Определение № 276 от 21.04.2026, Окръжен съд - Враца

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 276 гр. Враца, 21.04.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Катя Н. Гердова

Мира Р. Джонева като разгледа докладваното от Катя Н. Гердова Въззивно частно гражданско дело № 20261400500145 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК 201196810, със седалище и адрес на управление гр. ***, представлявано от управителя Б. Н. чрез юрисконсулт А. Г., срещу Определение № 30/12.01.2026 г. по гр.д. № 961/2025 г. на Районен съд – Оряхово, с което подадената от дружеството искова молба срещу Районен съд – Козлодуй е върната, като недопустима.

В частната жалба се поддържа, че определението е неправилно и необосновано.

Излагат се доводи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че следва да бъде изчерпан инстанционният контрол, както и че искът следва да се разглежда по реда на ЗОДОВ. Според жалбоподателя тази практика е неприложима, тъй като вредите не произтичат от съдебното решение по гр.д. № 493/2025 г. на РС – Козлодуй, а от действия на съда при издаването на изпълнителен лист по ч.гр.д. № 418/2024 г., при което съдията не е съобразил практиката на Съда на Европейския съюз относно евентуалната недействителност на договора за кредит.

Поддържа се, че дружеството не е имало правна възможност да обжалва този акт, нито правен интерес, както и че заповедното производство се развива в една инстанция.

Сочи се също, че искът неправилно е квалифициран като такъв по ЗОДОВ, тъй като според жалбоподателя следва да намерят приложение разпоредбите на чл.45 и чл.49 ЗЗД.

Прави се искане за отмяна на обжалването определение на РС - Оряхово и връщане делото за разглеждане по същество.

Претендира се присъждане на направените разноски за внесена държавна такса по частната жалба и за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 евро.

В срока по чл. 276 ГПК е постъпил отговор от Районен съд –Козлодуй, с който се оспорва изцяло частната жалба на „Изи Финанс“ ЕООД, като неоснователна.

Поддържа се становището, че правилно Районен съд - Оряхово е върнал исковата молба, като недопустима и е прекратил производството.

Според ответника, съгласно чл. 2в от ЗОДОВ, държавата носи отговорност за вреди от 1 съществено нарушение на правото на ЕС само при изключителни случаи, когато нарушението е извършено от съд, действащ като последна инстанция. В случая Районен съд - Козлодуй не е последна инстанция по спора, поради което не може да се ангажира такава отговорност.

Посочва се също, че твърденията в исковата молба не попадат в хипотезите на ЗОДОВ.

Поради това се поддържа, че правилно исковата молба е върната, като недопустима на основание чл. 130 ГПК.

В заключение се иска частната жалба да бъде оставена без уважение.

След като обсъди доводите на страните, настоящият съдебен състав намира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Пред Районен съд – Оряхово е предявен иск от „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК 201196810, със седалище и адрес на управление: гр. ***, партер, представлявано от Б. И. Н., чрез пълномощника А. С. Г. против РС - Козлодуй, с правно основание чл. 49 във вр. чл. 45 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 500.00 лв., от които: 400.00 лв., адвокатско възнаграждение, 100.00 лв. - разноски по исково производство, изразяващи се във вреди настъпили след неправилно прилагане на задължителната съдебна практика на СЕС, които дружеството е било осъдено да заплати по друго дело.

Според ищеца тези вреди са настъпили, защото съдът при издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 418/2024 г. не е приложил задължителната практика на Съда на ЕС относно проверката за неравноправни клаузи в договор за кредит.

Твърди в исковата молба, че ако съдът беше извършил тази проверка още в заповедното производство, нямало да се стигне до последващ иск на длъжника за недействителност на договора (гр.д. № 493/2025 г.), по който на „Изи Финанс“ са били присъдени разноски. Поради това дружеството счита, че е претърпяло вреди от неправилното правоприлагане от страна на съда и е предявило иск по чл. 49 и чл. 45 ЗЗД.

Районен съд - Оряхово е приел, че искът е процесуално недопустим. В мотивите на атакуваното определение посочил, че евентуалните пороци на съдебните актове се отстраняват, чрез инстанционния контрол, а след влизането им в сила не могат да бъдат преразглеждани, чрез иск за обезщетение.

