Решение № 453 от 07.04.2023, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 453 гр. Пловдив, 07.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Екатерина Вл. Мандалиева

Членове:

Недялка Д. Свиркова Петкова

Величка З. Запрянова при участието на секретаря Елена П. Димова като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно гражданско дело № 20235300500481 по описа за 2023 година

Производство по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Постановено е решение № 4072/03.12.2022 г. по г. д. № 12765/2021 г. по описа на РС Пловдив, с което е признато за установено в отношенията между страните, че Г. А.

С., ЕГН **********, дължи на „Мъни Плюс Мениджмънт” АД, ЕИК 206613478 (правоприемник на „Мъни Плюс Мениджмънт“ ЕООД, ЕИК 201284228), сумата от 445,69 лева – представляваща част от дължима главница по Договор за потребителски кредит № *** г. на основание чл. 23 от ЗПК, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 17.03.2021 г. до окончателното й погасяване, като е отхвърлен предявеният иск за установяване на дължимост на сумата в размер 576,35 лева - възнаградителна лихва за периода 20.05.2020 г. – 20.02.2021 г. и предявеният иск за установяване на дължимост на сумата в размер на 47,57 лева – обезщетение за забава за периода 21.05.2020 г. - 12.03.2021 г., за които суми включително, е издадена Заповед № 2815/19.03.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.г.д. № 4773/2021 г. по описа на РС Пловдив, както и са присъдени разноски между страните.

Депозирана е въззивна жалба вх.№ 106071/29.12.2022 г. от „Мъни Плюс Мениджмънт” АД, ЕИК 206613478 (правоприемник на „Мъни Плюс Мениджмънт“ ЕООД, ЕИК 201284228), чрез адвокат М. Й., против решението в частта, с която са отхвърлени предявеният иск за установяване на дължимост на сумата в размер 576,35 лева - възнаградителна лихва за периода 20.05.2020 г. – 20.02.2021 г. и предявеният иск за установяване на дължимост на сумата в размер на 47,57 лева – обезщетение за забава за периода 21.05.2020 г. - 12.03.2021 г., по Договор за потребителски кредит № *** г., като са изложени подробни оплаквания за неговата неправилност и 1 необоснованост. Поддържа се, че процесният договор за кредит не е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, доколкото на потребителя е представена изискуемата се по ЗПК информация за разходите по кредита и общо дължимата в края на периода сума по него; в чл. 10 от договора е посочен ГПР от 48,63%, като от заключението на назначеното по делото вещо лице се установява, че в ГПР са включени разходите за договорната възнаградителна лихва, както и еднократна такса за оценка на риска; съдържа се погасителен план с разбивка на дължима главница, възнаградителна лихва и еднократна такса за оценка на риска; в т.11.4 от договора е посочена общо дължимата сума в случай, че е начислена и неустойка по чл. 18, каквато в случая не била начислявана и претендирана. Сочи се, че разходът по тази неустойка не е включен в ГПР, доколкото в чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК е посочено, че в ГПР по кредита не се включват разходите, дължими при неизпълнение на договора. Поддържа се при сключване на договора за кредит да са спазени всички изисквания относно сключване и съдържание, упоменати в ЗПК. Излагат се доводи, че клаузата за неустойка по чл. 18 от договора за кредит не е нищожна, като неравноправна клауза, но дори и това да било така, отново незаконосъобразен е извода на първостепенния съд, че това влече недействителност и на целия договор, доколкото недействителността на отделна клауза, не влече недействителност на целия договор. Последното се сочи, като аргумент в подкрепа на извода, че в случая е неприложима санкцията по чл. 23 от ЗПК.

Изложени са съображение, че евентуалното надвишаване на нормативно установения праг на ГПР води до нищожност единствено на клаузите, които надвишават максималния допустим размер на 5 пъти законната лихва за забава по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, не и до нищожност на цялото съглашение. Относно клаузата за дължимост на еднократна такса за оценка на риска се сочи, че нарушението на чл. 10а от ЗПК не е от изрично предвидените, чието нарушение води до недействителност на целия договор.

Отделно от това предвид изчисленията на вещото лице, след извършено частично оттегляне на предявените претенции за главница и възнаградителна лихва, претенциите в поддържания им размер са установени съгласно изискванията на ЗПК.

Поради изложеното се моли за отмяна на решението в атакуваната му част и вместо това уважаване и на отхвърлената част от предявените установителни искове.

Претендират се разноски.

В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от Г. А. С., чрез назначения особен представител адвокат Л. Л., с който се оспорва същата като неоснователна.

Излагат се съображения в подкрепа на атакуваната част от решението.

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

Окръжен съд Пловдив, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, предявени от „Мъни Плюс Мениджмънт“ ЕООД срещу Г. А. С., за установяване дължимостта на суми, за които е издадена Заповед № 2815/19.03.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.г.д. № 4773/2021 г. по описа на РС Пловдив, а именно: 525,69 лева – главница; 628,78 лева –договорна (възнаградителна) лихва за периода 20.05.2020 г. – 20.02.2021 г.; 47,57 лева – лихва за забава за периода 21.05.2020 г. – 12.03.2021 г.; 119,50 лева – неустойка, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 17.03.2021 г. до окончателното изплащане на вземането.

2

С определение № 7165/16.09.2021 г., производството е прекратено частично по отношение на иска за главница за разликата над 445,69 лева до 525,69 лева, за периода от 20.05.2020 г. до 20.02.2021 г., на основание чл. 232 от ГПК, а с определение от открито съдебно заседание, проведено на 19.09.2022 г., производството е прекратено частично по отношение на иска за договорна (възнаградителна) лихва за разликата над 576,35 лева до 628.78 лева, за периода от 20.05.2020 г. до 20.02.2021 г., на основание чл. 233 от ГПК, като в посочените части е обезсилена Заповед № 2815/19.03.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.г.д. № 4773/2021 г. по описа на РС Пловдив.

