Определение № 1160 от 17.05.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1160 гр. София, 17.05.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Веска Райчева

Членове:

Геника Михайлова

Анелия Цанова като разгледа докладваното от Геника Михайлова Частно касационно гражданско дело № 20238003101319 по описа за 2023 година Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Обжалвано е определение № 436/25.11.2022 г. по ч.гр.д. № 541/2022 г., с което Апелативен съд – Пловдив е потвърдил разпореждане № 53/26.01.2022 г. (неточно именувано „определение“) по чл. 129, ал. 4, вр. ал. 3, вр. ал. 2, вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК за връщане на исковата молба на „Аеропак инженеринг“ ООД по гр.д. № 325/2021 г. на Софийски градски съд.

Определението се обжалва от „Аеропак инженеринг“ ООД с искане да бъде допуснато до касационен контрол поради вероятната му нищожност, евентуално - недопустимост в смисъла на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК по процесуално-правните въпроси: 1. Прилага ли се чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ за апелативния съд в производството по частна жалба срещу разпореждането за връщане на искова молба по чл. 2в ЗОДОВ, когато апелативният съд е ответник по иска? и 2. За отговора има ли значение, дали искът е предявен преди или след влизане в сила на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ (Обн., ДВ, бр.

94/29.11.2019 г.)?

Касаторът иска касационният контрол да бъде допуснат и по проверка за правилност по процесуално-правните въпроси: 1. Кога исковата молба е съобразена с изискванията по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК? 2. След връчен препис от исковата молба и изтекъл срок по чл. 131 ГПК длъжен ли е 1 първостепенният съд да постанови определението по чл. 140 ГПК, а не да третира исковата молба като нередовна, и при констатирана към този етап на исковото производство нередовност дължи ли да насрочи открито съдебно заседание, за да изслуша становището на страните по този въпрос? и 3. Какви са правомощията на въззивния съд в производството по обжалване на определенията и разпорежданията на първоинстанционния съд? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, към която чл. 274, ал. 3 ГПК препраща) и намира да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). По същество се оплаква, че определението е нищожно, евентуално недопустимо, като постановено в нарушение по чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ; евентуално – неправилно, като постановено в нарушение по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, чл. 140 и чл. 143 ГПК и с правомощията на въззивния съд в производството по глава ХХI ГПК.

Ответникът Софийски градски съд, ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а определението е правилно.

От ответника Софийски апелативен съд, ответник и по касация, не е постъпил писмен отговор на частната жалба.

Настоящият състав намира частната касационна жалба с допустим предмет (арг. от чл. 274, ал. 3, т. 1 и ал. 4 ГПК); от процесуално легитимирана страна (касатор е ищецът, чието право на иск обжалваното определение отрича); спазен е срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбата, но сочените основания за допускане на касационния контрол липсват. Съображения:

С определение № 2730/02.11.2022 г. по ч.гр.д. № 1737/2022 г.

Софийският апелативен съд е приел да е сезиран с частна жалба срещу определение по чл. 129, ал. 4, вр. ал. 3, вр. ал. 2, вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК на Софийски градски съд за връщане на исковата молба на „Аеропак Инженеринг“ ООД по чл. 2в ЗОДОВ срещу Софийски градски съд и Софийски апелативен за солидарно осъждане на ответниците за сумата 2

125 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, и на основание чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ делото е изпратено на Апелативен съд – Пловдив. Софийският апелативен съд е приел, че това е най-близкият съд, на когото чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ (Нов, Обн., ДВ бр. 94/2019 г.) поставя в компетентност разглеждането на частната жалба. Чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ е приложена, защото исковата молба е подадена след влизане в сила на това изменение и допълнение на ЗОДОВ, т.е. за делото не се отнася § 6, ал. 1 от ПЗР към ЗИДЗОДОВ (Обн. ДВ, бр. 94/29.11.2019 г.).

Обжалваното определение е постановено, след като Апелативен съд – Пловдив е получил делото по частната жалба. С него е потвърдено разпореждането по чл. 129, ал. 4, вр. ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК за връщане на исковата молба по чл. 2в ЗОДОВ срещу Софийски градски съд и Софийски апелативен съд. Прието е, че въпреки дадените указания и уточнителната молба, постъпила в срока по чл. 129, ал. 2 ГПК, ищецът не е отстранил следните нередовности на исковата молба: 1) не е уточнил кои неимуществени блага на ищеца (юридическо лице) са засегнати от допуснатите от ответниците нарушения на правото на Европейския съюз и 2) не е изяснил причинната връзка между незаконните актове с понесените неимуществени вреди, за които претендира от ответниците солидарно сумата 125 000 лв.

По първите два въпроса, с които касаторът извежда основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК.

Както при служебна проверка, осъществена според приетото в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, така и според тези повдигнати въпроси, настоящият състав не намира, че определението е вероятно нищожно в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК. Съдебната практика и теория еднозначно приемат, че съдебен акт (решение или определение) по гражданско дело, поставен с чл. 14, ал. 1 ГПК в подведомствеността на гражданския съд, постановен при липсата на функционална компетентност, не е нищожен, а недопустим. Настоящият състав споделя същото и не съзира основание да го променя. Това изключва извода, че определението е вероятно нищожно в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК.

Чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ (Нов – ДВ, бр. 94/2019 г.) законодателят въведе, за 3 да приведе правилата за разглеждане на делата по деликтните състави в ЗОДОВ в съответствие с чл. 6, § 1 КЗПЧОС, който установява правото на разглеждане на делото от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Следователно в изясняване на действителния разум и съдържание на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ значение имат решенията по чл. 6, § 1 КЗПЧОС на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), а и решенията на Съда на Европейския съюз (СЕС) по чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, доколкото искът по чл. 4, пар. 3 ДЕС/по чл. 2в ЗОДОДОВ се разглежда също по особените (облекчени) правила в Специалния закон.

