Решение № 401 от 03.04.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 401 гр. София, 03.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Величка Борилова

Зорница Гладилова при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева като разгледа докладваното от Зорница Гладилова Въззивно гражданско дело № 20251000500318 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.

С решение № 3613/17.06.2024 г., по гр.д.№ 10299/2022 г. на Софийски градски съд, ГО, I-13 състав, съдът е отхвърлил предявения от С. Ш. М. против Прокуратурата на Република България, иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от 120 000 лева, причинени от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на образуваното сл.дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП – София, а понастоящем ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София, за периода от образуването му през м.януари 1991 г. до 01.10.2022 г. като неоснователен.

Срещу това решение е подадена въззивна жалба от С. Ш. М., която моли решението да бъде отменено и вместо него въззивният съд да уважи предявения от нея иск.

Поддържа, че същото е неправилно, необосновано и постановено в противоречие със закона и практиката на ЕСПЧ. Поддържа, че фактът, че не е бил предявен граждански иск в наказателното дело или по реда по ГПК е без значение за преценката дали разследването по наказателното дело се явява за пострадалия дело за определяне и защита на негови граждански права по смисъла на чл.6 от ЕКЗПОЧС. В този смисъл била националната и наднационалната практика. Поддържа, че в нито един момент от хода на досъдебното производство тя или баща й не са имали възможност да предявят претенциите си за получаване на обезщетение пред граждански съд. Поддържа, че съществува изискване обезщетението да включва и наказателна санкция като част от дължимата компенсация.

Счита, че разглеждането и решаването на делата в раазумен срок било фундаментален от 1 гледна точка защита на индивидуалните права на гражданите въпрос.

Въззиваемият Прокуратурата на Република България не е подал отговор и не взема становище по въззивната жалба.

Съдът като обсъди представените по делото доказателства и доводите на страните и съобразявайки правомощията си по чл.269 от ГПК, намира следното от фактическа страна:

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от С. Ш. М. против Прокуратурата на Република България осъдителен иск с правно основание чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 120 000 лева, причинени й в лично качество и в качеството й на наследник на Ш. Х. М., починал на 17.05.2007 г., от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на образуваното сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП – София, а понастоящем ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София, търпени в периода от образуване на делото през януари 1991 г. до датата на подаване на исковата молба – 01.10.2022 г. Ищецът твърди, че наследодателят й Ш. Х. М. е един от пострадалите от деянията, предмет на разследваното дело, което е известно в публичното пространство като т.нар. “възродителен процес“. Сочи, че без да е извършил каквото и да било престъпление от 21.03.1985 г. до 09.04.1986 г. бил задържан и лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене; от 09.04.1986 г. до 31.05.1987 г. бил лишен от свобода в затвора в Бобов Дол, а от 31.05.1987 г. до 31.05.1988 г. бил лишен от свобода в с. ***, общ.

***, обл. *** без да му е наложена присъда и без да са му връчени документи. Баща й търпял големи неудобства в местата, където бил затворен поради деградиращите условия на живот, свързани с крайна мръсотия и липса на елементарни условия за живот и хигиена, липса на здравна и медицинска помощ, лоша храна, привудителен труд, който не се заплащал и без възможност да вижда близките си. Това оставило трайни следи и поражения в здравето му. В продължение на над три години бил лишен от свобода. Тя и цялото им семейство, без да бъде лично задържана и лишена от свобода, също била пострадала от престъпленията, предмет на разследването, защото в резултат от задържането на баща й, години наред били засегнати правата й на личен и с емеен живот , нааред с насилствената асимилация. Всички близки страняли от семейството й от страх да не пострадат. Ищцата била лишена от бащини грижи подкрепа и контакти години наред. През 1989 г. цялото семейство били принудени да се изселят в Турция. Цялото имущество, дом и покъщнина останали в България, където били разграбени. Продължителността от 30 години на посоченото наказателно производство сл. дело № 1/1991 г., не била разумна. Същата е прекомерна и накърнява правото, установено с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Пасивността на разследващите притеснявала ищцата, както и другите като нея. През 1996 г. част от мъжете, които били с баща й в Белене подготвили обща жалба до Главния прокурор, към която всеки бил приложил бележка с информация за периодите и местата на задържането си. Жалбата била внесена от друг пострадал И. Х., заедно с приложени към нея индивидуални бележки на 94 души при длъжностното лице при българското консулство в Истамбул и била с регистрационен № 351/04.03.1996 г. В жалбата се искало да започне разследване за причинените вследствие т.н. „възродителен процес нарушения на основни и естествени човешки права и свободи. Към момента на подаване на исковата молба нямало отговор или осъществена комуникация във връзка с жалбата. През м.май 1996 г. изпратили запитване по факса до Главна прокуратура във връзка с развитието на жалбата, което също останало без отговор. На 1.04.1997 г. от името на пострадалите отново било внесено искане по същия въпрос в Главна прокуратура от името на пострадалите, заедно с 3 папки документи и материали, за което бил издаден вх.№ 3070/01.04.1997 г. от регистратурата на Главна прокуратура, което също останало без 2 отговор. От писмо вх.№ 16494/2009 г. от 06.01.2022 г. ставало ясно, че материалите по пр.пр.

