Решение № 3309 от 21.11.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3309 гр. София, 18.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Иванка Иванова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Виктория М. Станиславова при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20211100508847 по описа за 2021 година

С Решение № 20115432/13.05.2021 г., постановено по гр. д. № 30288/2020 г., по описа на СРС, 165 с-в, са отхвърлени предявените от ищеца „Л.“ ООД срещу ЗАД „Б.В.И.Г.“ кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ за заплащане на сумата от 5865,49 лв., представляваща претенция за пълна обезвреда по застраховка „Каско стандарт“ за претърпени имуществени вреди от настъпил на 10.07.2019 г. покрит застрахователен риск – ПТП, със застрахования при ответника т.а. „Мерцедес“, модел „Спринтер 313 ЦДИ“, рег. №******* и с правно основание чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 554,01 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 02.08.2018г. – 06.07.2020 г.

Със същото решение ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 200 лв., представляваща разноски по делото в производството пред СРС.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца „Л.“ ООД, чрез пълномощника си – адв. А. Т., с надлежно учредена представителна власт по делото, в която са изложени оплаквания за недопустимост на постановеното решение, а в условията на евентуалност на оплакванията – за неговата неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите на СРС. Твърди се, че първоинстанционният съд основава решението си изцяло на неправилно възприетия от него правен извод за проявена груба небрежност от страна на водача на процесното МПС, което представлявало основание да се приемат за неоснователни предявените искови претенции, на основание чл. 395, ал. 4, изр. 1 КЗ. Акцентира върху обстоятелството, че в конкретния случай ответникът в нито един момент в хода на делото или в отговора на исковата молба не е правил подобно възражение или възражение за наличие на отказ от изплащане на застрахователно обезщетение въз основа на Раздел X , чл. 4.1 от ОУ - релевирани са възражения за наличие на предпоставките за приложимост на чл. 395, ал. 4, изр. 2 КЗ, а не на 1 изр. 1 от същата разпоредба. Счита, че съдът е излязъл извън пределите на диспозитивното начало в процеса, тъй като не може да се произнася служебно по факти и обстоятелства, които не са въведени от ищеца и ответника в предмета на спора и в резултат на това е постановил процесуално недопустимо решение. Счита, че съдът неправилно е приел за доказано по делото, че скоростта на движение преди настъпване на ПТП е била 82-107 км/ч, а не 75 км/ч, каквото е заключението на вещото лице. Твърди, че при разрешение 60 км/ч, в случая се касае за незначително превишаване на скоростта, имащо несъществено значение за настъпване на процесните вреди. Счита, че ответникът е бил признал това обстоятелство в становище, изложено в Писмо до застрахования, изх. № 0168/№ 1/07.02.2020г., в което обяснено и мотивирано как е направена калкулацията на изплатеното частично обезщетение.

Сочи, че от същото е видно, че ответникът не се в възползвал от предвидената в чл. 395 КЗ възможност за намаляване размера на обезщетението съобразно тежестта на приноса от страна на водача на МПС. Излагат се съображения, че е неправилен изводът на първоинстанционния съд за наличие на груба небрежност, тъй като на първо място по делото не са били събрани доказателства, указващи за проявено от водача подобно небрежно поведение. Освен това, в т. 24 на Раздел I I от ОУ на застрахователя, където е установена дефиниция на понятието груба небрежност, е видно, че се касаело за случаи на далеч подрастични поведения от превишаване на скоростта с 15 км/ч, какъвто е процесния случай.

По изложените съображения моли съда да обезсили обжалваното решение като недопустимо и да го върне за произнасяне на първоинстанционния съд, евентуално – да отмени атакуваното решение като неправилно и уважи предявените искове. Претендира и присъждане на направените по делото разноски.

Въззиваемият – ЗАД „Б.В.И.Г.“, чрез пълномощника си юрк. А. П., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подало в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с който я оспорва. Счита първоинстанционното решение за допустимо и правилно, като моли съда да потвърди обжалваното решение по подробно изложените съображения и да му присъди и направените по делото разноски, на основание чл. 78, ал. 8 КЗ.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела. Въведените в жалбата оплаквания за недопустимост на решението съдът намира за неоснователни по следните съображения:

Съгласно практиката на ВКС, недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията за решаване на делото по същество. Такова е решението, когато съдът е нарушил принципа на диспозитивното начало. (Определение № 370 от 27.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 350/2018 г., II г. о., ГК). Основанието за обезсилване на обжалваното първоинстанционно решение като недопустимо и връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск по чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК е налице само при разгледан непредявен иск, тоест, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. Предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба. Когато съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на факти и обстоятелства, на които страната не се позовава, решението е недопустимо, тъй като е разгледан непредявен иск.