Според практиката на ЕСПЧ по чл. 6, § 1 КПЧОС от съществено значение е общата оценка на производството като цяло - дали производството е справедливо, а това се определя от оценката в неговата съвкупност (така Ankerl v. Switzerland, § 38; Centro Europa 7 S. R. L. and Stefano v. Italy, § 197).

Изхождайки от това, ЕСПЧ приема, че възможните недостатъци във връзка със справедливостта на производството може при определени условия да бъдат санирани на по-късен стадий или на същата инстанция (така Helle v.

Finland), или от висщестоящия съд (така Schuler-Zgraggen v. Switzerland, § 52).

В своята практика по чл. 47 ХОПЕС СЕС също приема, че процесуалната грешка може да бъде поправена, само ако решението на националния съд (съдебния акт) подлежи на преразглеждане от независим съдебен орган, който има пълна юрисдикция и самият предоставя гаранциите, изисквани от чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Това, което е от значение, е обхватът на компетентността на съда, в който се подава жалбата, а това се проверява в светлината на обстоятелствата по конкретното дело (така Obermeier v. Austria, § 70).

В § 122 от решение от 19.11.2019 г. по съединени дела С- 585/18, С624/18 и С 625/18 СЕС изтъква разбирането, трайно установеното в неговата практиката, че понятието „безпристрастност на съда“ визира еднаква отдалеченост от страните по спора и от съответните им интереси с оглед предмета на спора, както и че този аспект изисква запазването на обективност и липсата на всякакъв интерес от изхода на спора извън строгото прилагане на правната норма. В § 165 от същото решение СЕС приема, че национална 4 разпоредба, съгласно която произнасянето по даден спор, в който правният субект изтъква, че са нарушени негови права, произтичащи от норми на правото на Съюза, е от изключителната компетентност на определен орган, който не отговаря на изискванията за независимост и безпристрастност, произтичащи от чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, би лишила заинтересованото лице от всякакви ефективни правни средства за защита по смисъла на този член и би била в разрез с основното съдържание на правото на ефективни правни средства за защита, закрепено в член 47 ХОПЕС. В § 166 от решението СЕС приема, че когато е видно, че дадена национална разпоредба предоставя компетентността по спорове като разглежданите в главните производства на орган, който не отговаря на изискванията за независимост или безпристрастност, наложени от правото на Съюза, и в частност от чл. 47 ХОПЕС, всеки друг съдебен орган, сезиран с такъв спор, е длъжен – за да гарантира ефективна съдебна защита по смисъла на чл. 47 и в съответствие с принципа на лоялно сътрудничество, закрепен в член 4, § 3 ДЕС – да остави без приложение тази национална разпоредба, така че спорът да може да бъде разрешен от съд, който отговаря на въпросните изисквания и на който споровете в съответната област биха били подсъдни, ако посочената разпоредба не беше пречка за това, а именно, по общо правило, съдът, на който спорът е бил подсъден съгласно действалото законодателство отпреди законодателното изменение, с което компетентността е предоставена на органа, който не отговаря на упоменатите изисквания.

В съответствие с тези решения на ЕСПЧ и на СЕС е определението на Софийския апелативен съд, с което той е изключил своята компетентност и е изпратил делото на Апелативен съд – Пловдив („на най-близкия … компетентен“) на основание чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ. В това определение, а и в обжалваното на Апелативен съд – Пловдив, доколкото последният е приел делото по частната жалба за разглеждане, т.е. е намерил за обоснована своята функционална компетентност, е съобразено, че Софийският апелативен съд е ответник по исковата молба по чл. 2в ЗОДОВ. Съобразено е, че при проверката за нейната редовност въззивният съд (в случая, апелативен) не е ограничен от оплакванията в частната жалба, а и служебно проверява редовността на исковата молба по чл. 2в ЗОДОВ (ТР № 6/15.01.2019 г. по 5 тълк.д. № 6/2017 г. ОСГТК на ВКС). Съобразено е, че тълкуването в смисъла, произтичащ от правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС и по чл. 47 ХОПЕС на справедлив и ефективен процес, налага да приеме, че чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ се прилага съответно и в производството по частна жалба срещу разпореждането за връщане на искова молба по чл. 2в ЗОДОВ, когато апелативният съд, комуто общите правила в ГПК възлагат разглеждането на частната жалба по инстанционна проверка за редовността на исковата молба по чл. 4, § 3 ДЕС/чл. 2в ЗОДОВ е ответник по този иск и искът е предявен след влизане в сила на ЗИДЗОДОВ (Обн., ДВ, бр. 94/2019 г.). Тогава делото не е заварено от новото процесуално правило и за него не се отнася предвиденото в § 6 от ПЗР към ЗИДЗОДОВ (Обн. ДВ, бр. 94/2019 г.) „преживяло действие на закона“, а апелативният съд-ответник по иска по чл. 2в ЗОДОВ е длъжен да изпрати на най-близкия функционално компетентен апелативен съд. Първите два повдигнати процесуално-правни въпроса обуславят обжалваното определение, включително поради това, че искът е предявен на 20.08.2020 г., но Апелативен съд - Пловдив им е отговорил в съответствие с решенията на ЕСПЧ по чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС и на СЕС по чл. 47 ХОПЕС. Те изясняват разума и действителното съдържание на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ. Изложеното изключва всяко основание за допускане на касационния контрол по повдигнатите въпроси, а обжалваното определение не е постановено от функционално некомпетентен съд.

По трите въпроса, с които касаторът обосновава искането за допускане на касационния контрол за проверка за правилност.