№3070/01.04.1997 г. били изпратени на ВОП София за приобщаване към забавеното досъдебно производство. На 18.09.1997 г. от името на пострадалите било внесено аналогично оплакване в Прокуратурата на Въоръжените сили с вх.№ 422/1997 г. от 18.09.1997 г., по което нямало отговор. Физическото внасяне на документите не било от всички пострадали, а от натоварени от тях няколко лица от кръга на пострадалите.. След като не получили инфформация от Прокуратурата, посхрадалите потъэрсили съдействие от други институции като със съдействието на депутати няколко пъти се срещали с Главния прокурор. След такава среща през 2003 г. Главния прокурор обявил по медиите, че след няколко седмици делото за т.н.Възродителен процес ще бъде внесено в съда, което и до сега не се осъществило. По това дело не била давана информация, пострадалите нямали достъп до материалите и продължавало и до днес под предлог, че делото е секретно. На ищцата и на другите пострадали не били връчвани актовете на прокуратурата. На 11.01.2012 г. 41 Народно събрание приело декларация, с която осъдило опита за насилствена асимилация на българските мюсюлмани и призовало Главния прокурор да направи необходимото за приключването му. Десет години след това нямало напредък. Отговорност за забавата имал ответника, тъй като прокуратурата ръководи досъдебната фаза на процеса и следи за навременното и бързо провеждане на разследването. В исковата молба се излагат твърдения за търпени от ищеца неимуществени вреди –лично и като наследник на баща й Ш. Х.

М..Това са били притеснения, и безпокойство за изхода на делото, , разочарование, безсилие и безпомощност, загуба на доверие в институциите, правосъдието и справедливостта, от това, че виновниците за т.нар. „възродителен процес“ няма да бъдат наказани за деянията си.

Моли съда да постанови решение, с което да уважи предявения иск и претендира разноски.

Ответникът Прокуратурата на Република Българияоспорва допустимостта на иска като, тъй като било налице позоваване на вреди по чл.5, параграф 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи за периода 1985-1988, преди страната ни да е ратифицирала Конвенцията през 1992г. Счита неоснователен иска, поради липса на доказателства, че ищецът притежава качеството на пострадал от неприключилото в разумен срок производство. Навежда доводи, че не са ангажирани доказателства за действително търпени неимуществени вреди като пряк и непосредствен резултат от нарушение на правото на разглеждане на досъдебното производство в разумен срок. Оспорва изцяло предявената претенция по основание и размер. Евентуално, твърди, че предявеният иск за 120 000 лева е прекомерен и не отговаря на жизнения стандарт и икономическата обстановка в Република България.

Видно от Решение на Парламентарната комисия за разглеждане и решаване на някои неотложни въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушения на законността в държавния, обществения у стопанския живот ( обн. в ДВ, бр. 44. 01.06.1990 г. ), е обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене 517 лица във връзка с насилствена промяна на имената на тези български граждани, поименно изброени в списък, публикуван в посочения брой на ДВ. Сред реабилитираните граждани, чиито имена са били насилствено променени е и Ш. Х. М..

Установява се, че Ш. Х. М. в периода 21.03.1985 г. до 09.04.1986 г. бил задържан и лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене; от 09.04.1986 г. до 31.05.1987 г. бил лишен от свобода в затвора в Бобов Дол, а от 31.05.1987 г. до 31.05.1988 г. бил лишен от свобода в с. ***, общ. ***, обл. *** без да му е наложена присъда Установява се, че през 1989 г С. Ш. М., Ш. Х. М. и семейството им са били принудено, вследствие на репресиите предприети срещу тях от властите в страната, да напуснат България и да се установят да живеят в Турция.

Няма спор и относно обстоятелството, че на 31.01.1991 г с постановление на 3 прокурор при Прокуратурата на въоръжените сими е образувано сл. д. № 1/1991 г, преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г на ВОП-София, а след това и в ДП № II048/1999 г на ВОП-София за разследване на извършените през време на т. н. Възродителен процес предстъпления. Не е спорно, че делото е висящо и понастоящем.

Не е спорно между страните по делото, а се установява и от събраните в настоящото исково производство писмени доказателства, че с Постановление от 31.01.1991 г. на прокурор при Прокуратура на въоръжените сили е образувано сл. дело № 1 от 1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ от 1998 г. на Военно – окръжна прокуратура – гр.София, а по-късно преобразувано като досъдебно производство (ДП) № ІІ048 от 1999 г. на ВОП - София, за разследване на извършени през време на т.нар. „възродителен процес“ престъпления през периода 1984 г. – 1989 г. за подбуждане към национална вражда и омраза.

Установява се, че сл. д. № 1/1991 г. е водено срещу петима обвиняеми за престъпления по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК - за това, че в периода от 1984 г. до 1988 г, при условията на продължавано престъпление, всеки от тях в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, вследствие и по обвинение за престъпление по чл. 387, ал. 2 във вр. с ал. 1 и чл. 20, ал. 2 НК, че през периода от 1984 г до 1988 г, при условията на продължавано престъпление, обвиняемите злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, както и чрез принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение при несъгласие с промяната. Установява се, че на 20.07.1993 г и на 19.12.1997 г са внасяни обвинителни актове срещу обвиняемите в съда, но образуваните въз основа на тях съдебни производства са прекратявани, през 1994 г и съответно през 1998 г - поради допуснати еднотипни съществени нарушения на процесуалните правила, като делото е било връщано на Прокуратурата за отстраняването им. Междувременно част от обвиняемите са починали и производството по отношение на тях е било прекратено. През 1999 г и през 2002 г производството по делото е било спирано поради необходимостта да бъдат разпитани свидетели в чужбина, след което е било възобновявано. В хода на наказателното производство в период от три години от 2001 г до 2004 г са установени общо 446 пострадали лица, както и техните законните наследници и от тях са разпитани общо 312 души.