Решение № 787 от 19.06.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 787 гр. Пловдив, 19.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анна Иванова

Членове:

Иван Анастасов

Емилия Лалева при участието на секретаря Валентина Василева като разгледа докладваното от Емилия Лалева Въззивно гражданско дело № 20265300500012 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от В. Е. Д., ЕГН **********, чрез адв. М. П., против решение № 4852 от 10.11.2025 г., постановено по гр. д.

№ 1029/2025 г. по описа на Районен съд – Пловдив, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя против Областна дирекция на МВР- Пловдив, БУЛСТАТ: 129009347, с адрес: град Пловдив, ул. „Княз Богориди” № 7, обективно съединени искове с правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3, чл. 179, ал.

2, вр. чл. 187, ал. 3 във вр. с ал. 7 ЗМВР и чл. 86, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: 3 990,09 лв., представляваща сбора от дължимите допълнителни възнаграждения за положен, но неизплатен извънреден труд, получен в резултат на преизчисляване на нощен труд, приравнен към дневен с коефициент 1.143, за периода от 01.10.2021 г. до 31.12.2024 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба в съда – 20.01.2025 г., до окончателното й изплащане; както и сумата от 751,80 лв., представляваща сбора на обезщетенията за забава върху всяко отделно, месечно, неизплатено възнаграждение за положен, но неизплатен извънреден труд за процесния период, получен в резултат на преизчисляване на нощен труд, приравнен към дневен, считано от падежа на всяко отделно възнаграждение, начиная от 29.01.2022 г. до 17.01.2025 г. С решението е осъден В. Е. Д. да заплати на Областна дирекция на МВР - Пловдив сумата от 100 лв. – разноски за 1 юрисконсултско възнаграждение.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Изразява се несъгласие с приетото от съда, че не е налице основание отработените от ищеца в исковия период часове нощен труд да бъдат преобразувани в дневен с коефициент 1.143, като подробно се обсъждат решаващите изводи на съда за отхвърляне на исковата претенция. Поддържа се, че са останали необсъдени всички твърдения на ищеца, на които основава искането си. Навежда се довод, че жалбоподателят бил третиран неравностойно не само спрямо служители, работещи по трудово правоотношение, т. е. в частния сектор, но и спрямо държавни служители, които се намирали в сходно положение с въззивника. Оспорва се изводът на съда, че е налице обективен и разумен критерий, обосноваващ по-голяма продължителност на нормалното работно време през нощта, като се сочи, че не са съобразени от съда т. 73 и т. 79 от Решение по дело С-262/20 от 24.02.2022 г. на СЕС. Сочи се, че в ЗМВР не са предвидени мерки за защита, които да ползват само полагащите нощен труд държавни служители по чл.

142, ал. 1, т. 1 ЗМВР, а съществуващите защитни мерки се прилагат за всички държавни служители по т. 1, включително и по отношение неполагащите труд през нощта. Изтъква се, че разпоредбите на ЗМВР и на КСО не предвиждат разграничение между служители, които полагат нощен труд и такива, които не полагат нощен труд, във връзка с което се излагат подробни съображения.

Твърди се, че постановеното решение е в противоречие с Решение от 24.02.2022 г. на СЕС по дело С-262/20. Прави се извод, че не следва да се прилагат разпоредбите на чл. 187, ал. 1, изр. 2 и ал. 4 ЗМВР, защото са несъвместими с правото на Съюза. Искането е да се отмени обжалваното решение и да се постанови друго, с което предявените искове да се уважат.

Претендират се разноски за първоинстанционното и въззивното производство.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна ОД на МВР – гр. Пловдив, с който жалбата се оспорва и се иска същата да бъде отхвърлена. По изложени подробни съображения в подкрепа на атакуваното решение се иска същото да бъде потвърдено. Сочи се, че прилагането на чл. 9, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата спрямо държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР е изрично изключено с ТР № 1/15.03.2023 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГК на ВКС. Поддържа се, че определението от 29.07.2024 г., постановено по дело С-435/2023 г. на СЕС е в унисон с определението по дело С-260/2020 г. на СЕС, което е взето предвид в ТР № 1/15.03.2023 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГК на ВКС. Противопоставя се на искането за отправяне на преюдициално запитване, като подробно се аргументира неговата неоснователност. Претендира се юрисконсултско възнаграждение. В случай на уважаване на въззивната жалба се прави възражение за намаляване на адвокатското възнаграждение под определените размери в Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа.

2

Съдът, като разгледа въззивната жалба в рамките на наведените основания, съобрази доводите на страните и взе предвид събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена в предвидения от закона срок, изхожда от надлежна страна, насочена е против подлежащ на обжалване акт, отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК, поради което подлежи на разглеждане по същество.

Производството пред районния съд е образувано по искова молба подадена от В. Е. Д. против Областна дирекция на МВР – Пловдив (ОДМВРПловдив), с която са предявени кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3, чл. 179, ал. 2, вр. чл.

187, ал. 3 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 3990,09 лв. (след допуснатото увеличение на иска), представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 01.10.2021 г. до 31.12.2024 г., получен в резултат на преизчисляване на положени часове нощен труд с коефициент 1.143, както и за заплащане на сумата от 751,80 лв., представляваща сбор на обезщетения за забава върху всяко отделно месечно неизплатено възнаграждение за периода от края на всяко тримесечие, включено в исковия период до 17.01.2025 г., ведно със законна лихва за забава върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 20.01.2025 г., до окончателното изплащане на задължението.

