Решение № 2762 от 26.04.2017, Софийски градски съд

Р

Е Ш Е Н И Е гр. София, 26.04.2017 г.

В И М Е Т О Н А Н

А Р О Д А

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ, 19 състав, в публично заседание на двадесети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:

СЪДИЯ: НЕВЕНА ЧЕУЗ при секретаря Десислава

Костадинова, разгледа докладваното от съдия Чеуз гр. д. № 5 682 по описа за 2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени субективно и обективно съединени искове с правно основание чл. 226 ал.1 от КЗ /отм./ за сумата от 372 400 лв.

В исковата молба на Н.С.П. и К.Н.Н., действащ чрез своя законен представител Н.С.П. се твърди, че на 25.09.2014 г. в гр. Хасково, в предприятието на „Н.” ЕООД Н.К.Н. е бил премазан от товарен автомобил марка „ДАФ 65 ЛФ 250” с рег. № ********, вследствие, на което починал на място. Твърди се, че виновен за това е В.Т.М., чиято вина била установена с влязла в сила присъда. Изложени са твърдения, че смъртта на Н. Н. била внезапна и неочаквана за ищците. За тях той бил опора в живота, били задружно семейство и между тях царяло разбирателство и любов. Към момента на смъртта на Н., ищецът К.Н. бил 4-месечно бебе и нямал възможност да опознае баща си като завинаги е лишен от възможността да изпита бащина любов и подкрепа. Твърди се, че приживе Н.

Н. винаги е осигурявал необходимите средства за издръжка на семейството си, а с факта на смъртта му неговият син К. е лишен от възможността да получава издръжка.

Предвид тези фактически твърдения ищците са мотивирали правен интерес от предявяване на искове и искат от съда да постанови решение, с което да осъди ответното дружество, като застраховател по риска „ГО” на товарен автомобил „ДАФ”, да заплати сумата от 150 000 лв. на ищцата П. – обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие смъртта на фактическия й съжител, сумата от 180 000 лв. на ищеца Н., действащ чрез своя законен представител – ищцата П. и сумата от 42 400 лв. – обезщетение за имуществени вреди за ищеца Н., представляващо лишаване от издръжка от бащата до навършване на неговото пълнолетие / за период от 212 месеца/, считано от 25.09.2014 г. Претендира се законна лихва и сторени разноски, съобразно списък по чл. 80 от ГПК.

Ответникът ЗАД „А.”, редовно уведомен, е депозирал писмен отговор в срока по чл. 367 ал.1 от ГПК с релевирани в същия възражения включително възражение за съпричиняване. Претендира разноски, съобразно депозиран списък по чл. 80 от ГПК.

Депозирана е допълнителна искова молба респ. допълнителен отговор.

Исковете се поддържат в открито съдебно заседание от адв. М..

Възраженията на ответното дружество се поддържат в открито съдебно заседание от адв. С..

Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност с оглед нормата на чл. 235 ал.2 и ал.3 от ГПК и съобразно приетият доклад по делото, прие за установено следното от фактическа страна:

По делото е представена присъда № 6/12.02.2016 г. на ОС – Хасково по нохд 809/2015 г., от съдържанието, на която се установява, че В.Т.М.е признат за виновен в това, че на 25.09.2014 г., в гр.

Хасково, в качеството си на „работещ” и изпълняващ работа като „монтьор на автомобили” в предприятието „Н.” ЕООД причинил смъртта на Н.К.Н. поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност – ремонтна дейност на МПС. Присъдата е влязла в сила на 29.02.2016 г.

По делото е представено удостоверение за наследници № 3871/07.10.2014 г. на Община Хасково, от което се установява, че Н.К.Н. е починал на 25.09.2014 г. и е оставил за свой наследник по закон сина си

К.Н.Н..

По делото е представено и допълнително споразумение № 44/02.01.2014 г. към трудов договор № 24/23.03.2007 г., сключено на 02.01.2014 г., от което се установява, че Н.К.Н. е изпълнявал длъжността „началник склад” при „Н.” ЕООД с основно месечно възнаграждение от 565 лв. и допълнително трудово възнаграждение от 20, 34 лв.

