Решение № 813 от 13.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 813 гр. София, 13.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Василена Дранчовска

Георги Стоев при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100509850 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20030342 от 15.04.2022 г., постановено по гр. дело № 15566/2020 г. по описа на СРС, 65- ти състав, са частично уважени предявените от ищеца “А.Т.“ ЕООД срещу “М.К.Е.К.Б.“ обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 327, ал.

1 ТЗ, вр. чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 2 100, 00 лв. с ДДС, представляваща недължимо прихваната на 26.09.2018 г. от цената на доставени стоки, ведно със законната лихва от 09.04.2020 г. до окончателното заплащане, както и сумата от 257, 46 лв., представляваща обезщетение за забава от 26.09.2018 г. до 20.03.2020 г., като са отхвърлени предявените искове за заплащане на сумата от 390, 00 лв. с ДДС, недължимо прихваната на 26.09.2020 г. до окончателното заплащане, както и сумата в размер на 58, 72 лв., представляваща обезщетение за забава от 26.09.2018 г. до 20.03.2020 г.

Със същото решение ответникът “М.К.Е.К.Б.“ е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 679, 20 лв., представляваща разноски в производството пред СРС съразмерно с уважената част на исковете.

Срещу така постановеното решение в частта, с която предявените осъдителни искове са отхвърлени, е постъпила въззивна жалба от ищеца “А.Т.“ ЕООД, чрез процесуалния му представител – адв. И. З., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност поради противоречие с материалния закон и необоснованост на изводите. Сочи за неправилен извода на СРС, съгласно който за ответника не е възникнало 1 задължение за заплащане на уговорената по договора цена, доколкото по делото не е установено доставяне на дефектна стока. Поддържа, че процесната стока не е била върната, а бракувана от ответника, поради което и едностранното прихващане било извършено без основание от ответника. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски в производството пред СРС и СГС.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът “М.К.Е.К.Б.“ не е подал отговор на въззивната жалба.

Решението не е обжалвано от ответника в частта, с която са уважени предявените осъдителни искове с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 2 100, 00 лв., с ДДС, ведно със законната лихва от 09.04.2020 г. до окончателното заплащане, както и сумата от 257, 46 лв., представляваща обезщетение за забава от 26.09.2018 г. до 20.03.2020 г.

Жалбата е подадена в законоустановения срок по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице – страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита/.

Съдът, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, вр. чл. 269 ГПК, предвид релевираните в жалбата въззивни основания намира въззивната жалба за основателна по следните съображения:

Решението не е обжалвано от ответника в частта, с която са уважени предявените осъдителни искове, поради което е влязло в законна сила. Въззивната инстанция е обвързана от установените със сила на пресъдено нещо между страните обстоятелства, а именно съществуването на валидно облигационно правоотношение, възникнало по силата на сключен договор за търговска продажба, спрямо който са били приложими общи условия от 20.12.2013 г., поради което и същите не са предмет на проверка в настоящото производство.

Спорен в производство пред СГС е въпросът за наличието на задължение за ответника да заплати сума в размер на 389, 70 лв., представляваща цена на доставена стока на 30.08.2018 г., както и сума в размер на 58, 72 лв., представляваща обезщетение за забава от 26.09.2018 г. до 20.03.2020 г.

За да отхвърли предявените искове СРС е приел, че ответникът е упражнил възникнало в негова полза право да върне стока с изтекъл срок на годност чрез прихващане със стойността на дефектните стоки от дължима сума по друга фактура, поради което и сумата от 389, 70 лв. не се дължи на ищеца.

Като е извършил разпределение на доказателствената тежест при съобразяване на 2 разпоредбата на чл. 154 ГПК СРС правилно е указал, че в тежест на ищеца е да докаже наличието на валидно облигационно правоотношение между страните, по силата на което е изпълнил поетите задължения, поради което и в негова полза е възникнало изискуемо вземане за заплащане на цената на доставената стока. При установяване на същите обстоятелства е указал, че в тежест на ответника е да докаже, че е извършено плащане на стоката, респективно наличието на основание за прихващане с дължимата сума.

От представените по делото доказателства се установява, че ищецът е изпълнил поетите по сключения договор задължения, като е доставил на ответното дружество 2765 бр. майонеза, за което е издадена фактура № 30450/30.08.2018 г. на стойност 2236,80 лв. От представената по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че процесната фактура е надлежно осчетоводена в счетоводните регистри на ищеца и ответника, както и че сумата по нея е изцяло заплатена от ответното дружество на 30.08.2018 г. С уведомление за плащане № 4300056073 от 26.09.2018 г. въззиваемото дружество е уведомило въззивника, че прихваща сумата от 389, 70 лв. Прихващането е извършено като на 27.09.2018 г. е заплатена сумата от 47, 70 лв., представляваща разликата между дължимата сума по друга фактури и сумата, с която е извършено прихващане в размер на 389, 70 лв. С възражение от 28.09.2018 г. ищецът се е противопоставил на прихващането (л. 60 от делото пред СРС), като се е позовал на обстоятелството, че прихващането е извършено за стоки, които физически не са били изтеглени от филиала на магазина.