В исковата молба се твърди, че ищецът В. Е. Д. полага труд по служебно правоотношение при ОДМВР – Пловдив при сумарно изчисляване на работно време на 12-часови дневни и нощни смени, като в периода от 01.10.2021 г. до 31.12.2024 г. е полагал труд, включително и нощен. Сочи се, че ищецът не е получил в цялост дължимото му възнаграждение за положения нощен и извънреден труд през процесния период. Излагат се подробни доводи, че съществува съответна правна уредба на нощния труд, както следва: в правото на ЕС - Директива 2003/88/ЕО на ЕП и на Съвета от 04.11.2003 г.; обща национална - в Кодекса на труда и Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, както и специална - в ЗМВР, и в други подзаконови нормативни актове Наредби - с № 8121з407/ 11.08.2014 г., № 8121з-592/ 25.05.2015 г. и № 8121з-922/ 22.07.2022 г. В исковата молба се излагат твърдения, че е налице различно третиране на нощния труд, полаган от служители в МВР, като се сочи и Тълкувателно решение от 15.03.2023 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГК на ВКС. Позовава се на Решение на СЕС по дело № С-262/2020 г., образувано по запитване от българския съд, с което СЕС установява стандарта, който следва да бъде приложен при преценката за съответствието на националната правна уредба с принципа на равно третиране, който представлява общ принцип на Съюза, като се цитира решението. Посочва се, че с Определение от 29.07.2024 г. по дело С-435/23 съдът постановява, че чл. 12, б. а от Директива 2003/88 и членове 20 и 31 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която по въпроса за нормалната продължителност на нощния труд въвежда разлика в 3 третирането на група работници от публичния сектор, натоварени със съществени задачи по охрана на обществения ред и защита на населението, спрямо друга група работници от публичния сектор, натоварена със същите задачи, или спрямо работници от частния сектор, освен ако тази разлика в третирането се основава на обективен и разумен критерии, тоест е свързана с допустима от закона цел на това законодателство и е съразмерна на тази цел; чл. 12, б. „а“ от Директива 2003/88 и членове 20 и 31 от Хартата на основните права трябва да се тълкува в смисъл, че не допускат прилагане на задължителна национална съдебна практика, ако прилагането й води до резултат, несъвместим с тези разпоредби от правото на Съюза, и по – специално до разлика на третирането, която не се основава на обективен и разумен критерий. В исковата молба се посочва, че ищецът като държавен служител – полицейски орган по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР, работещ по служебно правоотношение при ответника, е третиран неравностойно спрямо работниците и служителите при същия работодател като държавни служители (чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР), и полагащи труд на трудов договор (чл.142, ал. 1, т. 3 ЗМВР), както и спрямо работници и служители, полагащи труд на смени в частния сектор като частни охранители по Закона за частната охранителна дейност. Сочи се, че ситуацията е сравнима по смисъла на практиката на СЕС. Поддържа се, че общата национална правна уредба цели да предостави защита на безопасността и здравето на работниците, които полагат нощен труд, тъй като дългите периоди на нощен труд могат да се вредни за здравето и да застрашат безопасността на работното място. Излагат се подробни правни доводи. Счита се, че разликата в третирането не се основава на обективен и разумен критерий, като нормативната уредба води до това, че държавните служители в МВР, за да получат в пълен размер трудовото си възнаграждение, трябва да работят 8 часа на ден нощен труд, а останалите - само 7 часа. С оглед забраната за различно третиране се посочва, че за положения от ищеца нощен труд, следва да се прилага общата национална регламентация - чл. 140 ал. 1 от КТ и чл. 9 ал. 1 от НСОРЗ, според която при сумирано изчисляване на работно време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент 1.143 и за същите тези нощни часове се заплаща допълнително трудово възнаграждение за нощен труд. Посочва се, че за процесния период ищецът има около 2 400 часа нощен труд, който при преизчисляването му на дневен се равнява на 2 740 часа, или за разликата от 340 часа му се дължи допълнително възнаграждение, което пресметнато с коефициент се равнява на сумата от 1 200 лв. Претендира се заплащане на мораторно обезщетение в размер на законната лихва върху всяко просрочено неизплатено задължение. По така изложените съображения се моли за уважаване на предявените искове.

В писмения си отговор ответникът ОДМВР - Пловдив оспорва предявените искове и настоява за отхвърлянето им като неоснователни.

Поддържа, че не са налице четирите предпоставки, установени в нормата на чл. 9 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, а 4 именно - подневно отчитане на работното време, работа на смени, продължителност на нощно работно време по-малка от продължителността на дневното, трудово възнаграждение, заработено по трудови норми. Счита, че последните две предпоставки не са налице за служителите от МВР, работещи на смени, какъвто е настоящия случай. Твърди, че прилагането на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ спрямо държавните служители по чл. 142, ал.1, т.1 ЗМВР изрично е изключено с Тълкувателно решение № 1/15.03.2023 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГК на ВКС. Излага подробни правни доводи. В отговора на исковата молба се твърди, че няма празнота в закона, а съществува специална нормативна уредба, предвиждаща заплащането на нощния и извънредния труд на служителите на МВР, който не се заплаща по правилата на НСОРЗ, нито се умножават часовете нощен труд по посочения от ищеца коефициент от 1,143.