Определение № 609 от 02.03.2021, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 609 гр. София , 26.02.2021 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ в закрито заседание на двадесет и шести февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Иво Димитров

Ивайло Младенов

Светлин Михайлов като разгледа докладваното от Ивайло Младенов Въззивно частно гражданско дело № 20201000504136 по описа за 2020 година

Производството е по чл.274-278 от ГПК.

Образувано е по частна жалба (озаглавена молба) с вх.№ 5057/6.11.2020 г. на „Банка ДСК“АД, подадена чрез юрисконсулт С. П., против определение № 2930/3.11.2020 г. по ч.гр.д.№ 158/2020 г. на Благоевградския окръжен съд с което на основание чл. 299 от ГПК съдът е прекратил производството по делото, образувано по предявени от банката срещу Р.

Г. А. от гр. Банско обективно съединени искове съответно за сумата от 24 956,36 евроглавница, възнаградителна лихва от 7347,23 евро, санкционна лихва за забава от 1352,40 евро, законна лихва от 11 113,98 евро и такси от 312,68 евро, претендирани по договор за банков кредит за довършителни работи на недвижим имот, сключен на 28.07.2004 г.

В частната жалба се твърди, че в решение № 1763 от 12.03.2019 г. по гр.д.№ 5039/2016 г., постановено по иск с правно основание чл. 422 от ГПК, Софийският градски съд действително е приел, че предсрочната изискуемост на вземанията по кредитния договор е настъпила на 14.08.2015 г., но неправилно е преценил, че „Банка ДСК“АД претендира исковите суми на основание настъпилата на тази дата предсрочна изискуемост, тъй като към датата на подаване на исковата молба това обстоятелство не е било налице.

Поддържа се, че след постановяване на решението по установителния иск е настъпил нов факт- крайният падеж на вземането, уговорен в клаузата на т. 5 от договора на 28.07.2019 г., който води до съществени промени както в правоотношението така и в състоянието на неприсъдената част от вземането на банката. Наведен е довод, че в мотивите на решението по установителния иск Софийският градски съд е посочил, че възнаградителната лихва по договора за кредит е дължима и може да бъде претендирана в отделно производство, поради което счита, че осъдителният иск за присъждането е допустим. Формулирано е искане за отмяна на обжалваното определение и за връщане на делото на Благоевградския окръжен 1 съд за продължаване на съдопроизводствените действия по него.

Ответницата Р. Г. А. оспорва частната жалба. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 276, ал. 1 от ГПК, чрез адв. Х. от САК, се твърди, че банката се е позовала на настъпилата на 14.08.2015 г. предсрочна изискуемост на всички вземания по кредита както в производството по иска с правно основание чл. 422 от ГПК, така и в това, по което е постановено обжалваното определение. Поддържа се, че съдът правилно е приел, че е налице тъждество между предмета на двете производства, както и че спорът е разрешен е влязло в сила решение и съответно е постановил обжалваното определение, с което на основание чл. 299 от ГПК производството е прекратено. Изложено е, че в исковата молба не се съдържа твърдение за наличието на нововъзникнало обстоятелство, на което ищецът основава претендираните вземания, в частност, за настъпил краен падеж на вземането 28.07.2019 г., довод за което е наведен едва с частната жалба срещу прекратителното определение. Оспорено е твърдението на банката, че допустимостта на иска за възнаградителна лихва следва от мотивите на решението на Софийския градски съд по специалния установителен иск, в чийто мотиви е прието, че тя е дължима и може да бъде претендирана в отделно производство. Посочено е, че в диспозитива на решението съдът е отхвърлил иска за установяване на това вземане, тъй като той се основава на обявено за нищожно поради неравноправност допълнително споразумение от 9.09.2013 г. Изложено е, че силата на пресъдено нещо на решението по чл. 422 от ГПК се простира не само върху уважената, но и върху отхвърлената част от исковете, поради което отхвърлянето на претенциите на ищеца като неоснователни изключва възможността ищецът да ги претендира в друго производство на същото основание. Направено е искане частната жалба на „Банка ДСК“АД да бъде оставена без уважение, а обжалваното с нея определение- потвърдено.

