Разпореждане № 4911 от 12.08.2026, Районен съд - Монтана

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 4911 гр. Монтана, 12.08.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, ЧЕТВЪРТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: АНЕЛИЯ ЦЕКОВА като разгледа докладваното от АНЕЛИЯ ЦЕКОВА Частно гражданско дело № 20261630103826 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 411, ал. 2 от ГПК.

Образувано е по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.

410 ГПК от “**********” ЕАД, със седалище и адрес на управление **********, ЕИК *-****** срещу неизправен длъжник – потребител.

Заявлението следва да бъде отхвърлено по отношение на претендирани суми.

От приложените към заявлението доказателства, се установява, че е подадено заявление за издаване заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу неизправен длъжник.

Вземането е цедирано на заявителя.

В заявлението се сочи, че на 03.02.2026 г. е подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 01.02.2024 г., сключен на основание чл. 99 от ЗЗД между „**********” ЕАД и „************“ ЕООД, по силата на който вземането на „************“ ЕООД срещу И. В. Л., произтичащо от Договор за потребителски кредит № ******* от дата 04.06.2025 г., е прехвърлено изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви на дружеството - кредитор. Договорът за заем съдържа изрична клауза, която урежда правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица. Длъжникът е уведомен за станалата продажба на вземането от името на „************“ ЕООД с Уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-******** от дата 03.02.2026 г., изпратено с известие за доставяне от страна на „**********“ ЕАД, в качеството й на пълномощник на цедента.

На 04.06.2025 г. между „************“ АДи И. В. Л. е сключен договор за потребителски кредит №*******, по силата на който дружеството му е предоставило заем в размер на 800 лева. Кредитополучателят се е задължил да върне дължимата по договора парична сума, ведно с уговорената лихва, при което общата стойност на плащанията по кредита е в размер на 910.69 лв.

1

Така, договорната лихва по кредита е уговорена от страните в размер на 110.7 лв. На основание сключения между страните договор, Кредитополучателят се е задължил да върне сумата по кредита в срок до 09.12.2025 г., на 27 броя погасителни вноски, съгласно погасителен план, в който е посочен падежът на всяка отделна погасителна вноска, всяка от които в размер на 33.73 лв. Между „************“ ЕООД и И. В. Л. е сключен договор за предоставяне на гаранция, във връзка с възникналото облигационно правоотношение между кредитополучателя и кредитодателя. Поради неизпълнение на задължението си по договора за потребителски кредит от страна на Кредитополучателя, същото е било изпълнено от солидарно отговорния длъжник - „************“ ЕООД. Заемополучателят не е възстановил платената сума по договора за заем на своя поръчител, поради което за „**********“ ЕАД възниква правен интерес от предявяване на претенциите си по съдебен ред.

Сключеният договор е потребителски и следва да се подчинява на нормите на ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК.

Съгласно чл. 7, ал. 3, изр. 1-во ГПК съдът е задължен служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, а заявлението се отхвърля, когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави (чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК) или се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това (чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК).

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

От съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Несъмнено е, че получаване на кредита е обусловено от заплащането на гаранция, за които не са налице никакви доказателства да са осъществени, а са разпределени суми на месечни вноски, които са включени като задължението за връщане.

Това обстоятелство налага извода, че процесната сума по сключения 2 договор за предоставяне на гаранция има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в ГПР. Доколкото, съгласно гореизложеното, тази сума представлява сигурно възнаграждение за кредитора, което той очаква да получи към датата на сключване на договора за заем, то посочването на ГПР без включване на това възнаграждение, цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по заема. При това положение посоченият в договора ГПР не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - непосочване на ГПР и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.

Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ГПР не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/, което към 2023 г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50% от заетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 на чл. 19 ЗПК, се считат за нищожни.

Не е установен и механизма, по който са определени лихвата за забава и върху кои суми е начислявана.

Липсват каквито и да са доказателства, относно твърдението, че претендираната сума е изплатена от гаранта, както и че точно това задължение е цедирано.

Водим от горното, съдът

РАЗПОРЕДИ:

ОТХВЪРЛЯ ИЗЦЯЛО Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, подадено от „**********“ ЕАД срещу И. В. Л., ЕГН ********** Настоящ адрес: *****, за сумите, както следва:

Главница 409.03 EUR от 10.06.2025 г. - 09.12.2025 г. Законна лихва:

06.08.2026 г.;

Договорна лихва 56.60 EUR от 10.06.2025 г. - 09.12.2025 г;

Мораторна лихва 37.14 EUR от 11.06.2025 г. - 06.08.2026 г. по Договор за потребителски кредит № ******* от 04/06/2025 г.

УКАЗВА на заявителя, че има възможност в едномесечен срок да предяви ОСЪДИТЕЛЕН иск за вземането си.

РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред Окръжен съд - Монтана в едноседмичен срок от връчването му на заявителя.

3

Съдия при Районен съд – Монтана: _______________________ 4