Определение № 828 от 04.07.2025, Окръжен съд - Стара Загора

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 828 гр. Стара Загора, 04.07.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IIА ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Даниела К. Телбизова-Янчева

Членове:

Атанас Д. Атанасов

Орлин Н. Летов като разгледа докладваното от Атанас Д. Атанасов Въззивно частно гражданско дело № 20255500500426 по описа за 2025 година Производството се води по реда на чл.274, ал.1 т.2 от ГПК и чл.248, ал.3, изр.ІІ-ро от Граждански процесуален кодекс /ГПК/ и сл.

Образувано е по въззивна частна жалба на ,,П.к.Б.“ ЕООД, ЕИК № ***, със седалище и адрес на управление: гр.С., ***, представлявано от законните си представители С.Н.Н., Н.М.Л. - управители, действащи чрез юрк. И.Т.Т., срещу определение № 1075/10.04.2025 г., постановено по гр.д.№ 4481/2024 г. по описа на Районен съд – Стара Загора.

С обжалваното определение съдът е оставил без уважение искането на частният жалбоподател за изменение на решение № 192/28.02.2025 г. в частта му за разноските чрез намаляване на присъденото на адв. А. Д. адвокатско възнаграждение.

В частната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното определение е неправилно, т.к. първоинстанционният съд не е определил пропорционален размер на адвокатското възнаграждение, който да отговаря на критерия на справедливо обезщетяване на положения от адвоката труд, и неоснователно и присъдил възнаграждението с начислен върху него ДДС.

Претендира се отмяната на обжалвания съдебен акт и постановяването на друг, с който присъденото на адв. А. Д. адвокатско възнаграждение бъде намалено до размера от 100 лв.

В срока за отговор на частната жалба ответникът по нея - П. Н. М., действаща чрез адв. А. Д., е подала отговор, чрез който я е оспорила като неоснователна като е изложила доводи за правилност на обжалваният съдебен акт.

След запознаване със становищата на страните и материалите по делото съдът намира за установено от фактическа страна следното:

1

Гр.д.№ 4481/2024 г. по описа на Районен съд – Стара Загора е образувано по искова молба на П. Н. М., действаща чрез адв. А. Д., срещу ,,П.к.Б.“ ЕООД, с която са предявени три обективно съединени установителни искове, с цени съответно от 1905,33 лв., 550 лв. и 355,33 лв., като първият и останалите два иска са предявени при условията на евентуалност, а вторият и третият при условията на кумулативност.

С предявеният срещу ,,П.к.Б.“ ЕООД главен иск ищцата е претендирала обявяване нищожността на договор за потребителски кредит поради противоречието му със закона, а с двата евентуални иска – обявяване на нищожността на две договорни клаузи поради противоречие на закона и накърняване на добрите нрави.

Към исковата молба е представен договор за правна защита и съдействие от 14.05.2024 г., с който страните са се съгласили адв. А. Д. да окаже безплатна правна помощ на П. Н. М., която е материално затруднено лице.

С исковата молба е поискано при уважаване на исковете съдът да присъди в полза на адв. А. Д. по реда на чл.38, ал.2 от ЗА адвокатско възнаграждение в размер от 588,64 лв., с ДДС по главния иск, и по 480 лв., с ДДС за всеки от двата евентуални иска.

С отговора на исковата молба ответното дружество ,,П.к.Б.“ ЕООД е оспорило предявения срещу него иск като неоснователен с възражения, относими към допустимостта на исковете и основанието на исковите претенции.

Преди провеждане на първото открито по делото заседание П. Н. М., действаща чрез адв. А. Д., е подала допълнително становище по отговора на исковата молба, в което са изложени доводи във връзка с възражението за недопустимост, направено е възражение за прекомерност на претендирано юрисконсултско възнаграждение и подробно е обоснована претенцията за присъждане на адвокатско възнаграждение на адв. А. Д..

Разглеждането на делото е приключило в едно открито съдебно заседание, без участието на ищцата или нейният пълномощник-адвокат, и без да са извършвани допълнителни процесуални действия или да са събирани други доказателства, освен представените от страните с исковата молба и отговора й писмени доказателства, които съдът е приел с определението си по чл.140 от ГПК.

С постановеното по делото решение съдът е уважил главния иск за обявяване нищожността на договора за потребителски кредит.

Осъдил е ответното дружество да заплати на адв. А. Д. възнаграждение в размер на 588,65 лв., с ДДС, като е приел, че този размер на възнаграждението съответства на извършеният от адвоката труд.

По молба на ,,П.к.Б.“ ЕООД за изменение на решението в частта за разноските Районен съд – Стара Загора е постановил обжалваното определение, с което е отказал намаляването на присъденото възнаграждение на адв. А. Д. до размера от 100 лв.

2

Съдът е аргументирал решението си за оставянето без уважение на молбата с доводи за прилагането на разпоредбите на НМРАВ предвид , че не е установено трудът на адвоката да е бил съществено надценен.

При така установените правно-релевантни факти съдът направи следните правни изводи:

Частната жалба е редовна, т.к. отговаря на законовите изисквания за съдържание и приложения, и е допустима, т.к. е подадена от правнолегитимирано лице, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, в законоустановения срок за обжалване.

Разгледана по същество частната жалба се преценява от съда за частично основателна по следните съображения:

Въззивният съд намира, че при определяне на възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата за оказана безплатна правна защита и съдействие по гражданско дело не следва да се прилага Наредбата за възнагражденията за адвокатска работа /НВАР/, а съображенията за това са следните:

Нормата на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата ограничава съда в преценката му относно размерът на справедливото на положения от адвоката труд възнаграждение по начин, че то да не може да е по-ниско от предвидения в Наредбата размер, а чл.2, ал.2 от НВАР предвижда, при определяне на възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата съдът да съобразява неговия размер с критериите, предвидени в тази наредба.

