Определение № 842 от 05.08.2026, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 842 гр. Перник, 05.08.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на пети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ

Членове:

КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ

ВЕЛИСЛАВ ИВ. ИВАНОВ като разгледа докладваното от КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ Въззивно частно гражданско дело № 20261700500579 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 – 278 ГПК, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба от „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД срещу Определение № 165/16.03.2026 г. по гр.д.№ 684/ 2025 г. на РС - гр. Радомир, с което оставя без уважение молбата по чл. 248 от ГПК на жалбоподателя за изменение на постановеното по делото решение в частта му, с която в тежест на ответника са възложени разноски в размер на 600,00 лева за адвокатско възнаграждение с включен ДДС, дължимо на адв. М. В. М. от АК *** на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.

По изложени съображения за неправилност на определението, жалбоподателят моли окръжния съд да го отмени и уважи молбата му по чл. 248 ГПК, като се откаже присъждане на претендираните от ищеца разноски, а при евентуалност да се намалят значително.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК адв. М. В. М. е подал отговор, с който по изложени съображения моли същата да бъде оставена без уважение като неоснователна.

Пернишкият окръжен съд, след като по реда на чл. 278 ГПК се запозна с доказателствата по делото и извършвайки проверка на обжалвания акт, намира частната жалба за процесуално допустима – депозирана е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разглеждайки по същество частната жалба приема следното от фактическа страна:

Производството по гр. д. № 684/2025 г. по описа на РС - Радомир е приключило с решение № 276/17.12.2025 г. с което съдът е уважил изцяло предявения от ищеца главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 143 ЗЗП и прогласява за нищожен договор за потребителски кредит № ***, сключен между „Кредирект“ ЕООД, с ЕИК: 207024290, и Д. Н. Т.. В производството по делото ищцата е представлявана от пълномощник, на когото не е заплатила адвокатско възнаграждение и в тази връзка моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Със същото решение съдът е уважил насрещния осъдителен иск на ответника 1 с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД. В частта за разноските съдът е осъдил ответното дружество да заплати на адв. М. В. М. от АК - *** на основание чл. 38, ал. 2 ЗА разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600,00 лева с включен ДДС.

С обжалваното пред настоящата инстанция определение съдът е оставил молбата на „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД по чл. 248 ГПК без уважение, като е изложил подробни мотиви, включително е препратил към изложените мотиви в съдебното решение.

При така установеното от фактическа страна въззивният съд достигна до следните правни изводи:

Категорично е установено и видно от представения по Договор за правна защита и съдействие, че между ищцата и адв. М. В. М. от АК - *** не е било уговорено възнаграждение, а за изпълнение на възложената поръчка Адвокатът оказва на клиента адвокатска помощ и съдействие безплатно при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закон за адвокатурата, поради което адвокатът на ищеца има право на адвокатско възнаграждение. В тази връзка, възражението на жалбоподателя относно надлежното процесуално представителство на ищцата не е повдиган своевременно от ответното дружество до приключване на първоинстанционното производство, поради което след обявяване на ход по същество и в последствие влизане в сила на първоинстанционното съдебното решение, възможността за повдигане на този въпрос едва в производството по реда на чл. 248 ,ал. 1 ГПК, включително и с настоящата частна жалба по реда на чл. 248,ал. 3 ГПК е преклудирана и не подлежи на обсъждане и разглеждане от настоящата въззивна инстанция. Освен това е и неоснователно, както правилно е приел и РС, тъй като за съда не съществува задължение да извършва проверка дали посоченото в договора за правна защита и съдействие основание за оказване на безплатна адвокатска помощ действително е налице, тъй като право на адвоката е да прецени дали да окаже безплатна помощ по отношение на лицата по чл. 38, ал.

1, т. 1 - 3 ЗА, за което на основание чл. 38, ал. 2 ЗА се дължи възнаграждение само при благоприятен изход на делото по отношение на представлявания - определение № 654/27.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 720/2020 г., ТК, II т. о.

Както е установено с решението от 25.01.2024 г. по дело № С-438/2022 г. на СЕС и ретроактивният му ефект задължават всеки национален съд при определяне на адв. възнаграждение, че посочените в НМРАВ - понастоящем Наредба за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - ДВ, бр. 14 от 2025 г.), размери на адвокатските хонорари могат да служат единствено като ориентир при определяне възнагражденията на процесуалните представители на страните, но не са обвързващи за съда, поради което те не са неотносими към преценката за правилността на акта по чл. 248 ГПК, вр. чл. 78, ал. 5 ГПК.

От значение за приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК е преценката на съда на действителната правна и фактическа сложност на конкретното дело. При определяне на действителната правна и фактическа сложност на делото съдът следва да се ръководи от следните примерно изброени критерии: броя на страните и тяхното процесуално качество (дали са ищци или ответници); предмета на правния спор (дали са предявени един или няколко искове; броя и вида на релевираните материалноправни възражения); константната, вкл. и задължителната съдебна практика; вида и обема на търсената съдебна защита, вкл. дали исковете са неоценяеми или защитаваното право е оценяемо в пари – в този случай релевантен би бил и размерът на материалния интерес); вида и броя на извършените процесуални действия, вкл. и броя и вида на съдебните заседания, в които процесуалният представител на страната е участвал; действително вложените процесуални усилия за защита на поддържаната от страната теза, респ. за опровергаване на правното съждение на ответната страна и пр.

