Решение № 347 от 25.11.2024, Окръжен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 347 гр. Стара Загора, 25.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IА ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Даниела К. Телбизова-Янчева

Членове:

Атанас Д. Атанасов

Орлин Н. Летов при участието на секретаря Таня Д. Кемерова М.а като разгледа докладваното от Орлин Н. Летов Въззивно гражданско дело № 20245500500444 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение № 259/16.05.2024 г. по гр. д. № 900/2023 г. на Районен съд – Казанлък, 5-ти граждански състав, е частично уважен предявеният от М. Д.

М., ЕГН **********, срещу В. Я. К., ЕГН **********, осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, като ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 8000 лева /част от пълния предявен размер от 10 000 лева/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на непозволено увреждане, осъществено на 21.04.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането – 21.04.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, като за разликата над присъдената сума от 8000 лева до общо претендирания размер от 10000 лева районният съд е отхвърлил иска като неоснователен.

За да постанови решението, първоинстанционният съд е приел, че конфликтът, при който са нанесени вредите, е настъпил между ищеца и ответника на 21.04.2018 г. в гр. К., ***. Причината за конфликта била нежеланието на ищеца да подпише двустранен протокол за ПТП, за което ответникът настоявал. Ответникът нанесъл на ищеца удари, с които му причинил контузия на главата, сътресение на мозъка, травматичен оток и кръвонасядане по и под лява слепоочна област на лицето, травматичен оток и кръвонасядане на шията вляво, охлузване и оток на ясна лицева половина, оток и кръвонасядане с изкривяване на външния нос, контузия на гръдния 1 кош, контузия на лява тазобедрена област. Ищецът е изпитвал болки и е успял да се възстанови за работа след 1-2 месеца, като до настоящия момент семейството се притеснява от саморазправа на ответника. В решението се посочва, че ответникът не е оборил презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД и не е доказал твърденията си, че именно той е пострадал от физическата саморазправа с ищеца. Ето защо искът е основателен. Районният съд е приел, че физическите наранявания на ищеца са отшумели за сравнително кратък период. Същевременно обаче негативното отражение на инцидента върху психиката на малолетната дъщеря на ищеца, е наложило интервенция от страна на психолог. Освен това сочената като причина за конфликта увреда върху лекия автомобил на ответника не е съществувала. Случилото се е оставило негативен отпечатък върху психиката на ищеца до настоящия момент. Съдът е приел, че с оглед социално-икономическите условия и стандарта на живот в страна към датата на увреждането сумата в размер на 8000 лева се явява справедливо обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, като искът следва да бъде уважен за тази сума. В случая ответникът е изпаднал в забава от деня на увреждането и от тази дата дължи обезщетение в размер на законната лихва.

Ответникът В. Я. К. е подал въззивна жалба срещу решението в частта, с която искът за обезщетение на претъпрени от ищеца неимуществени вреди е уважен за сумата от 8000 лева. Въззивникът твърди, че в обжалваната част решението е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Твърди, че съдът не е обсъдил целия доказателствен материал по делото и доводите, изложени в отговора на исковата молба, като е основал фактическите си изводи единствено върху представените от ищеца доказателства. В тази връзка твърди, че в случая страните са си нанесли взаимни леки телесни повреди при условията на реторсия, което се установява от доказателствата, съдържащи се в преписката по ДП № 870/2018 г. на РУКазанлък. Навежда довод, че събраните свидетелски показания не са преценени съобразно изискванията на чл. 172 ГПК. Неправилно съдът е приел, че в случая са налице всички материални предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Сочи, че районният съд е приложил неправилно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, съгласно която обезщетението за претърпени неимуществени вреди следва да бъде определено по справедливост. Налице е и съществено процесуално нарушение, изразяващо се в противоречие между диспозитив и мотиви във връзка с произнасянето по претенцията за присъждане на лихва на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Предвид изложеното, моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част, като отхвърли иска като неоснователен и недоказан.

Претендира присъждане на направените в настоящото производство съдебни разноски.

Въззиваемият М. Д. М. /ищец по делото/ е подал в срок писмен отговор, с който оспорва жалбата. Твърди, че първоинстанционното решение е 2 правилно и законосъобразно, поради което моли същото да бъде потвърдено.

В отговора се съдържа искане за присъждане на разноски пред въззивната инстанция.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК , поради което е допустима.

Решението не е обжалвано от ищеца в частта, с която искът е отхвърлен като неоснователен за сумата над 8000 лева до пълния претендиран размер от 10000 лева, поради което в тази част същото е влязло в сила и по отношение на нея въззивният съд не дължи произнасяне.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Районен съд – Казанлък е бил сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал.

1 ЗЗД.

Съгласно императивната разпоредба на чл. 45, ал. 1 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.

Следователно основателността на така предявения осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД е обусловена от осъществяване в обективната действителност на следните материални предпоставки: 1/ деяние /действие или бездействие/; 2/ противоправно поведение; 3/ вреди /претърпените от увреденото лице физически и психически болки и страдания/; 4/ причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите неимуществени вреди; 5/ вина на делинквента, която, съгласно разпоредбата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД се предполага до доказване на противното.