Съгласно задължителната за националните юрисдикции на държавитечленки практика на Съда на Европейския съюз по дело № С-438/22 националният съд следва да не прилага Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения /НМРАВ/, поради противоречието й с общностното право.

Въззивният съд намира, че решението на Съда на Европейския съюз по дело № С-438/22 намира приложение и към настоящата й редакция - Наредба за възнагражденията за адвокатска работа /НВАР/, т.к. въпреки направеното след постановяването му изменение на подзаконовия нормативен акт, той продължава да не е съобразен с правото на ЕС, съобразно даденото от СЕС тълкуване на общностното право.

Това е така, т.к. начинът на приемане на НВАР, въвеждаща тарифа за адвокатските възнаграждения, все още представлява съгласуване на цените на адвокатските услуги от всички участници на пазара на принципа на хоризонталното ценообразуване.

В решение на СЕС по съединени дела C-427/16 и C-428/16 е прието, че определянето на минимални размери на адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС.

По идентични съображения следва да се приеме, че макар регламентираните с НВАР размери на възнагражденията за адвокатска работа 3 вече да не са предвидени като минимални, то установяването им като задължителни за съда при определяне на възнаграждението по реда на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата на практика ги приравнява на минимални, а това от своя страна се явява в разрез с правото на ЕС, съгласно даденото в решението на СЕС по дело С-438/22 тълкуване на правото на Съюза.

Според въззивният съд определените с Наредбата за заплащането на правната помощ размери на адвокатските възнаграждения могат да служат като ориентир за възприетите от законодателя за справедливи размери на възнаграждението на адвоката, осъществяващ процесуално представителство в производство по граждански дела, определено на база предмет на спора и цена на иска.

Този извод се налага от принципа за равно третиране, т.к. правната помощ, предоставяна както по реда на Закона за правната помощ, така и по реда на чл.38, ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата има социална функция и се отнася до защита на обществения интерес чрез гарантиране на достъпа на гражданите до правосъдие.

И в двата случая предоставянето безплатно на адвокатски услуги произтича от необходимостта за осигуряване на възможността на материално затруднено лице да бъде представлявано от адвокат в производство по гражданско дело, респ. остойностяването и заплащането на адвокатският труд и в двете хипотези следва да бъде подчинено на едни и същи принципи.

Обстоятелствата, че предоставената по реда на Закона за правната помощ адвокатска услуга се заплаща от държавния бюджет, а заплащането на предоставената по реда на чл.38, ал.1 от Закона за адвокатурата адвокатска услуга следва да бъде възложено насрещната страна по делото не предпоставят възможност за прилагане на различни принципи при остойностяването на положения от адвоката труд.

Закона за адвокатурата единствено предоставя възможност на всеки адвокат, без значение дали е вписан в Националния регистър за правна помощ или не, да може автономно да вземе решение дали да предостави безплатна защита на материално затруднено лице и в какъв обем да е тя, но не следва да създава привилегия положеният от адвоката безплатен за представляваното лице труд да бъде възмезден чрез прилагане на икономическите принципи, регулиращи свободния пазар на адвокатските услуги.

При определянето на адвокатското възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ следва да изходи единствено от действителната фактическа и правна сложност на делото и положеният от адвоката труд, който следва да се положи за защита на съответното право.

Цената на труда се определя в случая от предмета на спора, касаещ защита на ответник - потребител, и фактически извършената от адвоката работа по делото, изразяваща се в изготвяне и подаване на отговор на исковата молба.

В конкретният казус е налице изключително ниска фактическа и правна сложност на делото, т.к. спорът между страните се свежда единствено до 4 прилагането на правото, разглеждането на делото е приключило в едно открито съдебно заседание, в което с участието на страните, респ. техните пълномощници не са събирани доказателства и не са разрешавани процесуални въпроси, а предметът на делото касае правен спор, по който има обилна задължителна за националните юрисдикции съдебна практика на съда на европейския съюз и на Върховния касационен съд.

С оглед на това настоящият съдебен състав намира, че справедливото възнаграждение за осъществената от адв. А. Д. правна защита и съдействие на П. П. М. следва да бъде определено в рамките на предвидените в чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ размери на адвокатско възнаграждение в размер на 360 лв., с ДДС /300 лв. без този данък/.

Доколкото по делото не са извършвани процесуални действия с участието на адв. А. Д. в открито съдебно заседание и не са събирани доказателства, то следва извода, че извършената от адвоката работа се отнася предимно до издирване на релевантната съдебна практика, послужила за изготвянето на исковата молба и впоследствие възпроизвеждането й в посочените документи, а изразените в становищата по отговорите на исковата молба, както е посочено в самите тях, преповтарят вече заявените от страната в исковата молба доводи.

В тази връзка следва да се отчете и служебно известното на съда обстоятелство, че адв А. Д. е осъществил до момента и осъществява правна защита на потребители-ищци срещу кредитори по потребителски кредити, отнасящи се до еднотипни правни спорове.

Предвид това осъществените от него в настоящото производство процесуални действия за защита на ищцата не изискват индивидуална подготовка за конкретното дело, която да представлява основание за определяне на възнаграждение в по-висок размер.

Съдът определя възнаграждението с ДДС, т.к. разпоредбата на §2а от ДР на НМРАВ предвижда, че за регистрираните по ЗДДС адвокати ДДС се начислява върху възнагражденията по наредбата и се счита за неразделна част от дължимото от клиента възнаграждение.