Определение № 477 от 01.10.2025, Окръжен съд - Търговище

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 477 гр. Търговище, 01.10.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, II СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МАРИАНА Н. ИВАНОВА

Членове:

Б. СТ. ПЕТРОВА

СТЕЛА ИВ. ИВАНОВА като разгледа докладваното от СТЕЛА ИВ. ИВАНОВА Въззивно частно гражданско дело № 20253500500342 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 274-279 ГПК вр. чл. 413, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „А.“ ЕАД срещу разпореждане № 1994/27.08.2025 г., постановено по ч.гр.д. № 1470/2025 г. на РС-Търговище, с което е отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, подадено от жалбоподателя срещу Д. Д. И. за следните суми: 84,22 лв. – договорна лихва за периода от 19.08.2023 г. до 11.09.2023 г. и 326,74 лв. – мораторна лихва за периода от 20.08.2023 г. до 25.08.2025 г.

Жалбоподателят твърди, че процесният договор не противоречи на императивните правила на ЗПК и клаузата на чл. 4 от договора за кредит не е неравноправна, доколкото длъжникът се е съгласил с нея, като доброволно е избрал да сключи договор за поръчителство с „Ф. Б.“ ЕООД въпреки възможността задълженията му да бъдат обезпечени от трето лице – поръчител. Поддържа се, че размерът на възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство е индивидуално уговорен и се дължи при евентуално длъжниково неизпълнение, като същото не следва да бъде включвано при изчисление на ГПР. По отношение начина на формиране на ГПР се твърди, че в процесния договор са съобразени съответните допускания, като разпоредбата на чл. 11, т. 10 ЗПК не изисква посочването на конкретния математически алгоритъм за неговото изчисление, за което се позовава на цитирана съдебна практика. Моли съда да отмени обжалваното разпореждане и да постанови да се издаде заповед за изпълнение за претендираните суми.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от надлежна страна, поради което е допустима.

Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

1

Производството пред РС - Търговище е образувано по заявление с вх. № 7974/25.08.2025 г. на „А.“ ЕАД срещу Д. Д. И. за следните суми: 1079,84 лв. – главница за периода от 19.12.2022 г. до 11.09.2023 г., дължима по договор за потребителски кредит № ********/02.12.2022 г., сключен между длъжника и „И. А. М.“ АД, вземанията по който са прехвърлени на заявителя с договор за цесия от 01.02.2024 г. и Приложение № 1/03.02.2025 г., ведно със законна лихва за период от 25.08.2025 г. до изплащане на вземането; 84,22 лв. – договорна лихва за периода от 19.08.2023 г. до 11.09.2023 г. и 326,74 лв. – мораторна лихва за периода от 20.08.2023 г. до 25.08.2025 г.

В обстоятелствената част на заявлението е посочено, че на 02.12.2022 г. между „И. А. М.“ АД и Д. Д. И. е бил сключен договор за потребителски кредит № *******, като на заемателя е била предоставена сума, която същият се е задължил да върне заедно с уговорена договорна лихва. За обезпечаване на задължението по кредита между „Ф. Б.“ ЕООД и Д. Д. И. е бил сключен договор за предоставяне на гаранция, по силата на който и с оглед неизпълнението задълженията от кредитополучателя, „Ф. Б.“ ЕООД заплатило на „И. А. М.“ АД дължимите суми по кредита. Поддържа се, че тези вземания срещу заемополучателя били впоследствие цедирани на заявителя на 03.02.2025 г.

Към заявлението е приложен договор за паричен заем № *******/02.12.2022 г. за сумата от 1 750 лв. при годишен лихвен процент от 35 % и ГПР 40,68 %, като в инкорпорирания погасителен план към него е предвидена и разсрочена вноска за възнаграждение за предоставяне на гаранция в размер на 64,61 лв., дължимо, в случай че заемателят не предостави обезпечение под формата на две физически лица или банкова гаранция, а е избрал да предостави обезпечение под формата на гаранция от юридическо лице, което предоставя възмездно гаранционни сделки.

Издадена е заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 833/27.08.2025 г. в полза на заявителя, с която длъжникът е осъден да заплати на „А.“ ЕАД сумата от 1079,84 лв., представляваща главница, дължима по договор за потребителски кредит № *******/02.12.2022 г., ведно със законна лихва за период от 25.08.2025 г. до изплащане на вземането, както и разноски в размер на 76,30 лв. съразмерно уважената част на вземането.