С частна жалба вх.№ 5496 от 30.11.2020 г. „Банка ДСК“АД е обжалвала и определение № 2939/23.11.2020 г., с което по реда на чл. 248 от ГПК Благоевградският окръжен съд е допълнил прекратителното си определение № 2930 от 3.11.2020 г., като на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК е осъдил банката да заплати на ответницата Р. Г. А. направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 6000 лева. В жалбата е оспорена констатацията на съда, че ищецът не е направил възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, с довода, че с молба, постъпила в съда на 18.11.2020 г., „Банка ДСК“АД е направила възражение, че пълномощникът на ответницата не е извършил по делото процесуални действия, обосноваващи присъждането му в претендирания размер. Изложено е, че с оглед цената на предявените по делото искове и без да се е развило производство по събиране на доказателства, адвокатският хонорар от 6000 лева е необоснован и прекомерен. Направено е искане за отмяна на обжалваното определение.

Ответницата Р. Г. А. оспорва частната жалба. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 276, ал. 1 от ГПК, чрез адв. Х. от САК е изложено, че искането за присъждане на разноските за адвокатско възнаграждение е било направено с отговора на исковата молба и 2 са представени надлежни доказателства за извършването им. Инвокирано е възражение, че въпреки дадената възможност, „Банка ДСК“АД не е направила възражение за прекомерност на претендираните от ответната страна разноски, дължими и при прекратяване на делото, както и че от представените товарителници се установява единствено датата, на която банката е изпратила молба по делото, но липсват такива за деня, в който банката е получила указанията на съда за становище по молбата на ответницата за допълване на определението в частта за разноските. Изложено е, че уговореното между страните и присъдено в пълен размер адвокатско възнаграждение, е съобразено както с Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, така и със сложността на делото, материалния интерес и многобройните действия, свързани с осъществяване защитата на ответницата, които обосновават размера на възнаграждението.

Направено е искане частната жалба да бъде оставена без уважение.

Частните жалби са допустими, като подадени в процесуално-преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу валидни и допустими съдебни актове, обжалваеми по реда на частното производство, от надлежно легитимирано лице, с правен интерес от обжалването им.

С решение № 1763 от 12.03.2019 г., пост. по гр.д.№ 5039/2016 г., постановено по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, Софийският градски съд е признал за установено, че ответницата Р. Г. А. дължи на „Банка ДСК“ ЕАД сумата от 8444,26 евро, представляваща главница по договор за банков кредит за довършителни работи на недвижим имот от 28.07.2004 г., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК- 16.10.2015 г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума са издадени заповед за незабавно изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист от 26.10.2015 г. по ч.гр.д.№ 973/2015 г. на Районен съд – Разлог, като е отхвърлил иска за главницата за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 42014,17 евро. С решението са отхвърлени изцяло като неоснователни исковете за установяване съществуването на вземанията на ищцовата банка по същата заповед за изпълнение, съответно за сумата от 4648,39 евро, претендирана като възнаградителна лихва за периода от 10.07.2014 г. до 14.10.2015 г.; за сумата от 797,91 евро - санкционна лихва за забава, претендирана за периода от 7.08.2015 г. до 14.10.2015 г. и за сумата от 504,52 лева, претендирана като заемни такси.

С влязло в сила като необжалвано решение № 2532 от 18.11.2019 г. по т.д.№ 3020/2019 г. Софийският апелативен съд, т.о., 11 състав е потвърдил решението на Софийския градски съд.

С исковата молба, по която е образувано т.д.№ 158/20 г. „Банка ДСК“АД е предявила осъдителни искове, съответно за сумата от 24 956.36 евро- главница, възнаградителна лихва от 7 347.23 евро за периода от 1.02.2014 г. до 1.01.2016 г., обезщетение за забава (санкционна лихва) в общ размер от 1352.40 евро, включваща 118,09 евро за периода от 3

1.10.2013 г. до 29.07.2015 г. и 1 234,31 евро за периода от 29.07.2015 г. до 01.01.2016 г.; законна лихва от 11 113,98 евро, претендирана за периода от 1.01.2016 г. до 23.07.2020 г. и заемни такси, в общ размер от 312.68 евро, включващи такса за подновяване договорна ипотека от 163,47 евро, застраховка - 89,21 евро и такса изискуемост - 60,00 евро.

