Определение № 3316 от 24.06.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3316 гр. София, 24.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГО 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Маринова

Членове:

Веселка Марева

Диана Коледжикова като разгледа докладваното от Диана Коледжикова Касационно гражданско дело № 20248002104783 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби с вх. № 22784 от 27.02.2024 г. и вх. № 31557 от 19.03.2024 г. срещу различни части на решение № 243 от 15.01.2024 г., постановено по в.гр.д. № 8169/2021 г. по описа на СГС. С него след частична отмяна на решение № 20094462 от 14.04.2021 г., постановено по гр.д. № 43546/2019 г. по описа на Софийския районен съд, е отхвърлен предявеният от М. В. М. иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване за установено спрямо А. В. М., че ищецът е собственик на основание давностно владение в периода 2003 - 2017 г. на 82,25/110 идеални части (разликата над 28,75/110 ид.ч. до 110/110 ид.ч.) от първия жилищен етаж на двуетажна жилищна сграда, цялата с идентификатор №**** по кадастрална карта и кадастралните регистри на [населено място], с площ от 156 кв.м., както и за осъждането на ответника да предаде на ищеца владението на процесния недвижим имот. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която ревандикационният иск на М. М. е уважен за 28,75/110 идеални части от етажа.

С касационната жалба, подадена от името на М. В. М. чрез процесуалния представител адв.

М. Т., решението е атакувано в частта, с която е отменено първоинстанционното решение и предявеният срещу А. В. М. ревандикационен иск е отхвърлен за разликата над 28,75/110 идеални части. до 110/110 идеални части от процесния първи жилищен етаж от сграда, цялата с идентификатор №**** по кадастрална карта и кадастралните регистри на [населено място].

Касационният жалбоподател се позовава на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си да обсъди всички доказателства, възражения и доводи на страните, включително материалите по ДП № 123/2019 г. по описа на 5-то РПУ 1

МВР-София, свидетелските показания, и др. Оспорва като неправилен крайния извод на съда за неприложимост на чл. 69 ЗС при установена съсобственост, възникнала от наследяване. Твърди, че фактическото разделяне, при което всеки от братята в продължение на повече от 10 год. е живял и стопанисвал отделен етаж, е достатъчно да обоснове фактическия състав на придобивната давност като последващото противопоставяне и оспорване на правото на собственост след изтичане на законовия срок са без правно значение. Моли за отмяна на обжалваното решение и уважаване на исковата претенция.

Претендира разноски.

В изложението към жалбата се поддържа наличие на предпоставки за допускане на касационен контрол в специалните хипотези на чл. 280, ал. 1, т.1 и 3 ГПК по три процесуалноправни и един материалноправен въпрос, формулирани както следва:

1/ Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и задължен ли е въззивният съд да изложи мотиви при преценката на всички доказателства, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните и да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства?

2/ Може ли въззивният съд да обоснове своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и без да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?

3/ Ако някои правнорелевантни факти се установяват със свидетелски показаиия, които се разминават, трябва ли съдът да вземе предвид времето и начина, по който свидетелите са узнали тези факти, както и способността и желанието им вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си?

4/ Когато близки роднини и сънаследници /съсобственици/ живеят в жилищна сграда, в която има няколко самостоятелни жилища и всеки от тях е установил самостоятелна фактическа власт върху отделен обект със знанието и без противопоставянето на другите съсобственици, която фактическа власт упражнява в продължение на повече от 10 години, трябва ли да се извършват някакви други действия по отблъскване владението на другите съсобственици?

С касационната жалба, подадена от името на А. В. М. чрез пълномощника адв. К. А., въззивното решение е обжалвано в неизгодната за него потвърдителна част, с която ревандикационният иск е уважен за 28,75/110 идеални части от процесния недвижим имот.

Касаторът счита решението за недопустимо по две основни съображения: 1/ поради произнасяне на въззивния съд по непредявено основание, а именно: наследствено правоприемство и давност вместо само давностно владение, съобразно посоченото в исковата и допълнителни уточняващи молби от ищеца и 2/ поради неучастие на всички съсобственици като задължителни необходими другари. Алтернативно твърди, че решението е необосновано поради това, че въззивният съд е кредитирал противорчиви свидетелски показания и е елиминирал част от доказателствата по делото. Посочва също, че СГС не се е произнесъл по същество на обективираното във въззивната жалба оплакване дали първостепенният съд е бил длъжен да даде указания за установяване на това дали сградата е 2 търпим строеж. Моли за отмяна на решението в обжалваната част и присъждане на разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа единствено вероятна недопустимост на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Не са формулирани правни въпроси.

Всяка от страните е подала отговор, с който оспорва жалбата на насрещната страна и моли касационно обжалване да не бъде допускано.

И двете жалби са процесуално допустими – подадени са в срок, от надлежни страни, с правен интерес от обжалване и срещу краен въззивен акт, подлежащ на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

За да се произнесе по наличието или отсъствието на предпоставки за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд в настоящият си съдебен състав, съобрази следното:

В исковата и уточняващите молби ищецът М. В. М. твърди, че страните са наследници на В.

М. Б., който преди смъртта си през 1990 г. изградил двуетажна жилищна сграда в северната част на поземлен имот с идентификатор № ***. Ищецът живеел със семейството си на първия жилищен етаж на сградата през периода 2003-2017 г. като го владял непрекъснато през този период и придобил правото на собственост върху етажа по давност. Ответникът живее със семейството си на втория жилищен етаж. През 2017 г. ответникът А. В. М. се снабдил с констативен нотариален акт за собственост на цялата сграда и отнел достъпа на ищеца до първия жилищен етаж. Ищецът е отправил искане до съда да го признае за собственик на първия етаж на основание давностно владение и да осъди ответника да му предаде владението върху процесния етаж. В становище от 18.05.2020 г. ищецът изложил, че е живял в имота като наследник на починалия си баща, а в периода 2003 – 2017 г. осъществявал владение на първия етаж и придобил правото на собственост върху него по давност.