С обжалваното разпореждане първоинстанционният съд е отхвърлил заявлението за сумите от 84,22 лв. – договорна лихва за периода от 19.08.2023 г. до 11.09.2023 г. и 326,74 лв. – мораторна лихва за периода от 20.08.2023 г. до 25.08.2025 г., както и в останалата част за разноските над присъдения в заповедта размер. Изложени са мотиви за вероятна неравноправност на договорни клаузи, целящи заобикаляне на императивните разпоредби на чл.19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 23 ЗПК, обуславящи вероятност договорът за потребителски кредит да е недействителен, в резултат на което и на основание чл. 23 ЗПК районният съд е приел, че на заявителя следва да се издаде заповед за изпълнение само за чистата стойност на кредита.

2

Предпоставките за издаване на заповед за изпълнение са уредени по отрицателен начин в нормата на чл. 411, ал. 2 ГПК – чрез посочване на основанията, при наличието на които заповед не се издава. Разпоредбите на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК задължават съда да откаже издаване на заповед за изпълнение, когато искането е в противоречие със закона и с добрите нрави, както и когато то се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това. Основанието за отказ в посочените хипотези се преценява с оглед твърденията по заявлението и въз основа на представения договор, сключен с потребител, който се прилага към заявлението съгласно изискването на чл. 410, ал. 3 ГПК. Задължението на съда да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, е регламентирано и в чл. 7, ал. 3 ГПК.

В конкретния случай се касае за сключен договор за паричен заем между длъжника и „И. А. М.“ АД, обезпечен с гаранцията за плащане от свързано с кредитора лице – „Ф. Б.“ ЕООД /от служебно извършена справка в Търговския регистър се установява, че първото дружество е едноличен собственик на капитала на второто дружество/, вземанията по който са прехвърлени на заявителя по силата на сключен договор за цесия. В този смисъл заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е подадено срещу физическо лице, което има качеството на потребител за вземания по договор за потребителски кредит, обуславящо приложимостта на Закона за потребителския кредит, чиито норми са императивни.

Въз основа на изложените от заявителя фактически твърдения във връзка с възникването на процесните задължения, настоящият съдебен състав приема, че уговореното възнаграждение на гаранта /чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция/, е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.

В процесния случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от сключването на договор за предоставяне на гаранция от страна на кредитополучателя, с който е било уговорено последният да заплати на гаранта възнаграждение в размер на 1 292,20 лв., чието плащане е разсрочено съобразно периода на действие на договора за кредит, а гарантът се е 3 задължил спрямо кредитора да отговаря за изпълнението на задълженията по договора за кредит – обстоятелство, което е било известно на „И. А.. М.“ АД, имайки предвид, че кредитодателят е бил овластен да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя. Действително в договора за кредит не се съдържа изричен текст, че сключването на договор за предоставяне на обезпечение представлява задължителна предпоставка за отпускане на искания кредит или за получаването му при предлаганите условия. От цялостното съдържание на договора и погасителния план към него обаче, в частност – включването на посоченото възнаграждение в размера на главницата, следва извод, че клаузата за предоставяне на обезпечение при посочените параметри е поставена от кредитодателя с цел да се заобиколи изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, без възможност за кредитополучателя действително да влияе на същата и без да има реален избор дали да сключи договор за гаранционна услуга и/или при какви условия да го сключи.

До този извод се достига при съобразяване на разпоредбата на чл. 4 от договора за паричен заем, вменяващ в задължение на потребителя да предостави обезпечение, една от възможностите за което е одобрено от кредитодателя дружество гарант, каквото в случая се явява „Ф. Б.“ ООД.

Макар изискването за предоставянето му да е със срок до три дни от сключването на договора за заем, то с изтичането му, и при липсата на предоставено обезпечение по някоя от другите възможни алтернативи /поръчителство от две физически лица или банкова гаранция/, гаранцията се издава от дружеството гарант и влиза в сила автоматично, съгласно чл. 1, ал. 2 от договора за предоставяне на гаранция. В този смисъл заплащането на възнаграждението за предоставяне на гаранция е уговорено с цел да се обезпечат вземанията на кредитора, съответно същото е в негова полза, което допълнително обосновава извод, че наличието на обезпечение е наложено от кредитора условие за сключване на договора, а не избрано свободно от потребителя. В подкрепа на този извод са още обстоятелствата, че кредитодателят и гарантът са свързани лица, както и че двата договора /за паричен заем и за предоставяне на гаранция/ са сключени в един и същи ден чрез едно и също физическо лице, имащо качеството на представител както на страната на кредитодателя, така и на страната на гаранта по всеки един от двата договора.

Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Съпоставянето в частност на общия размер на възнаграждението за гаранта и начислената договорна лихва с размера на главницата по договора за кредит, обуславя извода, че горепосоченото ограничение е превишено.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за 4 потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. ГПР по кредита са определя по императивно установен алгоритъм, заложен в ЗПК.

Той изразява общите разходи по кредита, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, определени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като в договора следва по ясен и разбираем за потребителя начин да е посочено кои са разходите, включени в определената процентно величина.