Решение № 4500 от 16.08.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4500 гр. София, 16.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка С.

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100501392 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 30.10.2022 год., постановено по гр.дело №33694/2021 год. по описа на СРС, ГО, 77 с-в, „У.Е.-У. ЦРТ“ – чуждестранно търговско дружество /АД/, извършващо дейност в Република България чрез „У.Е.-У. ЦРТ – клон България“, е осъдено да заплати на В. Н. П. по искове с правно основание чл. 215, ал. 1 КТ, с правно основание чл. 177, ал. 1 КТ, с правно основание чл. 264 КТ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 10 154.04 лв., представляваща неизплатени командировъчни пари за полети в периода от 10.06.2018 год. до 16.06.2020 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 14.06.2021 год. до окончателното й изплащане, сумата от 7 685.78 лв., представляваща сбор от неизплатени възнаграждения за дните, през които ищцата е ползвала платен годишен отпуск в периода от 01.07.2018 год. до 16.06.2020 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 14.06.2021 год. до окончателното й изплащане, сумата от 301.65 лв., представляваща дължимо трудово възнаграждение за положен труд през официални празници през периода от 01.05.2018 год. до 15.06.2020 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 14.06.2021 год. до окончателното й изплащане и сумата от 72.49 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на трудовото възнаграждение за работа през официални празници за периода от падежа на съответното плащане до 10.06.2021 год. , като исковете са отхвърлени в останалата им част до пълните предявени размери; отхвърлени са предявените от В. Н. П.

1 срещу „У.Е.-У. ЦРТ“ – чуждестранно търговско дружество /АД/, извършващо дейност в Република България чрез „У.Е.-У. ЦРТ – клон България“, искове с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ, с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обявяване на недействителността на клаузи от трудовите договори, сключени между страните, както следва: т. 4б от трудов договор от 06.04.2017 год. и т. 5б от трудов договор от 14.12.2018 год., за сумата от 15 601 лв., представляваща сбор от неизплатени трудови възнаграждения според изработеното /„секторни плащания“/ в периода от 01.05.2018 год. до 16.06.2020 год. и за сумата от 3 122.72 лв., представляваща обезщетение за забава, начислено върху секторните плащания от трудовите възнаграждения за периода от падежа на съответното плащане до 10.06.2021 год., като ответникът е осъден да заплати, както следва: на ищцата на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 162.21 лв., на адв. А.К. сумата от 802.06 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 2 ЗА и по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 1 030.64 лв. – държавна такса и разноски, а ищцата е осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 242.40 лв.

Срещу решението в частта му, в която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ, с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищцата В. Н. П..

Жалбоподателката поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че уговорените „секторни плащания“ за всеки полет представляват допълнително трудово възнаграждение, част от което било включено в основното трудово възнаграждение, а друга част се заплащала отделно в зависимост от изпълнените летателни часове, поради което не можело да става дума за противоречие със закона, тъй като клаузата касаела единствено размера на допълнителното трудово възнаграждение и начина и условията за плащането му, което не противоречало на императивни правни норми; не били нарушени разпоредбите на чл. 242 КТ и чл. 4, ал. 2 НСОРЗ, защото страните били уговорили допълнително трудово възнаграждение, а положеният от ищцата труд съобразно изпълнението на определените трудови задачи се покривал от основната заплата; че в процесния случай доколкото НСОРЗ изрично предвиждала в чл. 13 възможността за уговаряне на допълнително възнаграждение и страните в съответствие с ал. 2 на същия член били определили условията и размера на това възнаграждение, то не било налице противоречие и с чл. 247 КТ. Това тълкуване противоречало на закона, тъй като не се подкрепяло от съдържанието на релевантните клаузи от сключените между страните трудови договори и допълнителни споразумения към тях. Нормата на чл. 4, ал. 2 от НСОРЗ не допускала с индивидуален трудов договор да се заменя основната работна заплата или части от нея с допълнителни или други възнаграждения и плащания. Не било допустимо и чрез основната заплата да се изплащат или да се считат за изплатени уговорени възнаграждения над основната заплата или други възнаграждения, тъй като посочените възнаграждения представлявали различни елементи от брутната трудова заплата по чл. 16, ал. 2 НСОРЗ. В рамките на процесните 24 месеца само през осем от тях сборът от секторните възнаграждения, дължими за първите два прелетени 2 стандартни сектора през съответния месец, реално се „покривали“ от основната заплата на ищцата. През останалите шестнадесет месеца от процесния период сборът от секторните възнаграждения, дължими за първите два прелетени стандартни сектора през съответния месец, надвишавал съществено размера на дължимата за съответния месец основна заплата.

Ето защо не можело да се приеме че във всички случаи секторните плащания били „включени“ в сума, чийто размер е по-нисък. Претендираните от ищцата секторни плащания за първите два прелетени сектора през съответните дни от процесния период представлявали възнаграждение над основната заплата по смисъла на чл. 16. ал. 2, т. 1 НСОРЗ, определено съобразно сделната система за заплащане на труда, поради което посочените плащания не можело да се начисляват и изплащат изцяло или частично вместо основната заплата на ищцата, която била определена съобразно повременната система за заплащане на труда.

Считам, че в настоящия случай „прелетените сектори“ не можело паралелно да се използват като мерна единица, чрез която да се определя както дали служителят е „заработил“ основната си заплата, така и да се определя размера на възнаграждението над основната заплата. Ако се възприемела логиката на СРС това щяло да означава, че разпоредбата на чл.

