Решение № 2753 от 26.03.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И

Е № ….

Гр. София, 26.03.2019 г.

В И М Е Т О Н А

Н А Р О Д

А

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на дванадесети декември през две хиляди и деветнадесета година в следния състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

ЧЛЕНОВЕ : Цветомира

Кордоловска

Биляна Коева при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 8795 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 106020/02.05.2019 г. на СРС, 172 с - в, по гр. д. № 76474/2017 г. е отхвърлен иска, предявен от Л.Г.Г., ЕГН **********, гр. София срещу Върховния касационен съд на Република България, с правно основание чл. 225 ЗСВ за заплащане на сумата от 40 738. 50 лв., представляваща еднократно парично обезщетение по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ при освобождаване от длъжност в размер на 10 брутни месечни възнаграждения, ведно със законната лихва, считано от 07.08.2017 г. (предявяване на иска) до окончателното изплащане, както и иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 9 172, 70 лв. лихва за забава върху обезщетението за периода от 22.05.2015 г. до 07.08.2017 г. - подаване на исковата молба. С решението е прогласен за недействителен трудов договор, възникнал между Л.Г.Г. и Прокуратурата на НРБ, въз основа на Заповед № 238/27.03.1986 г. на Главния прокурор на НРБ на основание чл. 74, вр. чл. 21 от КТ (1951 г.) и е отхвърлен иска, предявен на основание чл. 124 ГПК, вр. чл. 111 КТ за прогласяване за недействителен на трудов договор 172/03.02.1989 г., сключен между ищеца и Главния Прокурор на НРБ. Страните са осъдени съразмерно за разноски в производството.

Решението се оспорва от ищеца Л.Г.Г., чрез представителя му, в частите, в които исковете по чл. 225 ЗСВ и 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени, както и в частта, в която е уважен инцидентния установителен иск на ответника за прогласяване недействителност на трудов договор с Прокуратурата на РБ. В жалбата се излагат доводи за недопустимост и постановяване на решението в противоречие с материалния и процесуален закон. Поддържа се, че съдът не е следвало да разглежда инцидентния установителен иск на ответника, защото такъв иск не е формулиран в отговора на исковата молба и не отговаря на изискванията по чл. 127 ГПК - не са изложени конкретни обстоятелства, на които се основава иска и не е формиран петитум. В отговора е заявено искане за отхвърляне на главния иск по чл. 225 ЗСВ, но не и изрично искане за прогласяване нищожност на заповед № 238/27.03.1986 г. или на трудов договор № 171/03.02.1989 г. СРС е допуснал съществено нарушение на производствените правила, като се е произнесъл с отделен диспозитив по такъв иск, а решението в тази част е недопустимо и следва да се обезсили, а производството – да се прекрати. Освен това, доколкото ефекта на обявяването на недействителност на правоотношението би настъпил за в бъдеще - по арг. от чл.

74, ал. 5 и ал. 6 КТ, а правоотношението, чиято недействителност се иска вече е прекратено на друго основание на 06.02.1990 г., липсва интерес за предявяване на такъв иск. Излагат се доводи, че доколкото ответникът е трето лице, а не страна по трудовото правоотношение, не е легитимиран да предявява такъв иск.

Дори ответникът да беше легитимирано лице, страни по спора следва да са двете страни по правоотношението, а по делото е участвала само едната страна - ищеца.

В същото време в ГПК не е предвиден ред за привличане на работодателя като главна страна нито от ищеца, нито от ответника. При постановяване на решението не е съобразено, че дори иска за недействителност на правоотношението да е допустим, той е погасен по давност - по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ. Освен това по същество се поддържа, че такъв иск е неоснователен. Спорът за действителността на трудовото правоотношение по чл. 74 КТ е трудов и не е идентичен с иска за недействителност на гражданския договор на основанията по чл. 26 ЗЗД. Освен това СРС не е се е произнесъл по основанията релевирани от ищеца по този иск.