По делото е изслушана и съдебно автотехническа експертиза, изготвена от вещото лице инж. В.К.Д.. Вещото лице е обосновало извод, че в момента на потегляне на ремонтирания товарен камион Н. Н. се е намирал от западната страна на колоната, най-вероятно в клекнало положение на тялото, при вида на потеглилия автомобил се е опитал да се изправи, но не е успял и предна дясна гума го е притиснала към колоната. Обоснован е извод, че за да не потегли автомобилът водачът е следвало да включи ръчната спирачка, която задейства задните колела на автомобила. Обоснован е и извод, че при ремонтно–възстановителни работи е следвало автомобила, особено когато пътната настилка не е хоризонтална, да се осигури автомобила против самопотегляне като се монтират предпазни клинове на гумите на автомобила и се включи ръчната спирачка. Вещото лице е изчислило, че скоростта на движение на автомобила в момента на притискане на пострадалия към стената е била 4, 97 км/ч. Обоснован е и извод, че пострадалият не е имал техническа възможност да се премести и да предотврати настъпването на произшествието, както и че след възприемане на опасността най-вероятно пострадалият Н. е направил опитза изправяне на тялото и излизане от опасната зона, но не е имал техническа възможност да премести тялото си извън опасната зона на произшествието.

По делото е изслушана и съдебно счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице М.М.Г.. В заключението си вещото лице е обосновало извод, че с получаваната от Н. заплата същият е могъл да осигурява на сина си месечна издръжка от 200 лв. Обоснован е извод, че издръжката на дете, съгласно чл. 142 ал.2 от СК е в размер на 115 лв. като общият размер на издръжката /при месечна такава от 115 лв./ до навършване на пълнолетие на детето е в размер на 24 380 лв. / за 212 лв./. необходимата месечна издръжка на М.М.П., считано от 13.08.2013 г. /датата на ПТП/ до навършване на пълнолетие като са отчетени конкретните нужди с оглед промяната на възрастта на посочения период, възлиза на 462, 78 лв. като от издръжката на бащата липсва недостиг от 339, 89 лв.

В съдебно заседание на 20.02.2017 г. са събрани и гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетелите Е.К.Н. иО.К. В..

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Нормата на чл. 223 ал.1 от КЗ/отм./ установява, че с договора за застраховка

"Гражданска отговорност" застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в договора сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, а разпоредбата на чл. 226 от КЗ/отм./ предоставя право на увредения, спрямо който застрахованият е отговорен да иска обезщетението пряко от застрахователя.

Правно релевантните факти по отношение на предявения иск са установяване на договорно правоотношение по договор за застраховка, покриващ риска «Гражданска отговорност», сключен между деликвента и ответното дружество, противоправно деяние на деликвента, от което са настъпили вредни последици, които са в причинно-следствена връзка с деянието, техният вид. Същите, съобразно правилата за разпределяне на доказателствената тежест, подлежат на установяване от ищеца.

В тежест на ответника е да обори законоустановената презумпция за виновност, залегнала в нормата на чл. 45 ал.2 от ЗЗД.

Страните не са формирали спор относно обстоятелството, че към датата на ПТП-то по отношение на товарен автомобил «ДАФ» с ДКН ******** е имало валидно сключен договор за застраховка, покриващ риска «ГО» при ответното дружество.

Страните не са формирали спор и относно факта на осъществяване на ПТП-то и неговите участници.

Вината като субективен елемент от фактическия състав на деянието от страна на извършителя е установена с влязла в сила присъда, която е задължителна за настоящия съдебен състав с оглед нормата на чл. 300 от ГПК. Съгласно същата разпоредба същата е задължителна за настоящия съдебен състав и досежно противоправността на извършеното деяние.

Настъпилите вреди /фактът на смъртта/, както и причинно-следствената връзка между деянието и вредите не са спорни по делото, а същите се установяват и от присъдата на наказателния съд.

Ищците са фактически съжител и низходящ от първа степен на починал в ПТП, предвид което притежават активна материалноправна легитимация да претендират репарация на причинените им, вследствие смъртта на техния наследодател вреди.