Освен това съдът е приел, че евентуалната отговорност за вреди от нарушение на правото на ЕС е специално уредена в чл. 2в от ЗОДОВ и може да бъде ангажирана само при наличието на предвидените в закона предпоставки, които в случая не са налице. Посочил, че отговорността на държавата за вреди от съдебни актове възниква само при изключителни случаи и при акт на съд като последна инстанция.

Поради тези съображения съдът е оставил исковата молба без разглеждане като недопустима, върнал я е на ищеца и е прекратил производството по делото.

Основният правен въпрос по делото е допустим ли е иск за вреди срещу съд, поради твърдяно нарушение на правото на ЕС при упражняване на правораздавателна дейност.

От изложените в исковата молба фактически твърдения се установява, че ищецът претендира обезщетение за вреди, които извежда от действия на съд при упражняване на правораздавателна дейност – издаване на изпълнителен лист в рамките на заповедно производство, като поддържа, че съдът не е приложил задължителната практика на Съда на 2

Европейския съюз относно служебната проверка за неравноправни клаузи в потребителски договор и търси обезщетение за вреди от това нарушение.

Независимо от дадената от ищеца правна квалификация по чл. 49 и чл. 45 ЗЗД, изложените твърдения сочат на ангажиране отговорността на държавата за вреди от твърдяно нарушение на правото на Европейския съюз при осъществяване на правораздавателна дейност, поради което приложимият правен режим е този по чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. В този смисъл е задължителното разграничение, дадено в Решение № 16/02.03.2021 г. на ВКС по гр.д. № 1914/2020г. IV г.о., Опр.№ 4406/20.12.2022 г. на ВКС по ч.гр.дело № 4239/2022 год.,III г.о., според която общият деликтен режим на ЗЗД е неприложим при вреди, причинени от правораздавателна дейност, когато се твърди нарушение на правото на Европейския съюз.

Правната квалификация на иска е дейност на съда по приложението на закона и се определя въз основа на въведените фактически твърдения и заявеното искане за защита, а не от посоченото от страната правно основание. В този смисъл са Решение № 79/23.06.2022 г. по гр.д.№ 2805/2021 г. на ВКС, Решение № 369/17.12.2014 г. по гр.д. № 3038/2014 г. на ВКС, Решение № 431/20.12.2011 г. по гр.д. № 455/2011 г. на ВКС и др., в които е прието, че съдът е длъжен сам да даде правната квалификация на предявения иск, изхождайки от твърденията за правопораждащите факти и искането за защита. В случая правилно първостепенния съд е посочил, че правното основание на заявената искова претенция е по чл.2в от ЗОДОВ, поради което възраженията на жалбоподателя в тази насока са неоснователни.

Действително, издаването на изпълнителен лист в рамките на заповедното производство не подлежи на самостоятелен инстанционен контрол, поради което доводът на първоинстанционния съд за неизчерпване на инстанционния ред не може да бъде възприет като самостоятелно основание за недопустимост. Това обстоятелство обаче не дерогира изискването в исковата молба да бъдат въведени всички релевантни факти от състава на отговорността по чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ.