В чл. 8. 2 (раздел “обезщетения“) от Рамковото споразумение - общи условия от 20.12.2013 г., приложим към договора за търговска продажба, е регламентиран редът за връщане на получени дефектни стоки. Предвидено е, че при несъответствие на доставените стоки с уговореното получателят има право да върне дефектните стоки срещу възстановяване на съответната покупна цена, да ги замени с други стоки или да получи отстъпка на цената пропорционално на дефекта. При констатиране на неточност в изпълнението за ответното дружество е предвидено задължение да уведоми доставчика като уточни причината за дефектите. Предвидено е още и че в случаите, в които стоките подлежат на бърза развала, каквато е и настоящата хипотеза, дружеството получател може да се освободи от развалените стоки за сметка на доставчика, който следва да възстанови разходите, понесени във връзка с несъответстващите стоки като инспектиране, превод, оперативни разноски.

Въззиваемият не е представил доказателства относно констатиране на дефект на стоките, за които е издадена процесната фактура от 30.08.2018 г. Този извод не се опровергава и при съобразяване на документите от счетоводството на ответника, които вещото лице е използвало при изготвяне на заключението по съдебно-счетоводната експертиза. Процесните документи отразяват осъществена комуникация между магазин на ответника и неговата централата и едностранното съставяне на протокол за върната стока от ответното дружество, но въз основа на тях не би могло да бъде прието за установено наличие на дефектни стоки, както и предприемането на действия по връщане, респективно по освобождаване от развалените стоки. Поради което и съдът намира, че не е налице 3 основание за прилагане на чл. 9.3 и 9.5. от Общите условия, съгласно които дружеството получател не дължи заплащане на стоки, които не са били доставени, били са формално приети или върнати и може да извърши едностранно прихващане на сумата, платена с оглед на вече извършена доставка.

Ответното дружество не е установило при условията на пълно и главно доказване, а негова съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК е доказателствената тежест, възникнало в негова полза право да извърши едностранно прихващане за стойността на стоките, които твърди че са некачествени.

При съобразяване на изложеното, настоящата инстанция намира, че въззиваемият е извършил на 26.09.2018 г. без основание прихващане на сума в размер на 389, 70 лв., поради което и същата е дължима като представляваща цена за доставена стока по договор за търговска продажба, за която предявеният от ищеца иск е основателен. Процесната сума следва да бъде присъдена на основание чл. 86 ЗЗД заедно със законната лихва за периода от момента на предявяване на исковата молба – 09.04.2020 г. до окончателното й плащане.

Основателността на главния иск обуславя разглеждане и на акцесорната претенция по чл. 86 ЗЗД за заплащане на законна лихва за забава. В конкретния случай от момента на извършването на прихващането – 26.09.2018 г. ответното дружество е изпаднало в забава, доколкото неизпълнението на парично задължение е винаги забавено. Размерът на законната лихва за периода 26.09.2018 г. – 20.03.2020 г., изчислен от съда при съобразяване на разпоредбата на чл. 162 ГПК, е 58.67 лв., за която сума претенцията на ищеца е основателна.

Доколкото правните изводи, до който достига въззивната инстанция не съвпадат с възприетите от СРС, решението следва да бъде отменено в обжалваната му част, а предявеният искове по чл. 327 ТЗ вр. чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 390 лв. с ДДС, представляваща недължимо прихваната на 26.09.2018 г. от цената на доставени стоки, заедно със законната лихва от 09.04.2020 г. до окончателното заплащане и сумата от 58.67 лв., представляваща законна лихва за забава за периода 26.09.2018 г. – 20.03.2020 г. – уважени.

При този изход на спора на въззивника - ищец по делото на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 273 ГПК следва да се присъди сумата от 154, 80 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СРС и сумата от 350, 00 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.

С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3 ГПК въззивното решение не подлежи на обжалване.

Така мотивиран Софийският градски съд,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 20030342 от 15.04.2022 г. , постановено по гр. дело № 4

15566/2020 г. по описа на СРС, 65- ти състав в частта, с която са отхвърлени предявените от “А.Т.“ ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.

******* против “М.К.Е.К.Б.“, ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ******* км осъдителни искове с правно основание чл. 327 ТЗ вр. чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 390, 00 лв. с ДДС, представляваща недължимо прихваната на 26.09.2018 г. от цената на доставени стоки, ведно със законната лихва от 09.04.2020 г. до окончателното заплащане, както и за сумата в размер на 58, 72 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 26.09.2018 г. – 20.03.2020 г., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА “М.К.Е.К.Б.“, ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ******* км да заплати на “А.Т.“ ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. ******* на основание чл. 327 ТЗ вр. чл. 86 ЗЗД сумата от 390, 00 лв. с ДДС, представляваща недължимо прихваната на 26.09.2018 г. от цената на доставени стоки, ведно със законната лихва от 09.04.2020 г. до окончателното заплащане, както и за сумата в размер на 58, 72 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 26.09.2018 г. – 20.03.2020 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 273 ГПК сумата от 154, 80 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СРС и сумата от 350, 00 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СРС.