Същите са от кръга на близки родственици, посочени в ППВС 4/1961г., ППВС 4/1968г., ППВС 5/69 г. и

ППВС 2/ 1984 година, които настоящият съдебен състав следва да съобрази.

Понесените от ищците неимуществените вреди се установяват от събраните гласни доказателства, които съдът цени като непосредствени лични впечатления, които пресъздават обективно състоянието на ищците.

Доколкото понесените от ищците неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от загубата на фактически съжител и баща, представляват пряка и непосредствена последица от деянието, същите подлежат на репарация, като обезщетението следва да се определи от съда по справедливост по арг. от чл.52 от ЗЗД. Съгласно Постановление 4/1968 г. на ВС, при определяне на размера на обезщетението съдът следва да има предвид възрастта на ищеца, отношенията му с починалото лице и други обстоятелства. Под други обстоятелства следва да се имат предвид конкретните болки и страдания, претърпени от него. Настоящият съдебен състав счита, че предвид възрастта на ищците /30 години за ищцата П.и 4 месеца за ищеца П./, интензитета на тяхното страдание, вследствие загуба на съжител, с който ищцата е живяла на съпружески начала и баща, с който са поддържали близки връзки в продължение на дълъг период от време и взаимно са се подкрепяли, обичали, помагали, възрастта на починалия /30 год./, който е бил в разцвета на живота си. На следващо място следва да бъде преценено и обстоятелството, че ищецът Н. е загубил баща си, което го е лишило от бащина обич и грижи в изключително ниска възраст, едва в началото на жизнения си път, което неминуемо ще доведе до неблагоприятно отражение на целия му живот, емоционално и психическо състояние, предвид на факта, че детето изначално и завинаги е лишено от възможността и правото си да познава своя баща, да бъде обичано, обгрижвано от него, както и да получава любовта, закрилата и подкрепата, която само той би могъл да му осигури, които обстоятелства безспорно изпълват със съдържание биологичната връзка между родител и дете. В разцвета на живота си ищцата П. е загубила възможността да получава обич и подкрепа, в морален и финансов аспект, от своя спътник в живота, което неминуемо води до нервно-психически стрес, негативни изживявания от емоционално естество и неочаквана промяна в стереотипа на изградения начин на живот на семейството им. При определяне размера на дължимото обезщетение настоящият съдебен състав намира, че следва да отчете, както упоменатите по-горе в мотивите обстоятелства, така и времето на настъпване на деликта, икономическите условия в страната и нивата на застрахователно покритие към правнорелевантния момент, като всички тези обстоятелства, преценени с оглед критериите, зададени в нормата на чл. 52 от ЗЗД съдът намира, че справедливото обезщетение, което би било да репарира понесените от ищците болки и страдания възлиза на сума от се присъди сума в размер на 180 000 лв. за ищеца Н. и сумата от 150 000 лв. за ищцата П. т.е. исковете като основателни и доказани следва да бъдат уважени изцяло.

При проведено насрещно доказване ответникът е противопоставил възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Такова съпричиняване на вредоносните последици от страна на пострадалия е налице при причинна връзка между неговото поведение, с което е създадена обективна предпоставка и/или възможност за настъпване на увредата /решение по т.д. 623/2010 г. на ВКС, Второ ТО/. С оглед ангажираните по делото доказателства – изводите на САТЕ, настоящият съдебен състав намира за неоснователно възражението за съпричиняване с оглед липсата на каквито и да е данни с поведението си починалия да е предизвикал или допринесъл за настъпване на вредоносния резултат доколкото, за да се приеме, че е налице съпричиняване от страна на пострадалия следва да бъде установено по делото конкретен принос на същия, без който не би се стигнало, наред с проявеното от виновния за деликта до вредоносния резултат т.е. приносът на пострадалия винаги е каузален и поради това не всяко негово деяние /действие или бездействие/, дори когато не отговаря на установеното от законодателя следва да се счита за съпричиняване. Такова съпричиняване е налице само, когато конкретното проявление се явява пряка и непосредствена причина за произлезлите вреди / в този смисъл е и задължителната съдебна практика - РЕШЕНИЕ № 169 ОТ 28.02.2012 Г. ПО Т. Д. № 762/2010 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС/.