване.

Постъпила е касационна жалба и от „П. Г.“Е., ЕИК[ЕИК], представлявано от управителя Б.

Б. П. с изложени твърдения, че решението е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба - несъответстваща на изискванията на чл. 127, чл. 1, т. 4 и т. 5 ГПК.

Излага, че от въззивното решение не става ясно дали искът с правно основание чл. 170 ЗЗД е основателен или не, респ. не се ли дължи произнасяне по него и след това досежно иска с правно основание чл.26 във вр чл.167 ал.З ЗЗД, тъй като мотиви и аргументи в тази насока липсват. Счита, че касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. На следващо място според касатора, въззивното решение е и неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано. Поддържа аргументите на другия касатор, че решението е постановено в нарушение на чл. 281, т.3 ГПК, тъй като в него липсват фактически и правни изводи по съществото на спора, не е налице и препращане към тези на първоинстанционния съд, а в мотивите му е даден единствено отговор на част от направените във въззивната жалба оплаквания. По този начин съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила — чл. 236, ал. 2 и чл. 12 ГПК. На последно място, касаторът счита, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл.

280, ал.2, пр. 3 ГПК. Твърди, че е налице и очевидна необоснованост на акта, тъй като изводите на въззивния съд не съответстват на събраните доказателства и противоречат на правилата на формалната логика. По изложените съображения моли въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване, след което бъде обезсилено като недопустимо, и делото върнато на ОС Благоевград за ново разглеждане от друг състав, алтернативно решение №967/11.07.2023 да бъде отменено като неправилно, и вместо него постановено 3 друго, с което предявените искове бъдат отхвърлени изцяло.

Чрез депозирания писмен отговор, Л. Ал. К., оспорва наличието на основанията за допускане до касационно обжалване. Моли касационната жалба да не бъде допусната до обжалване, като независимо от горното излага и становище за нейната неоснователност, тъй като въззивното решение е допустимо, правилно и обосновано. Моли за присъждане на разноски.

Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по положителен установителен иск с правно осн. чл.124, ал. 1 ГПК, предявен от Л. А. К. срещу Е. Г. К. и „П. гарден” Е., за признаване за установено, че Л. А. К. ЕГН [ЕГН] е собственик на 5/6 ид.ч. от недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, както и за прогласяване на основание чл.26 ЗЗД вр. с чл.167, ал.3 ЗЗД нищожност на учредена от Е. Г. К. ЕГН [ЕГН] в полза на „П. гарден“ Е. с ЕИК[ЕИК] ипотека с НА № 74, том IV, рег.№ 8993, дело № 598/2016г. за 5/6 ид.ч. от процесния имот. Ищцата К. твърди, че по силата на договор за дарение от нейните родители, обективиран в НА за дарение на недвижим имот №37, том VI, дело № 1780/1997г., е собственик на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№] по КККР, находящ се на адрес на имота:

[населено място], [улица], ет.1, aп.1, разположена в поземлен имот с идентификатор [№] с площ 120 кв.м, прилежащи части-15,22 % идеални части от общите части, на сградата и от правото на строеж върху мястото, ведно със зимнично помещение №1 и мазе №10, както и таванско помещение №2, заедно с 15,22% ид. ч. от общите части на сградата, построена върху държавна земя, съставляваща п. XX, пл. № 826 и част от п. IV, пл. № 825 в кв. 269 по плана на Б., както и 15,23 % ид. ч. от правото на строеж върху държавното място. С решение №2105/6.06.2006г, постановено по гр.д. №1376/2004г по описа на РС-Благоевград, влязло в законна сила на 28.02.2014г, е допусната делба на процесния имот, между ищцата и Л. М.

Ц., при следните квоти: за Л. А. К. -5/6 ид.ч и 1/6 ид. част за Л. М. Ц.. В производството е участвала като страна и ответницата К., като по отношение на нея съдът е приел, че не е собственик на имота, не притежава дял от него, поради което искът по отношение на нея е бил отхвърлен. С решение №3788/26.05.2014г., влязло в законна сила на 2.10.2014г., съдът е постановил делбата да се извърши чрез изнасяне на имота на публична продан. На 1.09.2016г. ответницата К. е учредила в полза на втория ответник „П. гарден” Е. ипотека върху процесния имот за обезпечаване на вземането му към нея. Пред ЧСИ е било образувано изпълнително дело с взискател „П. гарден” Е., по което е била извършена публична продан на ипотекирания имот, с цел удовлетворяване на вземането, обезпечено с ипотека. Ищцата излага, че имотът, предмет на проданта, не е бил собственост на ответницата К., поради което извършената публична продан не може да легитимира като собственик взискателя-приобретател по проданта. Твърди, че договорът за учредяване на ипотека е бил сключен след влизане в сила на съдебното решение за делбата, с което е 4 установено, че К. не е собственик на имота, поради което тя е учредила ипотека за имот, на който не е собственик. Следователно договорът за учредяване на ипотека е нищожен, поради сключването му в нарушение на чл.167, ал.3 ЗЗД, а учредяването на договорна ипотека е недействително на основание чл.170 във вр. с чл.26 ЗЗД. Излага, че има правен интерес от обявяване на нищожност на цялата ипотека, тъй като ако се установи само за собствените ѝ 5/6 ид.ч., то няма да може да се изпълни решението по делбеното дело, с което е установено, че собственик на 1/6 ид.ч. е Л. Ц..