Решение № 4578 от 19.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4578 гр. Пловдив, 19.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20245330105351 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от С. Я. К., ЕГН **********, с адрес: с. К., ул. „***“ № ** против „Сити кеш” ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, с която е предявен осъдителен иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Твърди се в исковата молба, че между страните бил сключен договор за паричен заем № **** към искане № **** от **** г., по силата на който ответникът предоставил на ищцата сумата от 600 лева, платим на 43 броя вноски, при уговорен фиксиран лихвен процент в размер на 40,08% и годишен процент на разходите в размер на 49,070%.

В договора – чл. 3, т. 9, било предвидено потребителският кредит да бъде обезпечен с поръчител или банкова гаранция - по избор на кредитополучателя, като в случай на учредяване на поръчителство, физическото лице следвало да отговаря на условията на чл. 6, ал. 1 т. 2 - да отговаря на условията на чл. 9, ал. 2 от ОУ към договора за кредит: да е физическо лице, което отговаря кумулативно на следните условия: да има осигурителен доход в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; да не е поръчител по други договори за заем, сключени от Заемодателя; да не е Заемател по сключени и непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; да няма кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представи служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от него доход. Съгласно чл. 8 страните се споразумели, че ако кредитополучателя не предостави посоченото обезщетение по чл. 6 в тридневен срок или представеното обезпечение не отговаря на условията на чл. 9, ал. 2, т. 1 и т. 4 от ОУ към договора за кредит, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 565.88 лева, платима разсрочено, заедно с погасителната вноска. Ищцата усвоила изцяло заемният ресурс, но не дължи плащания за процесната неустойка на следните правни основания:

Съгласно разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на 1 задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Така функциите, които изпълнява неустойката, са обезпечителна и обезщетителна, като идеята на обезпечителната функция е да се гарантира точното изпълнение на поетите задължения.

Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойката, се съдържат в TP № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размера на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./ В настоящия случай е уговорено кредитополучателят да осигури обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключване на договора, като обезпечението следва да отговаря на конкретни условия /чл. 6/. При неизпълнение на това задължение, е предвидена неустойка във фиксиран размер - 565.88 лв. /чл. 8/. Категорично счита, че така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, като същевременно, неизпълнението на договорното задължение реално не рефлектира върху същинското задължение за погасяване на заема.

На следващо място счита, че с клаузата на чл. 8 от процесния договор очевидно не се търси обезпечаване изпълнението на задължението, каквато е същността на неустойката, а същата представлява такса, представляваща по своята същност допълнително възнаграждение извън уговорения размер на възнаградителната лихва. В този смисъл клаузата за неустойка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост, като основната цел на уговорената клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежащата на връщане сума.

В процесния договор неустойката е предвидена в размер на 565.88 лв. при отпуснат заем в размер на 600 лв., което означава, че същата е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, явява се прекомерна и като такава противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Категорично счита, че поради тези особености на договора, клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД /в този смисъл Тълкувателно решение №1/2009г. ОСТК/. И тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извода, че в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД.

От друга страна не са спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК в договора за потребителски кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.

Твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 49.070% е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици. В този смисъл и при нарушаване на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, кредиторът не е включил в договорения ГПР разходите, които следва да извърши ищеца за заплащане на възнаграждение на фирмата, като чрез 2 вкарването му в заблуда, кредитора недобросъвестно е увредил потребителят. Допълнително на ищеца не е било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл. 5 от ЗПК преди сключване на договора, какъв е размера на всички разходи, за които той следва да заплати, нито тази информация произтича по прозрачен за него начин от условията на договора. Поради незапознаването му с основните характеристики на услугата, той не е могъл да разбере икономическите последици на поетото от него задължение, относно обхвата на всички разходи, които той следва да понесе във връзка с получения заемен ресурс.

Уговореното възнаграждение за фирмата се явява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите, тъй като последният се явява като индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално поръчителството или застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Поради невключването на възнаграждението за неустойка в посочения в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.

7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

В изпълнение на указания на съда при оставяне на исковата молба без движение, ищецът е депозирал молба от 07.06.2024 г., с която на основание и в сроковете на чл. 214, ал.

1 ГПК, моли да бъде допуснато изменение на иска против ответното дружество от установителен в осъдителен такъв. Искането се основава на нов юридически факт признаването от страна на ответника в отговора, че ищеца е заплатил задълженията си по процесния договор за потребителски кредит, вкл. и дължимата като неустойка сума по процесната неустоечна клауза.

Излага, че искането да се премине в осъдителен иск е с правно основание чл. 55 от ЗЗД за връщане на недължимо платена сума по нищожна клауза за неустойка, по която ищцата е платила сумата, като правният интерес произтича от извършено плащане по нищожна клауза по процесния договор за паричен заем и сумата е получена от ответното дружество без основание.

С оглед гореизложеното от съда се иска да постанови решение, с което ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 565,88 лв. – недължимо платена неустойка, представляваща получена без основание от ответника по сключения договор за потребителски кредит и обективирана като клауза в процесния договор за потребителски кредит, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материално 3 правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва претенцията.

Твърди, че ищецът не разполага с правен интерес от предявяване на иска, във връзка с което излага подробни съображения, поддържани и в молба от 21.06.2024 г., в която освен това, твърди, че искането по чл. 214, ал. 1 ГПК е недопустимо. В същата молба е посочено, че задълженията по процесния договор са доброволно погасени още през 2017 г., с което претенцията по чл. 55 ЗЗД освен, че е неоснователна заради това, че плащанията са направени на валидно правно основание, то и защото вземането е погасено по давност.

Счита, че претенциите на ищцата са неоснователни. Не е налице недействителност по смисъла на ЗПК. Спазени са всички изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК. Както в договора за потребителски кредит, така и в представената преддоговорна информация ясно е посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Заявява, че в процесния договор ГПР не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката е проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай е уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, става ясно, че е изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.