В конкретния казус първоинстанционното производство е образувано по искова молба от потребител като с първоинстанционното решение са уважени изцяло предявените о т него искове, като общият материален интерес на предявените искове срещу

2

„КРЕДИРЕКТ“ ЕООД е 4839,46 лева. В исковата молба процесуалният представител на ищеца-потребител е обосновал своите правни съображения за недействителност на договора за кредит на основание чл. 10, ал.1 ЗПК, както и за заобикаляне забраната на чл. 19, ал.4 ЗПК посредством задължението за плащане на неустойка, чл. 11, ал.1, т.10 и чл. 19, ал.1 ЗПК, чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК и за наличие на последиците от недействителността на договора по чл. 23 ЗПК, които са били възприети от първия съд, вследствие на което предявените искове са били уважени изцяло. Този пълномощник е издирил релевантно за правилното решаване на правния спор, предмет на делото, като по делото са предявени и насрещни искове, предявени от кредитора. Пълномощникът на ищцата е пледирал в защита, обосноваваща допустимостта и основателността на подадената искова молба.

С оглед на общия материален интерес на предявените искове срещу „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД - общо 4839,46 лева, размерът на минималното адвокатско възнаграждение съгласно Наредба за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - ДВ, бр. 14 от 2025 г.), която служи само за ориентир, възлиза на сумата от 783,95 лв. без ДДС, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата, поради което определеното и присъденото на адвоката на ищеца адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред първата инстанция в размер на 600 лв. с ДДС е под минималното адвокатско възнаграждение съгласно Наредба за възнаграждения за адвокатска работа, а освен това и съответства на фактическата и правна сложност на делото и не се явява в необосновано висок размер и прекомерно. Освен това, липсва както конкретно правно основание, така и нормална житейска логика да се приеме, че във всички случаи на осъществяване на процесуално представителство от адвокат дължимото му адвокатско възнаграждение следва да е в минималния (или максимално близък до него или даже под минималния) размер, посочен в Наредбата.

По въпроса начислява ли се ДДС върху нетния размер на адв. възнаграждение при сключване на договор за безплатна правна помощ на материално затруднено лице, респ. следва ли да се присъжда от съда в тежест на насрещната страна, е налице трайна и безпротиворечива практика на ВКС, обективирана в определение N 306 от 06.06.2017 г. по ч. т. д. № 2559/2016 г. на ВКС, Т К, II т. о., определение N 699 от 12. 2018 г. по ч. т. д. № 2908/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о., определение N 490 от 09. 2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о., определение N 41 от 25.01.2017 г. по ч. т. д. № 2127/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др., съгласно която при присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА, вр. § 2а от ДР на Наредба N 1/09.07.2004 г. за МРАВ следва да включва ДДС, доколкото предоставените от адвоката правни услуги съставляват облагаема възмездна доставка, като е без значение дали възнаграждението за процесуално представителство е предварително заплатено или е определено от съда по предвидения в чл.

38, ал. 2 от ЗА ред.

В този смисъл и съобразно свободата на договаряне, извън правомощията на съда е да се намесва в конкретния начин на уговарянето на възнаграждение, стига този начин да не застрашава интереса на противната страна, с оглед разпределянето имуществената отговорност за разноски. В конкретния случай, такова застрашаване не е налице, доколкото както се посочи вече определеното и присъденото на адвоката на ищеца адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред първата инстанция в посочените размери с ДДС е под минималното адвокатско възнаграждение съгласно Наредба за възнаграждения за адвокатска работа.

Отделно настоящата инстанция съобразява и намира за необходимо да подчертае, че при защита на потребител сторените от него процесуални разноски трябва да бъдат изцяло възмездени. По същество в този смисъл са и тълкувателните разяснения по решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС, постановено по преюдициално запитване – в него се приема, че чл. 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, както и 3 принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол. В този смисъл е и постановеното по преюдициално запитване решение от 21 март 2024 г. по дело С-714/22 на СЕС, с което е изяснено, че чл. 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, разглеждани с оглед на принципа на ефективност, не допускат национална правна уредба, която позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски. В настоящия казус предявените от потребителя искове са уважени изцяло, поради ко е т о определените и присъдени на адвоката на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева с ДДС, които са под минималното адвокатско възнаграждение съгласно Наредба за възнаграждения за адвокатска работа, му се дължат на основание чл.78, ал.1 от ГПК изцяло.

Настоящият състав достига до извод за неоснователност на основните възражения и доводи на жалбаподателя-ответник, поддържани както в жалбата, така и пред първата инстанция, че представеният по делото договор по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. не установява безспорно материалната затрудненост на ищеца. За съда не съществува задължение да извършва проверка дали посоченото в договора за правна защита и съдействие основание за оказване на безплатна адвокатска помощ действително е налице, тъй като право на адвоката е да прецени дали да окаже безплатна помощ по отношение на лицата по чл. 38, ал. 1, т. 1 - 3 ЗА, за което на основание чл. 38, ал. 2 ЗА се дължи възнаграждение само при благоприятен изход на делото по отношение на представлявания. Изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза. Достатъчно за уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗА е: правна помощ по делото да е осъществена без данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК - така определение № 654/27.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 720/2020 г., ТК, II т. о., определение № 442 от 28.06.2019 г. по ч. т. д. № 502/2019 г. на ІІ т. о. на ВКС, определение № 862 от 24.10.2023 г. по ч. т. д. № 1276/2023 г. на І т. о. на ВКС и др. Тезата, че за да упражни адвокатът правото си по чл. 38, ал. 2 ЗА, е достатъчно да представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че договореното възнаграждение е безплатно на основание чл. 38, ал. 1 ЗА, като обстоятелството, че клиентът е материално затруднен, не се нуждае от доказване, е застъпена и в определение № 365 от 17.07.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 894/2017 г., I т. о.