Определение № 2727 от 25.10.2024, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2727 гр. София, 24.10.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Златина Рубиева

Членове:

Иванка Иванова

Петя Алексиева като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно частно гражданско дело № 20241000501954 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Настоящият съдебен състав е сезиран с два броя частни жалби, както следва:

Частна жалба, депозирана от А. Л. К., чрез адв. И. Т., срещу определение № 263151 от 07.05.2024г., постановено по гр. д. № 3108/2020г. по описа на СГС, с което е оставено без уважение искането на А. Л. К., чрез неговия пълномощник, да бъде допълнено определение № 260866 от 01.02.2024 г. за прекратяване на производството, като Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество /КОНПИ/ бъде осъдена да заплати на адв.

И. Т. сумата 184 471.43лв. – разноски, представляващи адвокатско възнаграждение.

Частна жалба, депозирана от Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество /КОНПИ/, чрез процесуалния представител, срещу определение № 263524 от 07.05.2024г., постановено по гр. дело № 3108/2020г. по описа на СГС, с което е допълнено постановеното по същото дело определение № 260866 от 01.02.2024 г. за прекратяване на производството, като КОНПИ е осъдена да заплати по сметка на СГС сумата от 465 476.24лв., представляваща дължима държавна такса по делото.

В частната жалба на ответника А. Л. К. се поддържа довод, че обжалваното определение е неправилно. Твърди се, че съдът не е съобразил разпоредбата на чл. 78, ал.4 ГПК. Прави се оплакване, че съдът не е взел предвид осъществените от адвоката процесуални действия по подготовка на делото и организиране на защитата. По подробно аргументираните, включително с позоваване на съдебна практика, съображения жалбоподателят претендира за отмяна на обжалваното определение.

1

Ответникът по частната жалба е депозирал, чрез пълномощника си, писмен отговор на същата с развити в него доводи за нейната неоснователност. Претендира за потвърждаване на обжалваното определение.

В частната жалба на КОНПИ се релевира оплакване, че обжалваното определение е неправилно. Поддържа се становище, че според специалната разпоредба на чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ, ищецът е освободен от заплащане на държавна такса по производствата за отнемане на незаконно придобито имущество, а, тъй като процесните вземания са от публично правен характер, то и на основание общата разпоредба на чл. 84, т. 1 от ГПК във връзка с чл.

162, ал. 2, т. 5 от ДОПК КОНПИ е освободена от заплащане на държавна такса. По подробно аргументираните, включително с позоваване на съдебна практика, съображения жалбоподателят претендира за отмяна на обжалваното определение.

Ответникът по частната жалба е депозирал, чрез пълномощника си, писмен отговор на същата с развити в него доводи за нейната неоснователност. Претендира за потвърждаване на обжалваното определение.

Двете частни жалби са подадени в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК; изхождат от легитимирани лица; касаят обжалваеми съдебни актове, поради което се явяват допустими.

Софийски градски съд е бил сезиран с искова молба, посредством която са били предявени от КОНПИ против А. Л. К. искове по реда на чл. 153, ал. 1 от ЗПКОНПИ /понастоящем ЗОНПИ/ за отнемане на незаконно придобито имущество на обща стойност от 11 636 905.89 лв. На основание чл. 131, ал.1 от ГПК, съдът е изпратил препис от исковата молба, ведно с приложенията, както и препис от уточнителната молба от 25.06.2020г. - на ответника за отговор. В срока за отговор, първостепенният съд и въз основа на молба, подадена от ищеца, е спрял производството, на основание чл. 229, ал.1, т.4 от ГПК. С молба от 15.11.2023г. ответникът е заявил, че е отпаднало основанието за спиране на делото и същото следва да бъде възобновено. С цитираната молба ответникът поддържа искане за задължаване на ищеца да уточни исковата си претенция, като съобрази данните от приключилото наказателно производство и разрешението по тълкувателно решение от 18.05.2023г. по т.д.

