Решение № 302 от 15.10.2026, Окръжен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 302 гр. ХАСКОВО, 15.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, III-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ТОШКА ИВ. ТОТЕВА

Членове:

АННА ВЛ. ПЕТКОВА

ГЕОРГИ М. МИХАЙЛОВ при участието на секретаря П.Д. Д.-Ш. като разгледа докладваното от АННА ВЛ. ПЕТКОВА Въззивно гражданско дело № 20265600500202 по описа за 2026 година

Производството е образувано по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Предмет на въззивна проверка са две самостоятелни, своевременно подадени и процесуално допустими въззивни жалби против Решение № 342 от 06.11.2025 г., постановено по гр. д. № 995/2024 г. по описа на Районен съд – Димитровград:

Въззивна жалба с вх. № 11354/29.12.2025 г., подадена от А. Г. А., чрез процесуалния му представител адв. Б. Д. е насочена против първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от него установителен иск с правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК. Въззивникът поддържа, че решението в тази част е неправилно, постановено в противоречие с материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, дължащи се на повърхностен и едностранчив анализ на събраната доказателствена съвкупност. Моли за отмяна на атакуваното решение в отхвърлителната му част и изцяло уважаване на предявения иск, ведно с присъждане на деловодни разноски.

Втората въззивна жалба е с вх. № 11074/16.12.2025 г. и е подадена от „Агро ДТ“ ООД, чрез процесуалния му представител адв. З. Г., насочена против първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от дружеството главен насрещен иск с правно основание чл. 28 ал. 2 от ЗЗД и евентуални насрещни искове с правно основание чл. 55 ал. 1 и 1 чл. 59 ал. 1 от ЗЗД. Жалбоподателят поддържа, че районният съд неправилно е квалифицирал изплатените суми над договорения минимум като „доплащане“, вместо да отчете допусната явна техническа грешка при счетоводното им обработване. Моли за отмяна на акта в тази част и уважаване на насрещните претенции.

Страните са депозирали писмени отговори по реда на чл. 263 ал. 1 от ГПК, с които взаимно оспорват подадените жалби като неоснователни и развиват подробни съображения в подкрепа на защитните си тези.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и правилността на обжалваното решение, като съобрази доводите на страните, констатира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. Извън тези хипотези съдът е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е изцяло валидно и процесуално допустимо, но по същество на правния спор се явява неправилно и необосновано в частта по първоначалния иск.

Въззивният съд, след като прецени събраните по делото писмени и гласни доказателства — поотделно и в тяхната взаимовръзка, намира за установено от фактическа страна следното: Между страните няма спор, че са били в трайни, четиригодишни наемни правоотношения, обективирани в четири самостоятелни едногодишни договори за наем на земеделска земя, сключвани за стопанските години 2019/2020 г., 2020/2021 г., 2021/2022 г. и последно — договор за наем № *** г. за стопанската 2022/2023 година.

Предмет на договорите са земеделски земи (ниви) в землищата на с. *** и с.

***, с обща площ 27,048 дка. Във всички писмени договори е уговорено минимално годишно наемно плащане в размер на 40 лева на декар наета земя, като съгласно чл. 5 ал. 2 плащането следва да се извърши авансово при подписване на договора. Подаденото от А. Г. А. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е за сумата от 1081,92 лева (27,048 дка х 40 лв.), съставляваща главницата по наема за последната стопанска 2022/2023 година. По заявлението е образувано ч.гр.д. № 523/2024 г. по описа на РС – Димитровград и е издадена заповед № 262/02.04.2024 г.

Спорният и централен въпрос по делото е дали уговореното наемно възнаграждение за последната стопанска година (01.10.2022 г. – 30.09.2023 г.) е реално изплатено на наемодателя. Ответното дружество твърди, че дължимата сума от 1081,92 лева е платена авансово в рамките на по-голямо плащане в брой на стойност 2163,80 лева, извършено на 18.08.2022 г., за което е издаден РКО № 210 от същата дата. Дружеството се позовава на вписаното в ордера ръкописно основание: „аванс 22/23г. + допл. 2021/22г.“.