Съгласно трайната и последователна практика на Върховния касационен съд, обективирана в Определение № 4406 от 20.12.2022 г. по ч. гр. д. № 4239/2022 г., III г. о., Определение № 1187 от 18.05.2023 г. по ч. гр. д. № 1703/2023 г., III г. о., Определение № 3974 от 30.08.2024 г. по ч. гр. д. № 2831/2024 г., IV г. о., както и Решение № 150/13.03.2025 г. по гр.д. № 1957/2024 г., III г. о., съобразно и практиката на Съда на Европейския съюз по дела C-173/03 (Traghetti del Mediterraneo) и C-168/15, за да бъде допустим искът по чл. 2в ЗОДОВ, в исковата молба следва да бъдат въведени твърдения относно всички елементи от фактическия състав на тази специална отговорност – конкретната правна норма от правото на ЕС, предоставяща права на частноправни субекти, нейното достатъчно съществено нарушение, субектът на нарушението (съд, действащ като последна инстанция), както и пряката причинно-следствена връзка между нарушението и твърдените вреди. Липсата на такива твърдения не представлява нередовност на исковата молба по смисъла на чл. 129 ГПК, подлежаща на отстраняване чрез указания на съда, а обуславя липса на надлежно въведен правопораждащ фактически състав и води до процесуална недопустимост на иска. В този смисъл, съгласно цитираната практика на ВКС (вкл. Решение № 79/23.06.2022 г. по гр.д. № 2805/2021 г., IV г.о. и Решение № 16/02.03.2021 г. по гр.д. № 1914/2020 г., IV г.о.), съдът е длъжен да определи правната квалификация на иска въз основа на въведените факти, но не може да указва въвеждане на нови фактически основания или да замества страната при 3 формиране на основанието на претенцията, тъй като това би нарушило диспозитивното начало в гражданския процес. Ето защо в подобна хипотеза съдът не следва да оставя исковата молба без движение, а следва да я върне и да прекрати производството като недопустимо.

В конкретния случай ищецът се позовава по общ начин на „задължителна практика на Съда на Европейския съюз“ относно служебната проверка за неравноправни клаузи, без да посочи конкретна разпоредба или принцип от правото на Европейския съюз, който твърди да е нарушен, нито да изложи фактически твърдения в какво се състои това нарушение и защо същото следва да бъде квалифицирано като достатъчно съществено по смисъла на практиката на Съда на Европейския съюз. Посочването на задължение за служебна проверка, без индивидуализиране на конкретна правна норма от правото на Европейския съюз, не представлява въвеждане на релевантен правопораждащ факт, а представлява правно съждение, което не може да замести липсата на фактически твърдения.

Не са въведени и твърдения, които да обосновават пряка причинно-следствена връзка между твърдяното нарушение и претендираните вреди, като последните са изведени единствено като последица от неблагоприятен за ищеца изход на последващо исково производство, образувано по инициатива на трето лице. Това производство представлява самостоятелно упражняване на процесуално право, което прекъсва пряката причинна връзка между твърдяното нарушение и настъпилите вреди, съгласно трайната практика на ВКС, че обезщетение се дължи само за вреди, които са пряка и непосредствена последица от противоправното поведение (Решение № 151/2020 г. по гр.д. № 4686/2019 г., Решение № 189/2019 г. по гр.д. № 3745/2018 г. на ВКС). По този начин изложените факти по същество представляват оплакване от неблагоприятен съдебен резултат, което не може да обоснове самостоятелен иск за обезщетение.

Неоснователен е и доводът на жалбоподателя, че липсата на процесуална възможност за обжалване на конкретното процесуално действие обуславя допустимост на предявения иск. Съгласно трайната и последователна практика на Върховния касационен съд, обективирана в Определение № 4406 от 20.12.2022 г. по ч. гр. д. № 4239/2022 г., III г. о., Определение № 1187 от 18.05.2023 г. по ч. гр. д. № 1703/2023 г., III г. о., както и Определение № 3974 от 30.08.2024 г. по ч. гр. д. № 2831/2024 г., IV г. о., липсата на предвиден инстанционен контрол върху определени процесуални действия на съда не представлява самостоятелно основание за ангажиране на отговорността на държавата, нито води до разширяване на приложното поле на отговорността извън изрично уредените в закона хипотези. В посочената практика последователно се приема, че отговорността за вреди от правораздавателна дейност е строго лимитирана и може да бъде реализирана единствено при наличие на предпоставките по чл. 2в ЗОДОВ, които следва да бъдат кумулативно въведени и доказани. Следователно обстоятелството, че определено действие или акт на съда не подлежи на обжалване, не дерогира изискванията на закона и не създава самостоятелно основание за допустимост на иск за обезщетение, доколкото подобно разбиране би довело до недопустимо заобикаляне на установените ограничения за ангажиране на отговорността на държавата и до косвен съдебен контрол върху правораздавателната дейност извън предвидения процесуален ред.