Решение № 557 от 27.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 557 гр. София, 27.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20231100500868 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20045493 от 30.06.2022 г. по гр.д. № 53446/2019 г.

Софийски районен съд, 58 състав признал за установено по отношение на В.

И. В., ЕГН **********, че има в лично качество (за 1/4 част) и като наследник по закон на починалата в хода на процеса А.М. В.А (за 3/4 част) парични задължения към „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК 831609046, в размери: 3 861.09 лв. - стойност за доставена от дружеството през периода от 01.09.2013 до 30.04.2016 г. топлинна енергия, ведно със законна лихва за периода от 28.10.2016 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 424.85 лв. за забава в периода от 31.10.2013 г. до 25.10.2016 г., за които по ч.гр.д. № 61630/2016 г. на СРС е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против В. И. В. и А.М. В.А. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 1 715.83 лв. – съдебни разноски за исковото и за заповедното производство.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника В. И. В., чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. Т.С. от САК, който го обжалва изцяло с твърдения да е недопустимо, евентуално – 1 неправилно. Решението било недопустимо, тъй като съдът се произнесъл въз основа на недоказана пасивна легитимация на ответниците. Неправилно било прието, че ответницата А. В.а е починала в хода на производството – същата починала на 10.01.2018 г., а делото било образувано на 18.09.2019 г., т.е. след нейната смърт. Недопустимо било да се води дело срещу починало лице, поради което искът за 3/4 части срещу В. В. бил недопустим. Евентуално поддържа, че решението е неправилно като постановено при неправилно приложение на материалния закон и необосновано. Районният съд неправилно приел, че между страните е възникнало облигационно отношение от качеството на ответника на собственик на идеална част от процесното жилище. Ищецът, чиято била доказателствената тежест, не представил справка от Имотния регистър или друг документ, който да удостовери факта, че през процесния период В. В. е бил съсобственик с 1/4 ид. част от процесния имот. Ищецът представил искова молба по гр.дело № 74364/2015 г. на СРС, по която В. бил ответник по иск за делба, но не представил решение по първата фаза от делбата, т.е. твърдението, че В. е собственик на 1/4 ид. част не било доказано. Името на ответника не фигурирало в нито един от представените по делото документи. Като се позовава на Тълкувателно решение № 2/25.05.2017 г. по тълк.д. № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, въззивникът поддържа, че в случая била налице принудителна доставка по смисъла на чл. 62 ЗЗП. Неправилно съдът приел за неоснователно и възражението на ответника, че в заявлениетодекларация за откриване на партида е заявено, че в имота няма да се ползва отопление. За първи път с жалбата се релевира възражение, че ищецът не бил доказал да е публикувал общите фактури на интернет страницата си. Поради това моли съда „да отмени решението или да го обезсили“, като присъди съдебно-деловодни разноски.

Въззиваемата страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД не е депозирала отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК. С молби от 06.02.2024 г. и 25.10.2024 г. оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението като правилно. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

2

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо.

Доводите в жалбата за недопустимост на решението са неоснователни.

На първо място, процесуалната легитимация се извежда от твърденията в исковата молба, а дали тези твърдения ще бъдат доказани е въпрос по основателността, а не по допустимостта на иска. Неоснователно в жалбата се поддържа и че ответницата А. В.а била почнала преди образуване на делото и претенцията за 3/4 части от дълга била недопустима. Съгласно ясната норма на чл. 422, ал. 1 ГПК, искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4. В случая срокът за предявяване на установителните искове е спазен, поради което същите се считат предявени от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 28.10.2016 г. Ответницата А. В.а е починала на 10.01.2018 г., след датата, от която исковете се считат предявени и не е налице твърдяната частична недопустимост на атакуваното решение като постановено по недопустим иск.

Въззивният съд намира, че при постановяване на атакуваното решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед непреклудираните доводи в жалбата е правилно по следните съображения:

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 .

Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от 3 законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл.

149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, сега отменена) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие.

В случая от приетите договор за продажба на недвижим имот от 4

01.03.1968 г. и удостоверение за наследници на И.Л. В., починал на 01.06.2010 г. се установява по безспорен начин, че по наследствено правоприемство от баща му ответникът В. В. е станал собственик на 1/4 ид. част от процесния ап.

№ 37, а А.М. В.а до 08.07.2015 г. е била собственик на 3/4 ид. части от имота.

На 08.07.2015 г. същата е прехвърлила собствените си 3/4 ид. части на трето лице, но си е запазила пожизнено и безвъзмездно правото на ползване върху същите идеални части от имота. Ето защо правилно районният съд е приел, че В. В. и А. В.а в качеството им на съсобственици, а след 08.07.2015 г. и до края на исковия период (04.2016 г.) - като собственик на 1/4 ид. част и вещен ползвател на 3/4 ид. части, са били в процесния период 01.09.2013 г. – 30.04.2016 г. клиенти на топлинна енергия за битови нужди и дължат на ищеца цената на доставената в имота топлинна енергия. След смъртта на А. В.а в хода на делото - на 10.01.2018 г., неин единствен наследник по закон е ответникът В. В., поради което същият дължи 1/4 от цената на доставената ТЕ на собствено основание, а 3/4 – в качеството му на наследник на вещния ползвател. С оглед така установеното и периода, за който се претендират суми за ТЕ, ирелевантно за спора е обстоятелството, че по делото не е представено решение по допускане на делбата по гр.д. № 74364/2015 г. на СРС, 67 състав, образувано по искова молба на голия собственик на 3/4 ид. части от апартамента.

Неоснователен е и доводът в жалбата за наличие на принудителна (непоискана) доставка по смисъла на чл. 62 ЗЗП. Съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/25.05.2017 г. по тълк.д. № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда - етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл. 62 във връзка с § 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя характеризиращата договора престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не поражда за потребителя задължение за плащане (чл. 62, ал.

2 ЗЗП). Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ (в редакция след измененията ДВ бр. 30/2006 г.) изисква решение на общото 5 събрание на етажните собственици за присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Поради това не може да става въпрос за приложението на § 1 ДР ЗЗП – двата закона (ЗЕ и ЗЗП) не си противоречат.

Съгласието за доставката и нежеланието за преустановяването й по реда на чл.

153, ал. 2 ЗЕ съставлява „искане” на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което между двата закона не съществува противоречие.

Неоснователен е и доводът в жалбата, че в имота не била ползвана ТЕ за отопление. Последното се установява от приетото заключение на СТЕ, което съдът кредитира като обективно и компетентно. Правилно районният съд е приел, че със заявлението за откриване на партида не е заявено, че в имота няма да се ползва топлинна енергия за отопление, тъй като в документа няма подчертано отбелязване за някои от бланкетно вписаните текстове. Извода си за дължимост на сумата за главница за топлинна енергия съдът е основал на кредитираното заключение на СТЕ, а не на изброените в жалбата документи – съобщения към фактури, извлечение от сметка и т.н.