(Решение № 201 от 16.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 820/2018 г., I т. о., ТК; Решение № 249 от 2

23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 92/2009 г., IV г. о., ГК; Решение № 124 от 24.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 882/2010 г., IV г. о., ГК; Решение № 329 от 20.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1789/2010 г., III г. о., ГК). По настоящето дело, първоинстанционният съд се е произнесъл по очертаното с исковата молба спорно материално право и е разгледал всички предявени факти, които обуславят възникването на спорното право.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въведените в жалбата оплаквания за неправилност за частично основателни по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция, по конкретно наведените във въззивната жалба а доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

За да се уважи иск с правно основание чл. 405, ал. 1, вр. чл. 386, ал. 2 КЗ и се ангажира отговорността на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение е необходимо да се установи наличието на сложен фактически състав, който включва следните елементи: 1. валидно учредено застрахователно правоотношение между страните; настъпване на застрахователно събитие в периода на осигуреното застрахователно покритие, което съставлява покрит от застраховката риск; 2. наличие на вреди, възникнали в резултат от застрахователното събитие; 3. изпълнение на задълженията от застрахования за заплащане на застрахователната премия; 4. уведомяване на застрахователя за настъпило застрахователно събитие и представяне на необходимите документи за неговото установяване.

От събраните по делото доказателства се установява наличието на визираните погоре кумулативните предпоставки на чл. 405, ал. 1, вр. чл. 386, ал. 2 КЗ, поради което за ответното застрахователното дружество е възникнало задължение за заплащане на застрахователно обезщетение на застрахования ищец, а предявеният иск е доказан по основание. Аргумент в тази насока е и извършеното доброволно плащане от ответника на застрахователно обезщетение в размер на общо 1934,51 лв., съгласно Писмо изх. № 0168/№ 1/07.02.2020 г. и преводни нареждания от 02.08.2019 г. за сумата от 961,42 лв. и от 13.08.2019 г. за сумата от 973,09 лв., представени на л. 11, 28 и 83 по делото на СРС. В тази връзка следва да се има предвид, че извънсъдебното признание на факти е едно от найдостоверните, надеждни и безспорни доказателства в гражданския процес, които преценени в съвкупността с останалите доказателства по делото, водят до изясняване на правния спор, предмет на делото - арг. чл. 175 ГПК. Нещо повече, застрахователят по договор за застраховка „Каско” не поддържа, че тази сума е била заплатена при начална липса на правно основание (при липса на годен юридически факт по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД). Тъй като застрахователят по договора за застраховка „Каско” доброволно е извършил изпълнение по регресното правоотношение, въззивният съд приема, че по своето правно естество заплащането на сумата от 1934,51 лв. представлява извънсъдебно признание за възникване на всички материални предпоставки, обуславящи предявяването на спорното материално право, поради съдът приема че този е възникнал в обективната действителност, както се твърди и в исковата молба.

По отношение на наведените във въззивната жалба оплаквания, касаещи извода на първоинстанционния съд за проявена от ищеца груба небрежност, в резултат на която е настъпило процесното ПТП и която да обоснове наличието на основание за изключване на 3 отговорността на ответното дружество, съгласно чл. 395, ал. 4, изр. 1 КЗ, съдът намира следното:

Застрахователният риск е съществен елемент от застрахователното правоотношение.

Според приетото в правната теория и съдебна практика, застрахователният риск е обективно съществуваща възможност от увреждане на определено имуществено или неимуществено благо. В зависимост от вероятността да настъпи застрахователното събитие, от степента на риска, застрахователят определя размера на застрахователната премия, застрахователната сума, времетраенето на договора. От друга страна, в Кодекса за застраховането са визирани хипотезите, при които застрахователят може да откаже заплащане на застрахователно обезщетение при настъпило застрахователно събитие за покрит риск. Те са свързани с неизпълнение от застрахования на основни задължения, приети от законодателя за значителни с оглед на интереса на застрахователя.

Следва да бъде посочено, че с оглед свободата на договаряне - чл. 9 ЗЗД, страните могат да постигнат съгласие кои рискове се покриват от застрахователния договор и за кои застрахователят не поема застрахователна закрила. Изключени рискове са тези, за които застрахователят отнапред обявява на застрахования, че не поема задължение за обезвреда на причинените на застрахования вреди при настъпване на застрахователно събитие изобщо или ако не бъдат изпълнени допълнителни условия (в този смисъл е и Решение № 224 от 20.07.2015г. по т.д. № 4554/ 2013г., на ВКС, І т.о.). В настоящия случай съдът намира, че страните са били обвързани от договорно правоотношение, породено от сключения помежду им договор за имуществена застраховка „Каско стандарт“ на т.а. „Мерцедес“, модел „Спринтер 313 ЦДИ“, рег. №******* , подписан при действието на Общи условия, които представляват неразделна част от процесния договор. Съгласно клаузата на чл. 1.4 на Раздел X от Общите условия за договора (Лист 30), застрахователят не дължи обезщетение, когато застрахователното събитие е настъпило вследствие умишлени или причинени с груба небрежност действия на застрахования, на членовете на неговото семейство, на упълномощения водач, както и на лицата на работа при застрахования или на които той е представил МПС под наем, за послужване, на лизинг и др. Съгласно т. 24 на Раздел I I от ОУ, грубата небрежност е дефинирана като поведение на застрахования, при което той съзнава последиците от извършването или неизвършването на определено действие, но се надява, че предвижданите от него последици по една или друга причина няма да настъпят (Лист 32).