Първостепенният съд уважил изцяло иска, приемайки, че е осъществен фактическият състав на придобивната давност по отношение първия жилищен етаж, който ищецът владял самостоятелно в периода от 2003 г. до 2017 г.

За да отмени частично това решение, въззивният съд приел, че ищецът е владял процесния етаж през периода 2003-2017 г. като наследник на В. М., но не е установил преобръщане на държането на наследствената част на ответника (28,75/110 идеални части) във владение, нито е доказал демонстриране спрямо ответника на намерението си да владее за себе си.

Посочено е, че страните са смятали цялата сграда за съсобствена, а разпределението на ползването на отделните етажи по реда на чл.32, ал.1 ЗС и извършването на ремонти в тях не сочи на начало на давностно владение и демонстрирано променено намерение на ищеца да владее частите на другия съсобственик на процесния етаж.

Въззивният съд приел за установено от фактическа страна, че страните са низходящи наследници /синове/ на В. М. Б., починал на 09.10.1990 г. Жилищната сграда, в която се намирал процесният първи жилищен етаж е съществувала към 1987 г. като едноетажна стара къща, която била поставена в дял и изключителна собственост на наследодателя на страните – В. М. с протокол за съдебна делба от 05.10.1987 г. Впоследствие къщата била пристроена и 3 надстроена от наследодателя на страните като към 1990 г. и към настоящия момент е в триетажен обем /два жилищни етажа и тавански етаж/. Преустройството било извършено без строителни книжа; понастоящем само първият и вторият етажи били довършени и оформени като жилищни пространства, а най- горният трети подпокривен етаж бил в състояние груб строеж. Всеки от двата жилищни етажа имал характеристиките на самостоятелен обект като достъпът до първия етаж се осъществявал през тераса, а до втория етаж – по отделно стълбище. От събраните в хода на процеса свидетелски показания съдът приел, че след смъртта на баща им страните, заедно с майка си живеели на първи жилищен етаж до 2003 г., когато ответникът се преместил заедно със семейството си на втория жилищен етаж, а майката отишла да живее в едноетажната къща в същия парцел. На първия жилищен етаж останал да живее ищецът със семейството си. До 2003 г. двамата братя извършвали съвместно ремонт и подобрения в жилищната сграда - през 2000 г. заедно поставили изолация на цялата къща. Между двамата братя имало неформална уговорка първият жилищен етаж да остане за ползване от ищеца, а втория от ответника. Около 2003 г. всеки от двамата братя извършил ремонт на предназначения за него етаж, след което заедно с жените и децата си заживели в отделните жилища. Двамата братя обсъждали, че трябва да оформят „документално“ тяхната уговорка всеки да ползва съответния етаж от къщата, но това така и не се случило до 2017 г., когато поради влошени отношения ищецът напуснал къщата и се преместил да живее със семейството си на друго място.

При така установената фактическа обстановка от правна страна въззивният съд обосновал, че макар и да е осъществено непрекъснато, необезпокоявано владение от страна на ищеца за периода 2003 г. – 2017 г. на процесния първи жилищен етаж, то не се установявало при условията на пълно и главно доказване нито момента, в който е преобърнал държането на съсобствените на ответника идеални части /28,75/110 ид.ч./ във владение, нито момента и начина на демонстриране на това намерение спрямо ответника, който го е възприел и не се е противопоставил. Въззивният съд съобразил, че ищецът притежава право на собственост върху 28,75/110 идеални части от процесния етаж по наследяване от своя баща В. М., но за разликата не е осъществен фактическият състав на придобивната давност. По тези съображения отхвърлил ревандикационния иск за разликата над 28,75/110 идеални части и потвърдил решението в останалата част.

При тези мотиви на въззивния съд е налице основание за допускане на въззивното решение до касационни обжалване по жалбата на ищеца на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправния въпрос, поставен от него: когато близки роднини и сънаследници /съсобственици/ живеят в жилищна сграда, в която има няколко самостоятелни жилища и всеки от тях е установил самостоятелна фактическа власт върху отделен обект със знанието и без противопоставянето на другите съсобственици, която фактическа власт упражнява в продължение на повече от 10 години, трябва ли да се извършват някакви други действия по отблъскване владението на другите съсобственици? Даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос е в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС – решение № 97 от 19.10.2020 г. по гр.д. № 325/2020 г. на ВКС, І г.о.; решение № 50136 от 21.11.2022 г. по гр.д. №309/2022 г. на І г.о. и др., цитирани в изложението.

4

Не е налице основание за допускане до касация по жалбата на А. В. М., който в касационната си жалба се оплаква от недопустимост на въззивното решение и не е формулирал въпроси в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалваното решение е допустимо – постановено е по допустимо и валидно заявено искане и в съответствие със същото. Основанието на иска се извлича от обстоятелствената част на исковата молба, в която ищецът е длъжен да посочи всички факти и обстоятелства, на които основава претенцията си. Съдът е длъжен да тълкува волята му и да подведе изнесените пред него правнорелевантни факти под относимата материалноправна норма. В случая ищецът се е позовал и на наследствено правоприемство, посочвайки че е установил фактическа власт върху процесния имот в качеството си на наследник на починалия си баща, а впоследствие след фактическо разпределение на ползването с брат си и майка си се е установил самостоятелно да живее на първия етаж. Позоваването на придобивна давност по отношение на първият етаж следва да се тълкува в смисъл, че е придобил частите от етажа, надхвърляща правата му на наследник. Следователно въззивният съд не се е произнесъл по невъведено от ищеца основание на иска.