Първоинстанционният съд изцяло е възприел тази теза на ответника, но според настоящият състав, в тази част изводите на РС са в противоречие на правилата на формалната и житейска логика и се дължат на превратно 2 тълкуване на доказателствата, предвид следните фактически констатации:

За изясняване автентичността на РКО № 210/18.08.2022 г. в първоинстанционното производство е извършена комплексна съдебнотехническа и графологична експертиза. ХОС изцяло възприема заключението на вещите лица като пълно, компетентно и обективно. В хода на експертизата в.л. Р.Г. е извършил изследване на оспорения РКО, при което е установено, че ръкописният текст, съдържащ основанието на плащането („/18.08.2022 г. — аванс 22/23 г +допл. 2021/22г.“) е изписан с един вид химикална паста.

Останалият ръкописен текст в бланката на ордера и подписът под графата „Съставил“ са изписани с втори, коренно различен вид химикална паста. А подписът в графата „Получил сумата“ е положен с трети вид химикална паста.

Чрез триизмерно сканиране на ордера вещото лице доказва физическа поправка в цифрите на третия ред — първоначално е била изписана цифрата „6“, върху която впоследствие е добавена и наслоена цифрата „8“. Тези обективни технически факти, анализирани съвместно с устните разяснения на експерта Г. в съдебно заседание на 30.09.2025 г., обосновават единствения възможен извод: текстът за правното основание („аванс 22/23 г.“) е дописан едностранно от касиера на дружеството в последващ момент, след като получателят се е подписал върху бланката. Документът е манипулиран, поради това е недостоверен и няма доказателствена стойност за факта на плащането.

Техническото подправяне на основанието се потвърждава по безспорен начин от финансово-счетоводната обективна реалност в предприятието: По делото е назначена и извършена съдебно счетоводна експертиза, като от коригираното допълнително заключение на в.л. К.Н., както и от дадените пояснения и при двата му разпита в с.з., се установяват следните счетоводни записвания: Задълженията и плащанията към физически лица не се водят аналитично по партиди на отделните наемодатели, а се записват общо (синтетично) по Кт на сметка 499 „Други кредитори“. Сумата по РКО № 210/18.08.2022 г. е осчетоводена изцяло и наведнъж като текущ разход в касата за финансовата 2022 година. Дружеството не е извършило счетоводно заприхождаване на сумата от 1081,92 лева като „предплатен разход“ или „аванс за бъдещи периоди“ за следващата стопанска година. На изричен въпрос на процесуалния представител на ищеца в съдебно заседание на 17.04.2025 г., вещото лице Н. заявява правно дефинитивно: „Счетоводно няма плащане за 2022 г. – 2023 г.“ и потвърждава, че във Вариант 2 на експертизата, отразяващ реалните документи, за финансовата 2023 г. спрямо А. А. фигурира 0 лева плащане.

Извън заключенията на експертите, показанията на разпитаните свидетели разкриват действителната хронология и действия на наемателя:

Така, св. Н.Х.М. (леля на ищеца, чийто подпис е идентифициран на РКО № 210) признава, че е получила сумата от 2163,80 лв. за 2022 г., но твърди, че не е погледнала в ордера като основание какво пише. Под страх от наказателна отговорност свидетелства, че цялото им семейство, включително ищецът, не 3 са получили рента, поради прекратяване на договорните правоотношения с наемателя, което е предизвикало негативни настроения у последния и отказ да се плати по договора за последната година. Свидетелката Т.Х.А. (баба на ищеца) депозира идентични показания: договорите винаги са подписвани и рентите са изплащани година за година, в края на стопанската година, след прибиране на реколтата. Тя изяснява, че сумата по РКО № 210 е висока (възлизаща на 80 лв./дка), тъй като стопанската 2021/2022 г. е била изключително силна и дружеството доброволно е изплатило значителни бонуси над твърдата наемна цена. Свидетелят Г.А.А. (баща на ищеца) дава показания за извършено извънсъдебно признание на дълга от управителя на ответното дружество. Свидетелят описва, че в кулоарите на съда е предложил спорът да се прекрати, като дружеството плати само минимума от 40 лв./дка по договор, на което представителите на дружеството отговорили, че арендаторите са много ядосани затова, че те са напуснали и се местят при друг арендатор (семейството изтегля общо 500 дка) и няма да им платят рентата за 2023 г. Нещо повече — управителят му заявил изрично: „Ако се върнете при нас, веднага ще ви изплатим рентата за 2023 г.“.

