Решение № 565 от 01.06.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 565 гр. София , 31.05.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ в публично заседание на двадесет и девети април, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Елизабет Петрова

Катерина Рачева

Мария Райкинска като разгледа докладваното от Катерина Рачева Въззивно гражданско дело № 20211000500412 по описа за 2021 година при участието на секретаря Красимира Георгиева, за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба от държавата чрез министъра на финансите, ответник в първоинстанционното производство срещу осъдителната част на решение 261381 от 25.11.2020 г. на Софийски градски съд по гр.д. 1249/2019 г., I гражданско отделение, 15 състав, с което държавата е осъдена да заплати на:

1.

На „ДОБРОСЕЛЕЦ ЕНЕРДЖИ“ ООД:

- на основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ сумата от 185409,86 лева, представляваща удържана 20% такса за производство на електрическа енергия от издадените от ищеца фактури в периода 31.01.2014 г. - 31.08.2014 г. (фактура № 37/31.01.2014 г., фактура № 38/28.02.2014 г., фактура № 39/31.03.2014 г., фактура № 40/30.04.2014 г., фактура № 41/31.05.2014 г., фактура № 42/30.06.2014 г., фактура № 43/31.07.2014 г., фактура № 44/31.08.2014 г.), ведно със законната лихва, считано от 28.01.2019 г. до окончателното заплащане на дължимата сума; на основание чл. 86 ЗЗД законна лихва за забава (върху главницата от 185409,86 лева) в размер 56454,98 лв., дължима за периода 28.01.2016 г. 27.01.2019 г., като са отхвърлени главният и евентуални искове с правно основание чл. 4 § 3 ДЕС, чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД за разликата до пълния претендиран размер от 56511,65 лв.;- на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 7899,21 лв. - държавна такса и разноски за първоинстанционното разглеждане на делото.

2.

На „СТАВЕН ЕНЕРДЖИ“ ООД

- на основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ сумата от 139682,69 лева, представляваща удържана 20% такса за производство на електрическа енергия от издадените от ищеца фактури в периода 31.01.2014 г. - 31.08.2014 г. (фактура № 24/31.01.2014 г., фактура № 25/28.02.2014 г., фактура № 26/31.02.2014 г., фактура № 27/30.04.2014 г., фактура № 1

28/31.05.2014 г., фактура № 29/30.06.2014 г., фактура № 30/31.07.2014 г., фактура № 31/31.08.2014 г.), ведно със законната лихва, считано от 28.01.2019 г. до окончателното заплащане на дължимата сума; на основание чл. 86 ЗЗД законна лихва за забава (върху главницата от 139682,69 лева) в размер 42531,65 лв., дължима за периода 28.01.2016 г. 27.01.2019 г., като са отхвърлени главният и евентуални искове с правно основание чл. 4 § 3 ДЕС, чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД за разликата до пълния претендиран размер от 42574,32 лв.; на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 6 479,55 лв лв. - държавна такса и разноски за първоинстанционното разглеждане на делото.

Във въззивната жалба се поддържа недопустимост на решението и искане за обезсилването му поради неподведомственост на спора на гражданските съдилища, както и поради липса на процесуалноправна легитимация на държавата, представлявана от министъра на финансите да отговаря за вреди, причинени от законодателната дейност на НС. Твърди се, че съдът е излязъл извън предмета на спора, както и че не е издирил приложимия закон. При условията на евентуалност се твърди неправилност и необоснованост поради липса на мотиви и невярно отразяване на фактите по делото, а също така и превратно тълкуване на тълкувателно решение 3 от 28.04.2020 г. на КС по к.д. 5/2019 и 12/2019. На следващо място се поддържа, че неправилни са изводът за възлагане на работа по смисъла на чл. 49 от ЗЗД от държавата, представлявана от министъра на финансите, на законодателния колективен орган Народно събрание, изводът за наличие на противоправно поведение на НС, както и за пропуснати ползи от противоправното бездействие на НС.