Съдът не е съобразил възражението на ищеца, че нормата на чл. 111, ал. 3 КТ не е съществувала към момента на издаване на Заповед № 238/1986 г. и възникналото въз основа на нея правоотношение. Обстоятелството, че ищецът е бил преподавател в СУ „Климент Охридски“ през процесния период не е укривано, а е публично известно, включително на работодателите му. Съдът се е произнесъл по този иск на незаявени от ответника основания, които не са включени в предмета на спора, като в нарушение на материалния и процесуален закон е уважил иска. Оспорват се като неоснователни изводите на СРС за недействителност на договора от 1986 г.

Поддържа се, че т. н. вътрешно съвместителство - чл. 73 КТ (1951 г.) и външно съвместителство – чл. 74 КТ (1951 г.) не забраняват извършването на два или повече вида работа в едно предприятие и съответно - в две или повече предприятия.

СРС погрешно е интерпретирал ТР № 12 от 03.03.1969 г. на ОСГК на ВС, тъй като дадените от ВКС разрешения в ТР не изключват и не ограничават допустимостта на съвместителството. След като в никой от специалните закони по това време – Закон за съдилищата от 1976 г., Закон за висшето образование - 1958 г. или Закон за прокуратурата - 1980 г. не е изрично забранено такова съвместителство, следва да се приеме, че то е допустимо от закона. Понеже по делото е установено, че ищецът реално е изпълнявал работата възложена със заповед № 238/1986 г. в периода от 01.04.1986 г. до 06.02.1990 г. изводите на СРС в обратния смисъл са незаконосъобразни. Нито в КТ – 1951 г., нито в действащия КТ се допуска „заличаване“ на извършената по време на действието на договора щом като служителят е бил добросъвестен. От приетите гласни и писмени доказателства е установено, че за целия спорен период ищецът е изпълнявал дейността на заместник - районен прокурор, разглеждал е възложените му преписки, участвал е в съдебни заседания, поддържал е обвинението. Обратното би означавало да се оспори валидността на извършените от него действия в качеството му на прокурор, както и на издадените актове в този период. Поддържа се, че след като ищецът е изпълнявал длъжността прокурор добросъвестно, времето от 01.04.1986 г. до сключването на трудовия договор № 172/03.02.1989 г. следва да се приеме за магистратски стаж по смисъла на чл. 225, ал. 1 ЗСВ и заедно с времето от 21.11.2007 г. до 21.11.2014 г. - на длъжността съдия ищецът има повече от 10 години магистратски стаж. Претенцията за заплащане на лихви за забава също е основателна, тъй като ответникът е поставен в забава от момента на получаване на поканата до предявяване на исковата молба. По тези и допълнителни съображения, моли да се обезсили решението в частта, в която е прогласен за недействителен трудов договор, възникнал въз основа на Заповед № 238/ 27.03.1986 г. на Главния прокурор на НРБ и да се прекрати производството в тази част като недопустимо, респективно – да се отхвърли иска като неоснователен, а в останалата част – решението да се отмени и да се уважат изцяло осъдителните искове по чл. 225, ал. 1 ЗСВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ответникът – ВКС, в срока по чл. 263 ГПК чрез представителя си, оспорва жалбата в подробен писмен отговор. Излага съображения, че решението е правилно, мотивирано и съобразено с изискванията на материалния и процесуален закон. Поддържа, че в отговора на исковата молба редовно са предявени инцидентни установителни искове. От изложените в отговора факти могат да се изведат обстоятелствена част и петитум на исковете, според изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК. Ясно е изложено, че се иска прогласяване недействителност на трудово правоотношение възникнало въз основа на заповед № 238 от 27.02.1986 г. и трудов договор от 03.02.1989 г. По приетите за разглеждане инцидентни установителни искове ищецът не е бил затруднен да осъществи защитата си. Възразява се срещу твърдението за недопустимост на исковете понеже ВКС не е страна по оспорените правоотношения. Поддържа се, че не е налице пречка да се иска по съдебен ред прогласяване на недействителност на правоотношение, след като то засяга възникването или съществуването на задължения на ответника към ищеца. Според ответника, КТ от 1986 г., в сила от 1 януари 1987 г. по силата на § 17 от ЗР на КТ е неприложим спрямо правоотношението, започнало преди влизането му в сила въз основа на Заповед № 238/27.03.1986 г. Твърди се, че СРС е разгледал приложението на чл. 111 от КТ