Тези показания са напълно последователни, безпротиворечиви и кореспондират с признанието на свидетелката на ответника Д.К.К. (***), която потвърждава, че „доплащанията ги решава еднолично управителя... няма за всички доплащане“. По този начин се установява, че сумите над 40 лв./дка през предходните години не са били плод на счетоводна грешка, а съзнателно, еднолично одобрени бонуси от управителя в зависимост от пазарната конюнктура. Когато обаче наемодателите решават да напуснат фирмата през 2023 г., дружеството едностранно решава да ги „накаже“, като откаже плащането на наема за последната година и подправи основанието в стария ордер от 2022 г.

Предвид пълното главно доказване, проведено от наемодателя, както и дискредитиране на ангажираните от ответника документи, се установява по безспорен начин, че вземането за сумата от 1081,92 лева главница по договор за наем № *** г. съществува, то е изискуемо и е останало изцяло неизплатено.

Районният съд е достигнал до обратния извод, тъй като не е извършил дължимата съпоставка между счетоводната експертиза и техническото заключение за дописване на ордера, кредитирайки с доверие частен документ, изхождаш от неизправната страна. Поради това решението в тази част е неправилно и следва да бъде отменено, а искът — изцяло уважен.

Тъй като главният иск е основателен, изцяло основателни се явяват и акцесорните претенции — законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението (01.04.2024 г.) до окончателното изплащане, както и претендираното обезщетение за забава (мораторна лихва) в размер на 236,40 лева за периода от 02.06.2022 г. (деня следващ уговорения авансов срок) до 31.03.2024 г.

Въззивната жалба на дружеството против отхвърлянето на 4 насрещните му искове е изцяло неоснователна. По главния иск за „техническа грешка“ (чл. 28 ал. 2 от ЗЗД): Наличието на грешка е напълно изключено.

Доказа се, че по-високите плащания са извършвани доброволно в продължение на три години по решение на самия управител. Освен това, от коригираното допълнително заключение от 24.03.2025 г. е видно, че дружеството е изплащало по банков път абсолютно идентични високи ренти (по 49 лв. и 80 лв. на декар) и на останалите съсобственици в землището за същите години. Сумите са изписвани изцяло на разход и не са подавани коригиращи декларации към НАП за отстраняване на счетоводни „грешки“ за предходни периоди. По евентуалния иск (чл. 55 ал. 1 от ЗЗД): Тъй като превишението над 40 лв./дка съставлява съзнателно изплатен бонус за привличане на големи наемодатели, имущественото разместване почива на валидно договорно основание (устно споразумение, допълващо общата воля по договорите), което изключва хипотезата за даване без основание. По втория евентуален иск (чл. 59 ал. 1 от ЗЗД): Искът за неоснователно обогатяване по чл. 59 от ЗЗД е субсидиарен и е приложим само тогава, когато обеднелият не разполага с друг иск. Тъй като отношенията между страните са изцяло регулирани на договорна плоскост, този иск се явява изцяло неоснователен.

В процеса пред първата инстанция процесуалният представител на ищеца е предявила възражение за изтекла тригодишна погасителна давност (чл. 111 б. „в“ от ЗЗД) по отношение на претенциите на фирмата за връщане на сумите за стопанската 2019/2020 г. и 2020/2021 г.. Адвокатът на дружествотоответник поддържа, че възможността за това възражение е преклудирана, тъй като не е направено с писмения отговор по насрещната искова молба, а едва в съдебно заседание. Въззивният съд намира за целесъобразно да отбележи, че този спор е изгубил правно значение, тъй като насрещните искове на дружеството са изцяло неоснователни по същество.