Подчертано е, че липсват елементите вина и причинна връзка от състава на непозволеното увреждане. По повод предявените в условията на евентуалност искове се поддържат заявените вече възражения.

В подадения от страна на ищците отговор са развити подробни съображения за неоснователност на жалбата и валидност, обоснованост и правилност на обжалваното решение.

Въззивната жалба е допустима. Не са направени доказателствени искания от страните и от настоящата инстанция не са събирани нови доказателства.

В съдебно заседание жалбоподателят-ответник се представлява от юрк. И., която излага становище за неодопустимост на производството, евентуално за неоснователност на исковете. По делото останало недоказано, че ищците са претърпели преки загуби от законодателно бездействие. Доколкото евентуален акт по чл. 22, ал. 4 от ЗКС на практика няма характер на обезщетителен закон, нито на правовъзстановително действие, изначално не е по презумпция такъв, който да възстанови това, което е дадено. Въпрос на законодателна преценка е по какъв начин да бъде възстановен балансът на обществените интереси. Няма доказателства за пропуснати ползи от законодателно бездействие, а и такова на практика не е заявено с исковата молба. Поддържа възражение за давност, като твърди, че съставянето на фактури не е елемент от фактическия състав, въз основа на който възниква публично правоотношение, видно от чл. 35а ЗЕВИ, поради което удържането на такса не се извършва в момента, в който е издадена фактура. Таксата по чл. 35а от ЗЕВИ е публично държавно вземане и възниква по силата на закона, а не във връзка с последващи действия за осчетоводяване от страна на дружеството.

Ответниците по жалбата, ищци в първата инстанция чрез адв. В. и адв. С., излагат становище за доказаност на исковете: процесната такса била начислена и събрана от двете дружества, а впоследствие преведена към държавния бюджет въз основа на разпоредби от ЗЕВИ, които впоследствие са прогласени за противоконституционни, т.е. без наличие на правно основание. С тези свои действия, а именно приемайки закон, който впоследствие е обявен за противоконституционен и бездействайки да преуреди последиците от същия, държавата не била изпълнила своето задължение по чл. 22, ал. 4 от ЗКС и на практика е извършила деликт, причинявайки значителни имуществени вреди. Оспорва възражението за давност, като твърди, че най-ранният момент, при който може да тече погасителната давност 2 на деликтно основание, е моментът на възникване на вредите. Исковото производство било образувано, преди да са изтекли 5 години от събирането на таксата за първия месец от процесния период, когато е била удържана, видно от писмените доказателства и заключението на съдебно[1]счетоводната експертиза, на 15.02.2014 г. Искът е предявен месец януари 2019 г. С оглед на това, независимо дали се приеме, че деликтът, извършен от държавата, е приемането на противоконституционния закон или последващото бездействие или и двете, във всяка една от тези хипотези погасителна давност не била изтекла.

При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, съдът намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим.

Неоснователни са оплакванията за недопустимост поради неподведомственост на спора на гражданските съдилища. В исковата молба ищците „Доброселец Енерджи“ ООД и „Ставен Енерджи“ ООД твърдят, че са производители на електрическа енергия от възобновяеми източници (ВЕИ) и собственици на фотоволтаични централи. Ищците са сключили с „ЕВН България Електроснабдяване“ АД договори за изкупуване на електрическа енергия и продават произведената енергия от възобновяем източник на преференциална цена. С §6, т. 2 и 3 от заключителните разпоредби към Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. са създадени разпоредби, съгласно които е въведена 20% такса, считано от 01.01.2014 г., удържана директно от производителите на електрическа енергия от вятър и слънце. Като се позовават на Решение №13/31.07.2014 г. по к.д. №1/2014 г., обн. ДВ, бр.65/06.08.2014 г., в сила на 09.08.2014 г., което прогласява разпоредбата на чл.35а ЗЕВИ за приета в нарушение на основни принципи на европейското право, прокламирани в ДФЕС, Директива 2009/28/ЕС и Директива 2009/72/ЕС, както и на Конституцията, твърдят, че са претърпели вреди в размер на събраните такси в резултат на противоправност от страна на Народното събрание. Последната се състои от една страна в приемане на съществено нарушаваща европейското право и противоконституционна разпоредба и от друга страна в неуреждане на правните последици от противоконституционната норма. Преди постановяване на решението от КС от двете дружества всеки месец са събирани такси.