4, ал. 2 НСОРЗ е не само лесно заобиколима, но и че стюардите и стюардесите, които през съответния полетен ден са прелетели не повече от два сектора с обща продължителност над осем часа /т.е. повече от нормалната продължителност на работното време съгласно чл. 136, ал. 3 КТ/, нямало да имат право да получат секторни плащания, докато членовете на кабинния екипаж, които през същия полетен ден били прелетели три или повече сектора с обща продължителност по-малка от осем часа щели да бъдат възнаградени с допълнително трудово възнаграждение под формата на „секторно плащане“. Във всички случаи съдържанието на релевантните разпоредби от трудовите договори не позволявали на съда да приеме, че работодателят не бил длъжен да начислява и заплаща секторни възнаграждения /плащания/ за първите два изпълнени сектора. Според тях след всеки планиран и изпълнен сектор работодателят заплаща служителя т. нар. „секторно плащане“ Освен това клаузите в трудовите договори следвало във всички случаи да се тълкуват в полза на по-слабата икономически страна. Волята на страните следвало да се тълкува като се вземат предвид всички писмени доказателства по делото, а именно съдържанието на политиката за възнагражденията на работодателя, ведомостите за работна заплата, както и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, от които било видно, че страните били уговорили заплащане на всички прелетени сектори. Ищцата не можела да бъде лишена от правото да получи поне разликата между сбора от секторните възнаграждения за първите два сектора, прелетени през съответния месец, и основата заплата, тъй като означавало да се пренебрегне изричната уговорка между страните, че след всеки планиран и приключен сектор работодателят ще заплаща т. нар. секторно плащане“ и императивната разпоредба на чл. 247 КТ. По делото било доказано, че през процесния период ответникът бил приел и следвал неотклонно политика /правила/ за работната заплата в предприятието, съгласно която на стюардите и стюардесите се заплащали всички прелетени сектори, като самите плащания били оформяни /осчетоводявани/ по различен начин съобразно финансовия интерес на чуждестранния търговец. Същото се приемало и от СРС, като това се потвърждавало и от 3 заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, която не била оспорена от ответника – в обясненията си в открито съдебно заседание вещото лице било потвърдило, че първите два стандартни сектори за деня не били за сметка на работната заплата, а били за сметка на командировъчните — дневните, които се давали в деня на летене, като ответното дружество изплащало сумата на дължимите сектори не под формата на секторни плащания, а под формата на командировъчни. Съдържанието на представената от ответника политика за възнагражденията на кабинния екипаж, изпълняващ международни полети, както и фишовете за работна заплата установявали по категоричен начин, че работодателят бил фиксирал диференцирани коефициенти за увеличение на „стандартното секторно плащане“, определено за съответната длъжност, в зависимост от дължината на изпълнените през съответния период полети, като увеличението /добавката/ към стандартното секторно плащане било начислявано и изплащано на ищцата за всеки полет /сектор/, който същата била прелетяла, а не единствено за всеки трети и четвърти изпълнен сектор. Това обстоятелство представлявало доказателство, че ответникът не бил считал, че не се дължи отделно плащане за първите два полета, а по-скоро, че същият изплащал една част от секторните възнаграждения за тези полети чрез добавката, определена на база на дължината на полетите, а остатъка – чрез дневни пари в размер, равен на сбора на първите два сектора.

Последното обстоятелство било признато изрично от ответника в политиката за възнагражденията на кабинния екипаж, която безспорно се прилагала за всички стюарди и стюардеси и имала приоритет спрямо онези клаузи от трудовите договори между страните, които установявали по-неблагоприятни условия на труд. Съгласно чл. 118, ал. 3 КТ, работодателят можел едностранно да увеличава трудовото възнаграждение на работника или служителя и именно това бил сторил същият, като приел политика за трудовите възнаграждения, според която същият бил длъжен да заплаща секторни плащания за всеки изпълнен международен рейс. От политиката за възнагражденията било видно, че през процесния период ответникът не считал първите два прелетени сектора за „включени“ в основното трудово възнаграждение на ищцата, а считал, че първите два сектора се „покриват“ от или са били „включени“ в изплащаните от същия /в намален размер/ дневни пари. Във всички фишове на ищцата за процесния период ответникът начислявал всеки месец дневни пари по ставка, равна на удвоения размер на уговореното секторно плащане за съответния период, като броят на първите два прелетени сектори за всеки от полетните дни на ищцата били посочени като „необлагаеми сектори“ /„Taxfree Sectors“/, а не като сектори, включени към основната заплата /„облагаеми сектори“/. По този начин ответникът се опитвал с едно плащане да погаси две задължения, а именно: задължението за плащане на уговореното между страните и регулирано в политиката за възнагражденията секторно плащане „след всеки планиран и изпълнен сектор“ и задължението за плащане на командировъчни пари, което във всички случаи било увредило и осигурителните права на ищцата, доколкото за изплащаните дневни пари работодателят не дължал осигурителни вноски. Следвало да се има предвид, че уговорената система за заплащане на труда на ищцата била обичайна за авиационния сектор, като възнаграждението на членовете на летателния и кабинния екипаж се формирали от няколко компонента, съдържащи твърда 4 сума и добавки, поставени в зависимост от летателното време – така се приемало и в Решение на Съда на ЕС от 15 септември 2011 г. по дело С-155/10. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.