Претенцията е обоснована с твърдения за сключен между страните договор за потребителски кредит № *** г. за сумата от 2688,00 лева при годишен лихвен процент – 31.15 % и годишен процент на разходите (ГПР) – 48.63 %, за срок от 36 месеца, с обща стойност на плащанията по договора в размер на 4585,07 лева, размер на погасителните вноски от 127,35 лева, с падеж 20-то число на месеца, с краен срок на плащане до 20.04.2023 г., като не е обявявана предсрочна изискуемост за вземанията по същия. Сумата по заема била предоставена на заемателя съгласно договореното, а именно: 2329,98 лева – за погасяване на съществуващи задължения на потребителя към трети лица, по посочени в договора банкови сметки; 70,02 лева – за текущи нужди на потребителя, усвоена от него по посочена банкова сметка и 288,00 лева – еднократна такса за оценка на риска – усвоена служебно от кредитора за сметка на потребителя, съгласно чл. 7, б. „в“ от договора. Ответникът не заплатил падежирали вноски по заема за периода от 20.05.2020 г. – 20.02.2021 г. За предявените суми е депозирано заявление по чл. 410 от ГПК и издадена посочената заповед по чл. 410 от ГПК по ч.г.д. № 4773/2021 г. на РС Пловдив, връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК. В тази връзка на заявителя са дадени указания за предявяване на иск за установяване съществуването на вземането, удостоверено в заповедта за изпълнение, с което се обосновават предявените по делото искове в законоустановения едномесечен срок.

В подаден по реда на чл. 131 от ГПК отговор от Г. А. С., предявените искове са оспорени като неоснователни, при предявени възражения за недействителност на основание чл. 22 от ЗПК на договора за заем изцяло.

За да постанови решението, в атакуваната му сега част, с която са отхвърлени установителните претенци за 576,35 лева - възнаградителна лихва за периода 20.05.2020 г. – 20.02.2021 г. и 47,57 лева – обезщетение за забава за периода 21.05.2020 г. - 12.03.2021 г., районен съд е приел, че процесният договор за заем е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, поради неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК, доколкото от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него, което поставя потребителя в положение да не знае колко точно е оскъпяването му по кредита. Прието е също така, че посоченият в договора ГПР не съответства на действителния, превишаващ ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като това се дължи на обстоятелството, че при неговото изчисляване не е включена уговорената по чл. 18 от договора неустойка от 430,20 лева, представляваща всъщност добавък към възнаградителната лихва и сигурна печалба за заемодателя. Посочено е, че съгласно чл. 23 от ЗПК потребителят дължи връщане на чистата стойност по кредита, без лихви и други разходи и доколкото същата е приета в размер на 2400,00 лева (изключена e сумата от 288,00 лева, която е установена с клауза, недействителна на основание чл.

10а, ал. 4 от ЗПК), искът е основателен за сумата от 445,69 лева - главница, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 17.03.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, като сумата за възнаградителна лихва не се 3 дължи на основание чл. 23 от ЗПК, а обезщетение за забава не е дължимо преди 17.03.2021 г. доколкото не е установено преди тази датата ответникът да е поставен в забава. Съответно исковете за претендираните договорна лихва и обезщетение за забава са отхвърлени.

При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на дадените му правомощия, съдът намира така обжалваното решение за валидно, а в обжалваната част и допустимо. Поради това, на основание чл. 269, изр. 2 от ГПК, следва да бъде проверена неговата правилност съобразно посоченото в жалбата, с изключение на случаите на установени нарушения на императивни материалноправни норми, които въззивният съд е длъжен да отстрани без да има изрично направено оплакване в тази насока, съгласно тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

От фактическа страна не е спорно сключването в писмена форма на договор за потребителски кредит № *** г. между страните за сумата от 2688,00 лева при годишен лихвен процент – 31.15 % и годишен процент на разходите (ГПР) – 48.63 %, за срок от 36 месеца, с обща стойност на плащанията по договора в размер на 4585,07 лева, размер на погасителните вноски от 127,35 лева, с падеж 20-то число на месеца, с краен срок на плащане до 20.04.2023 г., с включени клаузи по чл. 7, б. „в“ от договора – за заплащане на 288,00 лева – еднократна такса за оценка на риска, дължима в деня на подписване на договора за кредит, финансирана от кредитора за сметка на потребителя и клауза по чл. 18, във вр. с чл. 15.1 от договора – за заплащане на 430,20 лева неустойка при непредставяне от потребителя в срок 3 работни дни от сключване на договора на оригинален документ за доходите си, декларирани в подадена молба за оценка на кредитоспособността. Същият е представен, ведно с погасителен план, неразделна част от него на л.13-л. 19 от ч.г.д. № 4773/2021 г. на РС Пловдив. Няма спор и относно това, че заемната сума по този договор е предоставена на заемополучателя при посочените в договора условия и усвоена по банков път на 29.04.2020 г., като това се установява и от приетото по делото заключение по допуснатата съдебносчетоводна експертиза, което настоящата инстанция кредитира като компетентно изготвено и обосновано. От заключението също така се установява, че заемополучателят не е извършил плащания по договора, както и че при изчисляване на ГПР заемодателят е включил разходите за договорна лихва в размер на 1466,87 лева и такса за оценка на риска в размер на 288,00 лева.