За да прекрати производството по делото съставът на Благоевградския окръжен съд е приел, че спорът, с който е сезиран е разрешен с влязлото в сила решение на Софийския градски съд по гражданско дело № 5039/2016 г., поради което пререшаването му е недопустимо.

При горните данни, настоящият състав намира следното :

Силата на пресъдено нещо е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за съществуване правото на иск- по същество процесуална пречка за повторен процес между същите страни относно същото материално право, за чието наличие съдът следи служебно.

Съгласно чл. 298, ал. 1 от ГПК, решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание. Отводът за пресъдено нещо предполага тъждество на страните и на предмета на двете дела, съответно съвпадение между материалното право, предмет на вече формираната сила на пресъдено нещо и това, предмет на повторно предявения иск, както с оглед на индивидуализиращите го белези (правопораждащ факт и съдържание), така и относно неговите темпорални граници- периода от време, в който се твърди, че правото, предмет на второто дело съществува или не съществува. Трайна е казуалната съдебната практика, че когато исковете са отхвърлени не поради отричане възникването на спорното право, а поради неизискуемост на претендираните вземания (в хипотезата на преждевременно предявени искове), няма пречка същите вземания да бъдат предмет на нов иск при твърдение за наличието на нов факт- настъпване на изискуемостта им след края на съдебното дирене по предходното дело. (така решение № 21 от 08.01.2021 г. по т. д. № 3069/2018 Г., Т. К., І т. о. на ВКС; решение № 132 от 13.01.2021 г. по т. д. № 2195/2019 г., Т. К., І т. о. на ВКС и др.). Такава е хипотезата на отхвърляне на иска по чл.

422 от ГПК за непадежираните вноски към релевантния момент по т. 1 от ТРОСГТК № 8/2017 г. на формиране на силата на пресъдено нещо, когато предсрочната изискуемост не е била надлежно обявена преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, при която е допустим последващ осъдителен иск за същите вземания, основан на настъпилата след постановяване на решението по чл. 422 от ГПК изискуемост на вземанията. Необхванати от силата на пресъдено нещо на специалния установителен иск са само онези факти, настъпили след постановяване на решението по него, които обуславят последващо възникване на вземанията или на част от тях, или само настъпването на тяхната изискуемост, разбирана като възможност да бъде търсено реалното им изпълнение.

В случая тази хипотеза не е налице. Видно от мотивите на решение № 1763 от 12.03.2019 г. по гр.д.№ 5039/2016 г. Софийският градски съд е приел, че предсрочната изискуемост на всички вземания по договора за банков кредит е настъпила на 14.08.2014 4 г., с връчването на длъжника на писменото изявление на банката, с което тя е упражнила преобразуващото си право. Неоснователен е инвокираният в частната жалба довод, че в производството по иска с правно основание чл. 422 от ГПК банката не се е позовала на предсрочната изискуемост на вземанията по кредита, тъй като към датата на подаване на исковата молба тя все още не е настъпила. Това твърдение не кореспондира на данните по делото. В т. 14 от заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК от 16.10.2015 г. , по което е образувано ч.гр.д.№ 973/2015 г. на РС-Разлог, и по което е издадена оспорената заповед за изпълнение от 26.10.2015 г., банката изрично се е позовала на настъпилата на 14.08.2015 г. предсрочна изискуемост и е поискала издаването на изпълнителен титул за събиране на всички вземания по него, в частност на цялата непогасена главница, а не само на анюитетните вноски с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението, както и на възнаградителната лихва и на т. нар. „санкционна лихва“ до същата дата- 14.10.2015 г. (друг е въпросът, че съгласно т. 2 на ТРОСГТК № 3/27.03.2019 г., вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането, т.е. от датата на предсрочната изискуемост- 14.08.2015 г. не се дължи нито възнаградителна лихва, нито т. нар.