- 86 г. и въведената с нея забрана за външно съвместителство без съгласието на работодателя по основния трудов договор само спрямо правоотношението по трудовия договор от 03.02.1989 г., но не и спрямо заповедта от 1986 г. Оспорват се доводите на ищеца, че СРС не е съобразил приложимостта на нормата на чл. 111 КТ през 1986 г. Поддържа се още, че иска за прогласяване недействителност на договора не е погасен по давност, по смисъла на чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ, защото давностният срок за ответника е започнал да тече най - рано от момента, в който ищецът се е позовал на оспореното правоотношение - с подаване до ВКС на искане за заплащане на обезщетение. Според ответника позоваването на нищожност е безсрочно, тъй като тя е порок на сделката, който я лишава от целените правни последици, съответно - нищожността на сделката се преценява по закона, който е в сила към момента на сключването й. Неоснователен е довода на ищеца, че с изменението от 1957 г. на разпоредбата на чл. 74 КТ 1951 г. е отпаднало изискването за получаване на съгласие от работодателя за полагането на труд по втори трудов договор. Изискването на такова съгласие от работодателя е уредено в чл. 27 Наредбата за трудовото възнаграждение при престои, заместване, съвместителство и др., от който е видно, че съгласие на работодателя по основния трудов договор за полагането на допълнителен труд по външно съвместителство е необходимо. Забраната за полагане на допълнителен труд без разрешение на работодателя, отпада за първи път едва с измененията в Кодекс на труда от 2001 г. Ищецът не е представил никакви доказателства, че е имал изрично разрешение от работодателя по основния трудов договор, нито се е позовал на нормативен акт, който да предвижда специални условия за съвместяване на преподавателска и прокурорска длъжности, които да дерогират нормите на общия закон - КТ 1951 г. Според ответника от гласните доказателства пред СРС не се установява с категоричност, че ищецът е извършвал активна прокурорска дейност при 8 часа работно време, какъв обем работа е възлагана на ищеца и какво реално е било работното му време. Установено е, че в същото време ищецът е имал и активна преподавателска дейност, като съвместяването на прокурорска и преподавателска длъжност на пълен работен ден не е било само правно забранено, при липса на съгласие от работодателя, но и житейски невъзможно. Излага освен това, че установяването на трудов стаж може да се извърши само с писмени доказателства, но не и със свидетелски показания. Поддържа се освен това, че не е установено, че през спорния период е ищецът е отдавал работна сила срещу насрещна парична престация. Според ответника ищецът не е действал добросъвестно при встъпване в правоотношението от 1986 г. и правилно СРС се е позовал на нормата на чл. 16 ЗВО (отм.). Дори последиците от недействителността да се пораждат за в бъдеще, на ищеца не може да се признае трудов стаж по недействително правоотношение. Излагат се и съображения, че ако работникът е бил недобросъвестен и според двата КТ положения от него труд не са зачита за трудов стаж. Тъй като ищецът не е доказал осъществяване на всички необходими предпоставки за уважаване на иска по чл. 225 ЗСВ, в правилно приложение на закона СРС е отхвърлил както иска по чл.

225 ЗСВ, така и акцесорния иск по чл. 86 ЗЗД, като е уважил иска за прогласяване недействителността на правоотношението с Прокуратурата. Моли да се потвърди решението в оспорените части. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Съдът като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема за установено следното: