Решение № 2054 от 26.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2054 гр. София, 24.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Ваня Н. Иванова

Георги Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Ваня Н. Иванова Въззивно гражданско дело № 20221100501643 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № ІІ-55-20155435 от 12.07.2021 г., постановено по гр. д. № 17144/2020 г. на Софийски районен съд, „У.Б.” ЕООД е осъдено да заплати на М. С. Я. на основание чл. 128, т. 2 от КТ сумата 1961,93 лева, представляваща неплатено трудово възнаграждение за периода от 01.03.2020 г. до 10.03.2020 г., и на основание чл. 224, ал.1 от КТ сумата 2186,03 лева, представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва върху горните суми от 12.05.2020 г. до окончателното им изплащане. Ответникът е осъден да заплати на ищцата разноски в размер на 300 лева и в полза на съда дължимата държавна такса в размер на 165,92 лева.

Решението е обжалвано от ответника като неправилно, незаконосъобразно и явно несправедливо. Излага се възражение срещу извода на съда, че представените от ответника доказателства не доказват в цялост непрестирането на работна сила от ищцата. Твърди се, че от събраните писмени и гласни доказателства се доказва по безспорен начин, че ищцата не само е отказала да изпълни основни задължения по трудовия договор като постоянна отчетност по отношение на текущи задължения и отчетност при поискване от работодателя, но тя категорично е отказала да предостави данни на търговския пълномощник, който е действал от името на работодателя. Сочи се, че на ищцата е удържана една брутна работна 1 заплата на основание чл. 210 от КТ поради неполучено възнаграждение под формата на неизплатена фактура на работодателя по повод неизпълнение на търговски договор към клиенти, за които тя пряко отговаря. От събраните доказателства се установявало, че ищцата е нарушила трудовия си договор, задълженията си по длъжностната характеристика и поредица вътрешно-нормативни актове. Недобросъвестността на ищцата се изразявала в отказа й да предостави подробен отчет за положения труд, откъдето произтича невъзможността дружеството да докаже пълнотата на изпълнението на търговския договор, съответно и да претендира пълния размер на договореното възнаграждение. Заповедта за налагане на ищцата имуществена санкция по чл. 210 от КТ не е била оспорена от нея в предвидения в ал. 3 на същата разпоредба преклузивен срок, поради което е настъпило компенсаторното действие на тази заповед. Поддържа се, че поради неизпълнението от страна на ищцата на задълженията й по трудовия договор в последните два работни месеци и с оглед реализираната спрямо нея ограничена имуществена отговорност по чл. 210 от КТ, работодателят й е начислил възнаграждение за положен труд неправилно и тя не следва да получи претендираните с исковата молба суми. Сочи се, че ответното дружество е спазило стриктно процедурата по налагане на имуществената отговорност на ищцата, както и че са налице всички предпоставки за извършване на прихващане на насрещни вземания на основание чл. 103 от ЗЗД. Иска се обжалваното решение да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което се отхвърлят предявените искове, алтернативно да се уважи направеното от ответника искане за прихващане на насрещни задължения.

Въззиваемата не е представила писмен отговор на жалбата. В съдебно заседание същата, чрез пълномощника си адв. А., оспорва жалбата.

За да де произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

Производството пред районния съд е образувано по искова молба на М. С. Я.-М. срещу „У.Б.” ЕООД, в която се твърди, че ищцата работела при ответника по трудов договор от 24.04.2018 г. на длъжността „мениджър, проекти” с последно уговорено основно трудово възнаграждение в размер на 6046,07 лв. и допълнително възнаграждение за професионален опит и трудов стаж от 0,6%. Твърди, че със заповед № 107/11.03.2020 г. трудовото й правоотношение било прекратено по взаимно съгласие, считано от 11.03.2020 г., и със заповедта било определено да й се изплати обезщетение по чл. 224 от КТ за три дни неизползван платен годишен отпуск в размер на 934,12 лв. Ищцата твърди, че работодателят не е изплатил дължимото трудово възнаграждение за периода от 01.03.2020 г. до 10.03.2020 г. включително, възлизащо на 1961,93 лева, както и обезщетението за неизползван платен годишен отпуск. Отправя искане за осъждане на ответника да й заплати дължимото трудово възнаграждение за периода от 01.03.2020 г. до 10.03.2020 г. в размер на 1961,93 лева, както и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 9 дни в размер на 2186,03 лв. /след допуснато изменение на размера на втория иск/.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва исковете. Не оспорва, че ищцата е работила на длъжността „мениджър проекти” в периода от 24.04.2018 г. до 11.03.2020 г. Възразява, че не дължи претендираната сума за неизплатено 2 трудово възнаграждение, тъй като ищцата е нарушила разпоредбите на чл. 125 и чл. 126, ал.

4, 7,9 и 10 от КТ, както и основни задължения по трудовия договор и длъжностната характеристика. В отговора са описани конкретните задължения на ищцата съгласно длъжностната характеристика и правилника за вътрешния трудов ред, сред които е задължението да извършва писмени и устни справки по повод изпълнението на трудови задължения, а при проведени срещи с клиенти- да дава обратна връзка към работодателя.