Според исковата молба таксата е събирана поради изначална липса на основание, тъй като при противоречие с акт с по-висока юридическа сила съдът дължи да приложи погорестоящия юридически акт (Конституцията и правото на ЕС). Противоконституционните разпоредби не е следвало да се прилагат и сумите, заплатени въз основа на тях, подлежат на връщане. Твърди се, че Народното събрание е нарушило чл. 4 § 3 ДЕС. Съгласно практиката на СЕС по делото Francovich и др. държавата дължи да отстрани неправомерните последици от нарушение на общностното право. В решение по делото Brasserie du Pecheur и Factortame съдът допуска държавата да дължи обезщетение независимо от вида на органа, който е причинил вредата и без да има значение дали вредата е причинена от действие или бездействие. Достатъчно нарушение на общностното право е налице, когато има явно и значително неспазване от държавата членка на границите, които са наложени за нейната свобода на преценка. Съгласно чл. 63 ДФЕС общностната норма има директен ефект когато предоставя права на частноправни субекти. Разпоредбите на §6 ЗДБ 2014, с които се създават чл. 35а до 35в ЗЕВИ представляват държавна мярка, с която се нарушава свободното движение на капитали (чл. 63 ДФЕС) и свободното право на установяване (чл.

49 ДФЕС). Въведената такса създава финансови утежнения за определена група производители на ВЕИ за сметка на друга група, чийто приходи не са обложени от подобна такса. Така държавата на практика подпомага част от конкретен сектор без основания за това. Нарушението е достатъчно съществено предвид размера на въведената такса - 20%.

Налице е причинна връзка между действията на държавен орган - НС на РБ, приело въпросната такса без предварително обсъждане и в нарушение на правото на ЕС и причинените на всеки от ищците вреди във връзка със заплащане на въведния налог. Таксата 3 противоречи на Директива 2009/28/ЕО за достигане на 20% общ дял на енергията от ВЕИ на общностно ниво и 10% за транспорта, както и на Директива 2009/72/ЕО - § 6 - задължаваща държавите членки да стимулират производителите към инвестиции в ново производство на електроенергия, вкл. от ВЕИ, § 4

- въвеждащ принципи на равнопоставеност и недискриминация. Същевременно съгласно чл. 7 КРБ държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи или длъжностни лица.

Исковете са с частноправно основание, произтичащо от деликт на основание чл. 45 вр. чл. 49 ЗЗД, при условията на евентуалност на основание чл. 4 § 3 ДЕС или при условията на евентуалност от неоснователно обогатяване. Неоснователни са възраженията, че държавата не следва да носи отговорност за законодателната дейност на Народното събрание и гражданските съдилища не са компетентни по такива искове. Съгласно вече трайна практика на ВКС, макар и квалификацията на исковете по някои от делата да е кондикционна: определение № 634/12.12.2017 г. по ч.т.д. № 2496/2017 г. на ВКС, I т.о.; определение № 796/20.12.2017 г. по ч.т.д. № 2206/2017 г. на ВКС, II т.о.; определение № 86/31.01.2018 г. по ч.т.д. № 3001/2017 г. на ВКС, II т.о, Решение № 71/06.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г. на ВКС, IV ГО, ГК, Решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК, Определение № 389 от 14.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 145/2021 г., III г. о. и др. производството е допустимо