Решение № 1063 от 20.12.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 1063 гр. гр. Хасково, 20.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Ваня З. Кирева като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело № 20245640102057 по описа за 2024 година

Предявени са в условията на евентуалност обективно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД от Т. М. М. от гр.Хасково, чрез пълномощника адв. Д.М. от АК-Пловдив, против „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление - гр. Шумен, пл.“*****.

Ищцата твърди, че е страна по Договор за кредит № 694493/17.05.2021г., сключен с ответното дружество. Съгласно чл.1 от договора за кредит Кредитодателят се задължава да предостави на Кредитополучателя кредит в размер на 800 лева, а Кредитополучателят да върне сумата от 1040 лева, съгласно условията на договора, при срок на договора от 12 месеца. ГПР по кредита бил в размер на 42.58 %, а ГЛП в размер на 36 %. В чл.23, ал.1 от договора било предвидено, че ако ищцата не предостави допълнително обезпечение, дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Съгласно ал.2 от същата разпоредба, неустойката се заплащала периодично заедно с всяка погасителна вноска. В тази връзка се поддържа от ищцата, че била начислена неустойка в общ размер на 216 лева, добавена към дължимата главница и лихва. Ищцата погасила изцяло 1 задълженията си по процесния договор за кредит като заплатила сумата от 800 лева главница, 10 лева лихва и 100 лева неустойка. Ищцата счита, че договорът е нищожен на основание чл. 26, ап. 1 ЗЗД, поради това, че бил сключен при неспазване на нормите на чл.22 ЗПК, а в условията на евентуалност - че неустойката е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.33 ЗПК, както и по чл. 143, ап.1 ЗЗП. Излага подробни съображения в тази насока. На първо място посочва, че сключеният договор бил недействителен на специалните основания по чл.22 ЗПК, във връзка с чл.11 ал.l т.9 ЗПК, тъй като в него не били посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му.

Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив. Тази неяснота съществено ограничавала правата на ищцата. Наред с това, било налице нарушение и на разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Годишният процент на разходите следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислявал по специална формула. Спазването на това изчисление, давало информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В случая, в договора за потребителски кредит била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. В посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Доколкото била предвидена дължимостта на неустойка, не ставало ясно, дали същата е включено в ГПР, нямало информация, какво точно е включено в процента на ГПР. Създавали се предпоставки кредиторът да кумулира тези разходи, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото била предвидена дължимост и на неустойка.

Поради това, договорът за потребителски кредит бил нищожен поради неспазване на изискването на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Наред с това, посочената годишна лихва в договора, не било ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване 2 на ползвания от него финансов продукт. За да бъде спазена разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК, според ищцата, следвало в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения паричен заем представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които заемателят ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на заемателя в положение, за да разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по паричния заем, невключена в ГПР противоречало на изискването за яснота, въведено в чл.11 ал.l т.10 ЗПК. На следващо място, с оглед разпоредбата на чл.19, ап.1 ЗПК, заплащането на сумата по договора за поръчителство следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно било на кредитора и се заплащало от потребителя. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ап.4 ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи за неустойка се нарушавало изискването ГПР да не бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС № 426/2014 г. Наред с това, посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68 д, ал.1 и ал.2 т. 1 ЗЗП. С преюдициално заключение по дело С-453/10, С-377/14, С-448/17, С-344/14, С290/19, С 535/2020 г. било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. Достигало се до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Неустойката била и неравноправна по смисъла на чл. 143 т.19 ЗЗП.

В настоящия случай, със заплащането на сумата, предвидена за неустойка, изцяло се нарушавали принципите на добросъвестност и справедливост в гражданските и търговски взаимоотношения. Предвидената клауза била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т.5 от ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащането на неустойка, която е необосновано висока. В глава 3 четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, неустойката по процесния договор за кредит, дължима при неосигуряване на някое от обезпеченията се намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водели до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., OCТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял и чл. 33, ал. 1 ЗПК. С неустойката в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. В този смисъл била и т.32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г. Неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба увеличавала стойността на договора. В тази връзка, доколкото процесният договор бил недействителен и кредитополучателят дължал само връщането на чистата сума по кредита и не дължал заплащането на лихви, неустойки и други разходи по кредита, то на основание чл.23 ЗПК, ответното дружество следвало да бъда осъдено да заплати на ищцата сумата от 110 лева, а при условията на евентуалност - сумата в размер на 100 лева, представляваща недължимо платена неустойка по същия договор. Предвид изложеното, моли съда да постанови решение, с което, на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сумата от 240 лева /след допуснато изменение в размера на предявения иск в съдебно заседание, проведено на 11.09.2025г./, недължимо платена по недействителен Договор за кредит № 4

694493/17.05.2021г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 06.08.2024г., до окончателното й изплащане, а в условията на евентуалност – ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сумата от 100 лева, недължимо платена по недействителна клауза за неустойка по договора, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 06.08.2024г., до окончателното й изплащане. Претендира разноски.

В едномесечния срок по чл.131 от ГПК е депозиран отговор, в който ответникът счита предявените искове за допустими, но неоснователни.

Признава, че в действителност на 17.05.2021г. между „СТИК – КРЕДИТ“ АД като кредитор и ищеца Т. М. М. като потребител по смисъла на ЗПК бил сключен Договор потребителски кредит, предоставен от разстояние № 694493, по силата на който кредиторът предоставил на ищеца заемна сума в размер на 800 лв., която сума същият бил длъжен да върне заедно с дължимото възнаграждение за ползването и съгласно погасителен план. Договорът бил сключен от разстояние, като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от Кредитора и при спазване на изискванията ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. На същата дата ответното дружество предоставило на разположение на ищеца горепосочената сума, съгласно изразеното от ищеца желание чрез банков превод по посочена от него банкова сметка в „Банка ДСК“. Следвало да се има в предвид, че в чл.20 и следващите от горепосочения договор била предвидена хипотеза, съгласно която при неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя, визирани в договора, можело да бъде начислена неустойка. Кредиторът обаче, не бил договорно задължен да претендира подобна неустойка. Процесният договор в случая бил сключен от разстояние, като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от кредитора, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използвали изключително средства за комуникации от разстояние. Редът за организиране на системата бил посочен в ,,Общите условия уреждащи отношенията между „Стик - Кредит" АД и неговите клиенти, по повод предоставяните от Дружеството финансови услуги от разстояние", неразделна част от индивидуалните договори за кредит. Съгласно приложимите към настоящият договор ОУ - страните ползват Интернет (и по точно размяна на електронни съобщения от и до електронната поща, както и уебсайта на 5

„СТИК - КРЕДИТ" АД, находящ се на адрес: www.stikcredit.bg и/или кратки текстови съобщения (СМС) като средство за комуникация и извършване на правни изявления. Комуникацията между страните се извършвала по инициатива на ищеца чрез извършване на действия по кандидатстване за отпускане на кредит. Кандидатстването можело да се извърши по някой от следните начини: 1) попълване на електронна форма за регистрация заявление (молба) за отпускане на заем, намираща се на уеб страницата на Дружеството или 2) по телефон. В процеса на кандидатстване потребителят предоставял на кредитора своите телефон (т.нар. Идентификационен номер) и електронна поща (имейл). В раздел 2 ,,Термини и Понятия" на ОУ било посочено, че „Идентификационен номер" представлява „мобилен телефонен номер, от който кандидат - заявител кандидатства за заем по Телефонна линия.