Решение № 1677 от 06.12.2024, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1677 гр. Плевен, 06.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мариана К. Тодорова Досева при участието на секретаря МАРИНА Г. ЦВЕТАНОВА като разгледа докладваното от Мариана К. Тодорова Досева Гражданско дело № 20244430102862 по описа за 2024 година

Обективно евентуално съединени искове с правно основание чл.26, ал.1, предложение трето ЗЗД, вр.чл.146 ЗПК, съединен при евентуалност с иск с правно основание е чл.26, ал.1, пр.2 и пр.3 от ЗЗД във вр. с чл.19, ал.4 от ЗПК, вр. чл.21, ал.1 от ЗПК.

Производството по делото е образувано по подадена искова молба от Л.

В. С., ЕГН**********, *** против *** АД, **********, със седалище и адрес на управление: ***, в която се твърди, че ищецът на 22.05.2023г. е сключил с ответното дружество договор за кредит, по силата на който са му предоставени в собственост заемни средства в размер па 4500, 00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 41,00 /о, годишен процент на разходите 49,65% .Твърди, че съгласно чл.20 от договора за заем, съшият следва да бъде обезпечен в 3 - дневен срок с поръчителство па едно физическо лице, което да отговаря на заложените изисквания в общите условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в договора, същият съгласно чл.10 дължи неустойка в размер на 25,65 лева плюс 0,190% от усвоения размер на кредита, за първия ден на забава и 0,35% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен, като с визираната неустойка падежното вземане нараства значително. Твърди, че е усвоил изцяло заемният ресурс, но не е дължи 1 плащания за неустойка.. Излага съображения, че преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди от не¬изпълнението следва да се извърши при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии- естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и други наведени в производството, но при всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно всички събрани по делото доказателства и напра¬вени доводи, като ги съотнесе към доводите на страната съгласно разясненията в задължителната тълкувателна практика на ВКС. Посочва, че по силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлява предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечава изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната доктрина се приема безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна функция. Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.

Твърди, че предвидената неустойка в размер почти равен на получената сума е загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не 2 кореспондира с последици от неизпълнението. Заемодателят не е търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението не служи за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвидено е да се кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създава единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителят, което е в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Твърди, че така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата финансова институция е поставила към нея неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл.

19, ал. 4 от ЗПК. Твърди, че неустойката по спорния договор има санкционен характер, но поставя¬нето на условие за обезпечение на задължение за всяка вноска с поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия, противоречи на принципа на добросъвестността, тъй като цели да създаде предпоставки за начисляването на неустойката. Твърди, че по изложените съображения, неустойката е излязла в разрез с добросъвестността извън присъщите й функции. Предвидено е тя да се кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита. По същество тя е добавка към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно.

Моли да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл.10 от договора за кредит, сключен с „***" АД на 22.05.2023г., предвиждаща заплащане на неустойка, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалащи материално-правните изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит. Претендира на правените деловодни разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в който признава предявеният иск. Счита, че не е дал повод за завеждане на делото, поради което моли да не му бъдат възлагани в тежест направените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Счита, че същото не следва да се присъжда с включен ДДС.

3

Излага правна аргументация. Позавава се на практика на СЕС.

Съдът, като прецени събраните по делото писмени доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено следното:

Разпоредбата на чл. 237 от ГПК предвижда възможността ищецът да поиска от съда да прекрати съдебното дирене и да поиска постановяването на решение при признание на иска. В този случай съдът постановява решението си, като в мотивите му е достатъчно да се укаже, че същото е постановено при признание на иска.Съдът намира, че в конкректия случай са налице предпоставките за произнасяне с решение по чл.237, ал.1.ГПК. Ответника е направил изявление, че признава иска. Спазени са и изискванията на чл.237, ал.3,т.1 и т.2 ГПК, тъй като признатото право не противоречи на закона или на добрите нрави, както и е такова, с което страната може да се разпорежда. С оглед направеното признание на иска, съдът намира предявените искове за основателни и доказани и следва да бъдат уважени в предявения си размер.

Ето защо, съдът постановява настоящото решение при признание на иска, като на основание чл.237, ал.2 ГПК не е необходимо да излага мотиви за това.

Срещу направеното искане за присъждане на разноски от страна на ищеца, ответника е противопоставил възражение, че е признал иска и не е станал причина за завеждането му, поради което разноските следва да бъдат поставен в тежест на ищеца, а в случай, че това възражение не бъде уважено, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че не е станал причина за завеждане на делото. Установи се, че ответника е включил в договора с ищеца-потребител неравноправна, поради което нищожна клауза, по която е събрана уговорената сума.

В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се присъдят разноски за предоставената безплатна правна помощ в размер от 360 лв., при съобразяване, че адвокатското дружество е регистрирано по ЗЗДС. Съдът намира, че нормата на чл. 7, ал. 2 НМРАВ определя правила за изчисление на минималните размери на адвокатските възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като сбор от цената на предявените искове, а не поотделно съобразно цената на отделните претенции. В този смисъл може да бъде посочено и определение № 60345 от 11.10.2021 г. на ВКС, Трето 4 гражданско отделение, постановено по ч.гр.д. № 3103 / 2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос, съдът е приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за определянето му е единствено материалния интерес по правния спор, а не броя на предявените искове и броя на ответниците. В настоящия спор е предявен един иск, който не се отличава с фактическа и правна сложност предвид многобройната съдебна практика по подобни съдебни спорове. Процесуалният представител на страната не се е явявал в открито съдебно заседание и производството по делото е приключило в едно съдебно заседание.

Отделно от гореизложеното при определяне на размера на адвокатското възнаграждение съдът намира, че не е обвързан от определените с Наредба № 1 МРАВ размери на минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне до това становище съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от 05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно горното решение делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски съвет – на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а именно: правоприлагащият орган /съдът/ да има възможност, отчитайки правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава, когато той се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в нейна тежест ще бъде възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г.

5 по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС – орган на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. № 1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. № 407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по описа на ПлОС и др./