С оглед изложеното по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК на ответникаделинквент принадлежи доказателствената тежест да опровергае уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция, а осъществяването в обективната действителност на останалите елементи от фактическия състав на чл. 45, ал. 1 ЗЗД следва да бъде установено от ищеца.

Не е спорно по делото, а и от представените писмени и гласни доказателствени средства се установява, че на 21.04.2018 г. в гр. К. между страните е възникнал словесен конфликт във връзка с твърденията на В. К. за нанесена от М. М. щета върху притежавания от ответника лек автомобил с марка „БМВ“, като впоследствие конфликтът е прераснал във физически сблъсък, довел до настъпването на травматични увреждания.

Видно от данните по приложеното към настоящото дело ДП № 284 ЗМ 3

№ 870/2018 г. на РУ-Казанлък, във връзка с инцидента е било образувано наказателно производство, което впоследствие е прекратено. Следователно в случая не е налице влязла в сила присъда, която съгласно разпоредбата на чл.

300 ГПК е задължителна за гражданския съд относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Ето защо настоящият съдебен състав е длъжен, след извършване на анализ на представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да изложи собствени изводи относно тези правнорелевантни факти.

От събраните в хода на първоинстанционното производство показания на свидетелката И.М.М. /съпруга на ищеца/ се установява, че същата е очевидец на инцидента, настъпил на 21.04.2018 г. /събота/ пред дома на семейството й, находящ се на ***. Свидетелката изяснява, че е събирала пране, когато е видяла как под терасата, на която тя се намирала, ответникът разговаря със съпруга й. В близост до тях била паркирана и притежаваната от последния каравана. В. К. започнал да вика и да се държи грубо, а М. М. се опитвал да го успокои. Свидетелката заявява: „Чувах, че човекът обвиняваше съпруга ми, че е блъснал с караваната неговия автомобил. Искаше да се съгласи, че е виновен, искаше да подпише, но той не го е извърпил и не желаеше.“ След отказа на ищеца ответникът станал агресивен. М. М. искал да покаже на ответника, че по караваната няма следи от одраскване. В тази връзка свидетелката изяснява: „Но когато съпругът ми клекна до караваната, тогава господинът скочи върху него, започна с удар с юмрук по лицето, както беше клекнал от дясната му страна. Съпругът ми падна на земята, ответникът започна да го рита, удря...“ И.М. се развикала, като повикала и детето да помогне на баща си. В това време същата подала и сигнал към полицията.

Когато излязла навън, видяла, че съпругът й е „целия в кръв“, след което му помогнала да стане. Ответникът все още бил много агресивен. В тази връзка сочи: „качи се в колата, форсираше и искаше да ни блъсне, мъжът ми ни издърпа.“ Полицията пристигнала около 10-15 минути след инцидента. След като полицаите са си тръгнали св. И.М. е установила, че мъжът и е претърпял множество увреждания – „…мъжът ми беше в кръв, охлузвания, болеше го глава, повръщаше, отидохме в Бърза помощ следобед на същия ден, но ни препратиха на съдебен лекар в С.З..“ Тъй като М. не бил в състояние да шофира, се наложило неговата съпругата да го закара при съдебния лекар.

Вследствие на инцидента психологически последици е имало за цялото семейство, но най-вече за М. М. и детето Х.М.. В тази връзка свидетелката сочи: „Той стана по-параноичен относно нашата безопасност – за мен и дъщеря ни, за ходенето до училище и за взимането от там. Това продължава и до днес. Притесняваше се, особено като ходеше на училище, имаше оключвания вкъщи, не бяха привични тези неща за нас.“ От показания на свидетелката Х.М.М. /дъщеря на ищеца/ се установява, че инцидентът се е случил през месец април 2018 г. Караваната на семейството била паркирана до блока на *** в гр. К.. Спомня си, че в един момент чула крясъци – „майка ми извика“, след което същата излязла навън и 4 видяла как ответника нанася удари на баща й -„Когато излязох, видях един мъж да удря баща ми...“; „...баща ми беше паднал на земята и мъжът го удряше с юмруци, той беше в безпомощно състояние“. Свидетелката хвърлила камък, с който уцелила прозореца на колата на ответника, като в този момент се появила и майка й. След това К. се качил в автомобила и „започнал да форсира срещу тях“. По отношение физическото състояние на ищеца след инцидента заявява, че „е имало усложнения“. Наложило се в същия ден семейството да отиде в Бърза помощ в гр. К., а след това и в гр.

С.З. на съдебен лекар. Свидетелката сочи: „Баща ми повръщаше и се наложи майка да шофира.“ Твърди, че В. е счупил носа на ищеца. Последният имал и други физически травми - синини по кръста, а освен това бил физически неразположен. Свидетелката изяснява, че ищецът не е бил социално неадекватен, но е изпитвал страх, като около година не я е пускл да ходи сама на училище, макар че учела наблизо. Пояснява, че върху психиката на баща й има отражения – „баща ми кара както мен, така и майка ми, братовчедка ми, да ходим с лютиви спрейове, притеснява се, започва да ме търси.“ Твърди, че „за възстановяването му на работа може би са минали месец-два“.

Настоящият съдебен състав кредитира изцяло свидетелските показания на Св И.М. и св. Х.М., тъй като, преценени по реда на чл. 172 ГПК, същите са достоверни, не са вътрешно противоречиви, а и са взаимно допълващи се.