Решение № 2291 от 14.04.2025, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 4865/2023
- Вид
- Решение № 2291
- Подписан
- 14.04.2025
- В сила
- 14.04.2025
- Състав
- Невена Чеуз, Добромир Стефанов Стефанов, Наталия Петрова Лаловска
Цитирани разпоредби
- чл. 146, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 162 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38, ал. 1 т. 3, пр. второ · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 150 · Закон за енергетиката
- чл. 111, б. "в" · Закон за задълженията и договорите
- чл. 114, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 116, б. "б" · Закон за задълженията и договорите
- чл. 119 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 79, ал. 1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 84, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- § 13 · Закон за здравето
- чл. 60, ал. 1 · Закон за наследството
РЕШЕНИЕ
№ 2291 гр. София, 14.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Невена Чеуз
Членове:
Наталия П. Лаловска
Добромир Ст. Стефанов при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Добромир Ст. Стефанов Въззивно гражданско дело № 20231100504865 по описа за 2023 година
Производството е по реда на Глава двадесета от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от К. Г., М. Г. и К. Г., ответници в първоинстанционното производство, чрез адв. А., срещу решение № 13957 от 05.12.2022 г. по гр. дело № 74598/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 68-и състав, с което всеки от тях е осъден да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД по предявените искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 196,70 лева, представляваща стойността на доставена, но неизплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. „****“ № 6, бл. ****1, за периода от 01.05.2018 г. до 30.11.2018 г., сумата от 184,70 лева, представляваща мораторна лихва върху цената на топлоенергията за периода от 15.09.2019 г. до 02.11.2021 г., сумата от 1,28 лева, представляваща цена на услугата „дялово разпределение“ за периода от 01.10.2018 г. до 30.11.2018 г. и сумата от 2,67 лева, представляваща мораторна лихва върху цената на услугата „дялово разпределение“ за периода от 01.12.2018 г. до 02.11.2021 г. заедно със законната лихва върху всяка от двете главници от 196,70 лева и 1,28 лева от датата на предявяването на исковата молба 30.12.2021 г. до окончателното плащане.
В жалбата са изложени съображения за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и необоснованост. СРС неправилно се позовал на падеж на обща фактура за доставена топлинна енергия, а не на 1 падежа на начислените месечни вноски, определени по прогнозна консумация на сградата. Вземанията за периода от 01.05.2018 г. до 30.11.2018 г. по 196,70 лева за всеки от наследниците били погасени по давност. Искът за мораторна лихва върху тази главница бил неоснователен, защото ответниците изпадали в забава след покана, а такава не била отправяна. Искането към СГС е обжалваното решение да бъде отменено като предявените искове бъдат отхвърлени изцяло. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД, ищец в първоинстанционното производство, чрез адв. М., е подала отговор на въззивната жалба. Счита, че тя била неоснователна, а решението на СРС било законосъобразно. Искането към СГС е обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната му част. По въпроса за неговата правилност съдът е ограничен от посоченото в жалбата като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, за интереса на някоя от страните по делото , когато има изрично законово задължение, и за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/. Казусът не попада в тези изключения, поради което въззивният съд се произнася по правилността на решението само по наведените в жалбата основания.
Настоящият състав намери, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим. По отношение на неговата правилност съдът обсъди събраните по делото доказателства и доводи на страните като достигна до следните фактически и правни изводи:
Предявени са осъдителни искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Фактическият състав на иска по чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ се състои от установяване на валидно облигационно правоотношение между „Топлофикация София“ ЕАД с предмет доставяне на топлинна енергия за битови нужди за имот в сграда, етажна собственост, тяхното реално доставяне в претендираните вид, количества и срок, както и стойността им.
С определение по чл. 146, ал. 1 ГПК, постановено в съдебно заседание от 11.11.2022 г., са обявени за безспорни между страните обстоятелствата за доставка от ищеца на топлинна енергия за процесните имот и период и заявените в исковата молба нейни количества и стойност. Въззивниците не оспорват качеството на потребител на топлинна енергия на Робърт Георгиев, фактът, че са негови наследници по закон, и че са задължени лица на основание чл. 60, ал. 1 ЗН по отношение на претендираните суми при квота 1/3 за всеки от тях.
Спорът между страните във въззивното производство е фокусиран по 2 въпросите дали вземанията, които ответниците са осъдени да заплатят на „Топлофикация София“ ЕАД са погасени по давност, както и в кой момент те са изпаднали в забава.
Съгласно Тълкувателно решение от 18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС вземанията на топлофикационните дружества, са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и за тях се прилага тригодишната давност. По аргумент от чл. 116, б. „б“ ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск. В случая исковата молба е подадена в съда на 30.12.2021 г., поради което задълженията, станали изискуеми преди 30.12.2018 г. биха били погасени по давност при липса на основания за нейното спиране или прекъсване.
Този тригодишен период обаче обхваща и периодът на обявено извънредно положение в РБ със Закона за мерките и действията по време на извънредното положение (ДВ, бр. 28/28.03.2020 г., в сила от 13.03.2020 г.).
Съгласно чл. 3, т. 2 от посочения закон, считано от 13.03.2020г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните и други срокове, предвидени в нормативни актове, с изтичането на които се погасяват или прекратяват права или се пораждат задължения за частноправните субекти, с изключение на сроковете по НК и ЗАНН. Съгласно § 13 от ПЗР на Закона за здравето (обн. в ДВ, бр. 44 от 13.05.2020 г.) сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020г., и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в Държавен вестник. Ето защо давностният срок в периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. е спрял да тече и е продължил да тече, считано от 21.05.2020 г.