Ответникът твърди се, че от направена електронна справка в системата на ответното дружество за периода от 01.01.2020 г. до 11.03.2020 г., в който ищцата е била на работа при него, се установявало, че за нея няма конкретни данни за извършена работа, няма конкретно изпълнени задачи, няма следа от положен какъвто и да било труд. Единствено било налице присъствие в офиса и съответно изброени часове в системата за работа, които са класифицирани като вътрешни дейности. В какво се състоят „вътрешните дейности” ищцата отказвала да даде като обяснение в писмена справка, нито дала доклад за изготвените планове, рапорти, водене на документация, както и по какъв начин е изпълнила останалите й задължения. До ищцата били отправени неколкократни покани от търговския пълномощник на дружеството по отношение спазването на задълженията й за постоянна отчетност за извършената работа. Твърди се, че отчетените от ищцата вътрешни дейности, а именно 349 часа остават единствено фиктивно отчетени, тъй като липсва следа какво точно е правила служителката, а и самата тя не е обяснила в доклад. Това поставяло работодателя във фактическа невъзможност да осъществи качествен контрол върху поставените задачи на служителя и съответно да предяви дължимото възнаграждение в изпълнение на търговските си договори с клиенти и търпи вреди. Твърди е, че ищцата е нарушила и изричната заповед № РД-02/26.02.2020 г., с която на всички служители било разпоредено да изготвят подробен отчет за положени труд в рамките на работния месец. Вместо да изпълни заповедта, ищцата подала молба за прекратяване на трудовия й договор. Същата не представила финален доклад за извършената работа за последните почти два месеца. Ответникът твърди се, че на 11.03.2020 г. издал заповед за налагане на ограничена имуществена санкция на ищцата в размер на една брутна заплата от 6046,07 лева за нанесени щети на предприятието, които се изразявали в невъзможност дружеството да изготви вътрешен отчет за изработени часове по клиенти и съответно да фактурира клиентите си съгласно часовете положен труд. Заповедта била връчена на ищцата при отказ на 11.03.2020 г. и не била оспорена в едномесечния преклузивен срок. Това според ответника пораждало правото му да събере вземането си по издадената заповед по чл. 210 от КТ извънсъдебно, във връзка с което прави възражение за прихващане на дължимото трудово възнаграждение. От изложеното се налагало извод, че работодателят неправилно е начислил възнаграждение за положен от ищцата труд и тя не би следвало да получи претендираните с исковата молба суми за трудово възнаграждение. По отношение на претендираното обезщетение за неизползван платен годишен отпуск ответникът счита, че не дължи същото, тъй като изплатеното й възнаграждение за месец февруари е недължимо платено и са налице предпоставките за прихващане на вземането му с претендираното обезщетение. Ответникът настоява за отхвърляне на предявените искове, алтернативно – да се уважи направеното от него искане за прихващане на насрещни 3 задължения.

Възивният съд намира, че фактическата страна по делото е детайлно и коректно установена в мотивите на обжалваното решение чрез посочване на относимите към спора факти и доказателствата, от които се установяват, поради което не е необходимо да се приповтаря в настоящото решение, като препраща към нея на основание чл. 272 от ГПК.

Въз основа на така приетото от фактическа страна правните изводи на съда са следните:

Предявени са кумулативно съединени искове, както следва: иск с правно основание чл. 128, ал. 1 от КТ – за заплащане на дължимото трудово възнаграждение за периода от 01.03.2020 г. до 10.03.2020 г. , и иск с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ – за заплащане на обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение.

Ответникът е оспорил иска по чл. 128, ал. 1 от КТ по основание. Направил е възражение, че не дължи трудово възнаграждение за посочения период, тъй като ищцата не е престирала труд – не е изпълнявала трудовите си задължения съобразно възложените й функции. Направил е евентуално възражение да прихващане на претендираните суми за трудово възнаграждение и обезщетение за неизползван отпуск с негово насрещно вземане в размер на една брутна заплата, представляващо обезщетение за нанесени от ищцата имуществени вреди по повод изпълнението на трудовите задължения, за което е издал заповед по чл. 210 от КТ.

Задължението на работодателя за заплащане на трудово възнаграждение е предпоставено от наличието на действително трудово правоотношение и реалното престиране на труд от работника. Трудово възнаграждение се дължи за извършена работа, която съгласно чл. 125 от КТ работникът следва да изпълнява точно и добросъвестно.

Наличието само на сключен трудов договор не е достатъчно, за да възникне задължение на работодателя да заплаща трудово възнаграждение, а е необходимо реално да полага труд като осъществява фактически съответната трудова функция. С оглед въведената в чл. 8 от КТ презумция за добросъвестно осъществяване на трудовите права и задължения, страната, която твърди неизпълнение, респ. неточно или недобросъвестно изпълнение на задълженията на другата страна, следва да го докаже.

В случая възражението на ответника за липса на престиран труд от ищцата в процесния период е основано на твърдението му, че в процесния период /а и в предходните два месеца/ ищцата не е изпълнявала задължението си да представя отчет за извършената работа. От анализа на представената длъжностна характеристика на заеманата от ищцата длъжност „мениджър проекти” в отдел „Софтуерно развитие” се установява, че трудовата й функция обхваща работа по управление на проекти във връзка с търговските отношения на дружеството с клиенти. Длъжността изисква работа в екип с други отдели на компанията, както и работа с външни клиенти и доставчици в зависимост с проектните дейности. В основните задължения на длъжността се включва създаването и поддържането на: статус репорт, план на проекта, репорт за бюджета, спринт план, план за качване на софтуер на 4 среди на клиента, план на зависимостите, други специфични за проекта документи; създаване и поддържане на „confluence/Jira space” за конкретния проект. С оглед естеството на така описаните в длъжностната характеристика задължения в основната си част работата на посочената длъжност се осъществява в поддържаната от предприятието електронна платформа. Самият ответник твърди, а се установява и от представената от него справка /л.

Разпечатката съдържа 24 от 50 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/3f679251-d486-42d7-9090-78e7bd07be8c