Разпореждане № 2007 от 26.06.2025, Районен съд - Несебър

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 2007 гр. Несебър, 26.06.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – НЕСЕБЪР, III-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Сл. Петров като разгледа докладваното от Петър Сл. Петров Частно гражданско дело № 20252150100850 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.410 от ГПК.

Образувано е по заявление на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД, ЕИК 207172780, със седалище и адрес на управление: град София, улица Панайот Волов № 29, етаж 3, представлявано от изпълнителния директор Я.Б.Я., чрез процесуален представител юристконсулт Н. А. Т., за издаване на заповед за изпълнение за сумата в размер на 500 лева, представляваща главница по Договор за паричен заем А1 Бърз кредит № 11007472 от 11.05.2022г., ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението до окончателното й изплащане, сумата в размер на 114,88 лева, представляваща договорна лихва за периода от 15.06.2022г. до 11.05.2023г., сумата в размер на 145,42 лева, представляваща мораторна лихва, начислена за периода от 16.06.2022г. до 20.06.2025г., сумата в размер на 25 лева, представляваща разноски за платена държавна такса, и сумата в размер на 200 лева за юристконсултско възнаграждение, против длъжника В. С. А. с ЕГН **********, постоянен адрес: ***, настоящ адрес: ***.

След като разгледа заявлението, съдът намери за установено следното:

В производството за издаване на заповед за изпълнение заявителят може да поиска издаването на такава заповед за вземания за парични суми или заместими вещи, когато искът е подсъден на районен съд. В настоящия случай заявлението е за заплащане на парична сума под 25 000 лева, което определя подсъдността на иска на районен съд, съгласно правилата на родовата подсъдност по чл.103 и чл.104 от ГПК.

Съгласно чл.411, ал.1 от ГПК, заявлението се подава до районния съд по постоянния адрес или седалището на длъжника, а заявление срещу потребител се подава до съда, в чийто район се намира настоящият му адрес. Настоящият адрес на длъжника е в ***, община Несебър, поради което компетентен да се произнесе по заявлението е именно Несебърския районен съд.

1

За издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК процесуалният закон изисква заявлението да е подадено за вземане на парични суми или заместими вещи и искът да е подсъден на районен съд, да не са налице отрицателните предпоставки на чл.411, ал.2, т.2 от ГПК. Подаденото заявление следва да отговаря и на правилата за редовност на заявлението съгласно чл.411, ал.1, т.1 от ГПК, респективно надлежна индивидуализация на вземанията и описание на обстоятелствата относно съществените елементи на твърдяното право са безусловно изискуеми за редовността на всяко заявление в заповедната процедура.

Съгласно чл.411, ал.2, т.2 и т.3 от ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение, ако искането е в противоречие със закона или добрите нрави, както и дали се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, или е налице обоснована вероятност за това, като съдът следи служебно за наличието на отрицателна процесуална предпоставка.

Посоченият в договора за паричен заем кредитор – „Аксес Файнанс“ ООД, е регистриран като финансова институция по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Така констатираното обстоятелство определя дружеството и като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 от ЗПК. Отпуснатият заем на длъжника, като физическо лице, представлява предоставяне на финансова услуга по смисъла на § 13, т.12 от ДР на ЗЗПт и същият има качеството на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК, както и по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗПт. Процесният договор е договор за паричен заем и по отношение на него са приложими разпоредбите на ЗПК, а по силата на препращащата разпоредба на чл.24 от ЗПК – и ЗЗПт. В чл.10 и чл.11 от ЗПК се съдържат императивни изисквания относно формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, а съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин. Неспазването на това изискване води до недействителност на договора за кредит. Съгласно чл.16 от ЗПК, задължение на кредитора е преди да предостави заемните средства да извърши за своя сметка оценка на кредитоспособността на потребителя. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК, общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора, и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

Разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК предвижда, че при изчисляване на ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по 2 договор за потребителски кредит, като тази разпоредба се отнася до неизпълнение от страна на потребителя, а не до неизпълнение на други негови задължения. Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК, ГПР по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Разпоредбата на чл.21 от ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, а според чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. В чл.24 от ЗПК е посочено също, че за договора за потребителски кредит се прилагат и чл.143-148 от ЗЗПт.