Настоящият състав намира, че независимо, че топлофикационното дружество след издаването на месечните фактури по прогнозна консумация и на изравнителната сметка е издало кредитни известия и накрая обща фактура, давността за отделните месечни прогнозни задължения във връзка с нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД тече от момента, в който конкретното вземане за месеца е станало изискуемо.
СГС приема, че задълженията за заплащане на стойността на топлинната енергия за процесния период са възникнали като периодични, който извод следва от чл. 33, ал. 2 вр. с чл. 32, ал. 2 и 3 от приложимите Общи условия на „Топлофикация София“ ЕАД от 2016 г. Нормата на чл. 33, ал. 1 от тях предвижда задължение на клиентите да заплащат месечните дължими суми в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
В жалбата се твърди, че вземанията за месеците от май до ноември 2018 г. са погасени по давност като съдът извърши анализ на тяхната изискуемост, както следва:
Давността на вземането за доставена топлинна енергия за месец май 2018 на стойност 65,59 лева по фактура № 0091081517 с падеж 14.07.2018 г., при 3 добавяне на 69 дни за периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г., в който давностният срок е спрял да тече, е изтекла на 23.09.2021 г., тоест преди датата на предявяване на иска 30.12.2021 г. Възражението за изтекла погасителна давност за това вземане е основателно.
Давността на вземането за доставена топлинна енергия за месец юни 2018 на стойност 66,82 лева по фактура № 0091445246 с падеж 14.08.2018 г. при добавяне на 69 дни за периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г., е изтекла на 23.10.2021 г., поради което възражението за давност е основателно.
Същият извод е относим за фактура № 0091843299 с падеж 14.09.2018 г. на стойност 50,95 лева и № ********** с падеж 14.10.2018 г. на стойност 71,80 лева, чиято давност е изтекла съответно на 23.11.2021 г. и 23.12.2021 г.
Давността на вземането за доставена топлинна енергия за месец септември 2018 на стойност 71,80 лева по фактура № 0097410484 с падеж 14.11.2018 г. при добавяне на 69 дни за периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г., е изтекла на 23.01.2022 г., тоест след датата на предявяване на иска 30.12.2021 г. Възражението за изтекла погасителна давност за това вземане е неоснователно.
Аналогично, неоснователно е възражението за давност по отношение на вземанията за месеците октомври на стойност 77,52 лева по фактура № 009795754 и ноември на стойност 185,50 лева по фактура № 0098419343, тъй като техният падеж е след датата на предявяване на иска 30.12.2021 г.
В обобщение възражението за давност е основателно за вземанията на „Топлофикация София“ ЕАД за периода от 01.05.2018 г. до 31.08.2018 г. на обща стойност 255,26 лева и неоснователно за вземанията за периода от 01.09.2018 г. до 30.11.2018 г. на обща стойност 334,82 лева. Всеки един от ответниците дължи една трета от тази сума или 111,60 лева.
В чл. 33, ал. 2 от Общите условия е предвиден падеж на вземанията, а именно 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, поради което на основание чл. 84, ал. 1 ЗЗД потребителят изпада в забава за заплащането на задълженията си за цена на доставена топлинна енергия след изтичане на посочения срок без да е необходимо отправянето на покана от страна на топлофикационното дружество.
Неоснователно е възражението в жалбата, че тъй като общите фактури били издадени след изтичане на срока по чл. 33, ал. 2 от ОУ, то чл. 33, ал. 4 от ОУ била неприложим и ответникът изпадал в забава след покана. Общата фактура № 0106366652 на стойност 1776,76 лева за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2019 г. е издадена на 31.07.2019 г., а общата фактура № 1006700737 на стойност 1655,76 лева за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2020 г. е издадена на 31.08.2020 г. Съгласно чл. 33, ал. 4 от ОУ продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 от ОУ. В случая приложимата разпоредбата е чл. 32, ал. 3 от ОУ, защото процесните фактури не са заплатени в срока по чл. 32, ал. 2.
Именно с цел защита правата на потребителите в 33, ал. 4 от ОУ е 4 предвидено да не се начислява лихва за забава върху фактурирани суми по прогнозна стойност. Това задължение за клиента възниква едва след измерване на реално доставеното количество топлоенергия на база изравнителна сметка като неговата изискуемост се определя от издаването на общата фактура за отчетния период. Разпоредбата на чл. 33, ал. 2 от ОУ следва да се тълкува заедно с чл. 33, ал. 4 от ОУ и в смисъл, че щом е забранено да се начислява мораторно обезщетение върху месечните прогнозни фактури, то 45дневният срок е относим към датата на издаване на общата фактура. Не може да се сподели становището на жалбоподателя, че дружеството трябвало да издаде общата фактура в този срок съобразно края на периода, за който тя се отнася. В общите условия не е определен период след отчетния, в който доставчикът да е поел задължение да издаде тази фактура, поради което не може да се говори за забава на кредитора, който да дерогира задължението на клиента да я плати в срока по чл. 33, ал. 2 от ОУ. По-късното издаване на общата фактура е единствено в ущърб на комуналното дружество, защото датата на нейното издаване определя нейния падеж, и не накърнява интересите на клиента, а напротив, отлага във времето изискуемостта на задължението му.
Т а к а съгласно чл. 33, ал. 4 от ОУ падежът на общата фактура № 0106366652 от 31.07.2019 г. е настъпил на 15.09.2019 г., а падежът на общата фактура № 1006700737 от 31.08.2020 г. е настъпил на 15.10.2020 г.
Разпечатката съдържа 35 от 79 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/3fe7d1be-9b85-4b0d-a434-f5e9fb12873f