В процесния случай при определяне на ГПР по кредита не е бил посочен разхода за заплащане на обезпечение (поръчителство), поради което съдът намира, че процесният договор за кредит само формално отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.1 от ЗПК, доколкото в същия е посочен ГПР и общата сума, които потребителят дължи, но определен въз основа на начислените суми за главница и лихва, както изрично е посочено в чл.7 и чл.8 от договора за паричен заем, а именно 49,05%. В действителност обаче размерите на посочените в договора ГПР и общо дължимата сума не съответстват на действителните такива, изводимо от задълженията, които потребителят е поел, тъй като процентът, с който би се оскъпил кредита, след като в него се включи задължението за заплащане на обезпечение (поръчителство), ще бъде значително по-голям размер, по който начин ГПР надвишава повече от пет пъти размера на законната лихва за забава. При това положение нарушена се явява разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като за потребителя не съществува яснота какъв е точния размер на задължението му и каква е общата стойност на кредита.

Поетото от длъжника, в качеството му на потребител по договора за предоставяне на гаранция, задължение за заплащане на възнаграждение за гаранта в размер на 690,71 лева е довело до съществено оскъпяване на предоставения му кредит. Това задължение по съществото си представлява скрита лихва, водеща до неоправдано от законова гледна точка обогатяване на заемодателя. Този разход е следвало да бъде включен в ГПР, но същият не е бил взет предвид от кредитодателя при изчисляването в договора за заем ГПР. Разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, която е императивна по своя характер, е в защита на обществения интерес и цели потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът за кредит да се явява свръх обременителен за него. В случая обаче предвиденото в договора за заем допълнително плащане на възнаграждение за поръчител заобикаля изискването на чл.19, ал.4 от ЗПК относно максималния размер на ГПР. При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и е недействителен на основание чл.22 от ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент ГПР. Наред с това, непредставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди от кредитора, който съгласно чл.16 от ЗПК, преди сключването на договора за кредит, трябва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му предостави кредит, спазвайки изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК, а 3 рискът от невръщане на кредита да се генерира в уговорената по договора лихва. С уговарянето на клауза, предвиждаща разноски по кредита, включващи търговска печалба и всички останали разходи, които са в размер повече стойността на кредита, потребителят, като по-слабата икономическа страна, е бил поставен в неравностойно положение, тъй като същият не е имал възможност да влияе на клаузите на договора. Договорката за заплащане на възнаграждение на гарант, при която е сключен договора за заем, е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на потребителя и кредитора, поради което същата представлява неравноправна клауза по смисъла на чл.143, ал.1 от ЗЗПт.

Доказателствата по делото не обуславят извод кредитът да е бил предоставен на ищеца с оглед неговата търговска или професионална дейност, в рамките на която да е сключен процесният договор. Напротив, ищецът попада в приложното поле на § 13, т.1 от ЗЗПт, поради което се ползва с потребителска защита.

С оглед неспазване изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и поради нарушаване на изискванията на чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК, съдът намира, че целият договор за паричен заем А1 Бърз кредит № 11007472 от 11.05.2022г. е недействителен на основание чл.22 от ЗПК.

Както бе посочено, договореното в полза на поръчителя възнаграждение представлява скрита лихва по договора за кредит, поради което договорът за предоставяне на гаранция е нищожен поради накърняване на добрите нрави. Тази договор е лишен от правна основа, тъй като потребителят поема само задължения, срещу които не ползва каквито и да е права, единствено нараства размерът на общото му задължение и разходите по кредита, като е без значение дали същият ще бъде изправен длъжник или не.

Възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора.

Съгласно чл.2, ал.4 от договора за предоставяне на гаранция, „Аксес Файнанс“ ООД е овластено да приема вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждението в полза на гаранта е известен на заемодателя, което се потвърждава от съвкупната преценка на доказателствата по делото.

Анализът на клаузите относно обезпечението на кредита не подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи още и договор за предоставяне на гаранция с посоченото от кредитора юридическо лице – гарант.

Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.

В частност общото задължение на ищеца е съответно на вписаните в погасителния план – неразделна част от договора за кредит, сборни плащания, в които изрично е посочено и 4 задължението за предоставяне на гаранция (месечният размер на вноската е начислен като сбор от части от главница и договорна лихва, както и от 21,50 лева – месечно възнаграждение за предоставяне на гаранция). Плащането на възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР – 49,05%, въпреки, че е включен в общия дълг и месечните вноски. Тази начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл.19, ал.1 от ЗПК. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход действителният ГПР би бил значително завишен.