№ 4/2021г. на ОСГК на ВКС. Към молбата е приложен и договор за правна защита и съдействие от 25.10.2023г., от съдържанието на който се установява, че договореното възнаграждение по предявения иск е безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т.3, хипотеза 2 от ЗАдв. С разпореждане от 04.12.2023г. производството по искане на ищеца е възобновено и исковата молба е оставена без движение. С молба вх. № 262395/30.01.2024г. ищецът е оттеглил предявения иск. С определение № 260866 от 01.02.2024г. съдът, на основание чл. 232 от ГПК, е прекратил производството по делото. В срока за обжалване на това определение е подадена молба от ответника, чрез пълномощника му адв. Т., с искане за неговото допълване чрез присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 във връзка с, ал. 1, т. 3 от ЗАдв. за 2 оказаната безплатно на ответника правна защита и съдействие, както и за присъждане на дължимата държавна такса.

С обжалваното определение № 263151 от 07.05.2024г. съдът е приел, че оттеглянето на иска е по причина, която стои извън ищеца, а именно постановеното тълкувателно решение от 08.05.2023г. по т.д. № 4/2021г. на ОСГК на ВКС. На следващо място е посочил, че ответникът не е бил натоварен с извършването на процесуални действия по делото, за които да е направил разноски и то такива, че да бъдат поставени в тежест на ищеца.

С второто обжалвано определение № 263524 от 07.05.2024г. и в приложение разпоредбата на чл. 157, ал. 2 във връзка с чл. 159 от ЗОНПИ и с оглед направеното оттегляне от иска и последвалото прекратяване на делото, съдът е приел, че е следвало да възложи в тежест на ищеца дължимата държавна такса за образуване на делото в размер на 465 476.24лв., с оглед заявения материален интерес от 11 639 905.89лв.

По отношение частната жалба, депозирана от А. Л. К., чрез адв. И. Т., срещу определение № 263151 от 07.05.2024г., настоящата инстанция намира следното:

При прекратяване на производството по делото, каквото в случая е постановено, поради оттегляне на иска, на основание чл. 232 от ГПК, ответникът, съгласно чл. 78, ал. 4 от ГПК, има право на разноски. В случая искане за присъждане на такива А. К. е заявил своевременно с подадена молба от 15.11.2023г. Съдът намира молбата за основателна, с оглед представения договор за правна защита и съдействие с посочена в него като основание уговорката за оказване на безплатна правна помощ съгласно чл. 38, ал. 1, т.3 от ЗАдв. Необоснован е изводът на първостепенния съд, че не се следва адвокатско възнаграждение, тъй като ответникът не е бил натоварен с извършването на никакви процесуални действия. Първоинстанционният съд не е съобразил, че в случая с разпореждане от 30.06.2020г. съдът е разпоредил препис от исковата молба да бъде връчен на ответника. Действително в срока за отговор производството е било спряно и писмен отговор не е бил депозиран. Но безспорно от депозираната молба от 15.11.2023г. е установено, че пълномощникът на ищеца е извършил проучване на делото, направил е подробни и аргументирани възражения относно редовността и допустимостта на исковата молба, приложил е и документи в подкрепа на изложените съображения. Противно на приетото от първата инстанция, в случая е налице хипотезата на чл. 78, ал.4 от ГПК. Не може да бъде споделено приетото от СГС, че оттеглянето на иска е по причина, която стои извън ищеца, а именно постановеното тълкувателно решение от 08.05.2023г. по т.д. № 4/2021г. на ОСГК на ВКС. Постановяването на Тълкувателно решение № 4 от 18.05.2023 г. по тълк.дело № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС не е свързано с поведението на ответника. С ТР е уеднаквена съдебната практика по прилагане на закона, а не е дадено ново тълкуване на същия, за да се приеме за настъпило след подаване на исковата молба ново обстоятелство. Поради това настоящият съдебен 3 състав намира, че искането на ответника за присъждане на разноски – адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.2 от ЗАдв. следва да бъде уважено.

При определяне размера на същото не следва да бъде съобразена Наредба № 1/2004 г., с оглед даденото тълкуване в решението по дело № С-438/22 на СЕС. Съгласно последното Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е нищожна като нарушаваща забраната по чл.

101, § 1 ДФЕС. Според приетото от СЕС, в тази хипотеза националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална права уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително и в случаите, когато предвиденото в тази наредба за минималните размери отразява реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В мотивите си СЕС посочва, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена. Напротив, съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, което представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС, е пречка именно за прилагането на реални пазарни цени /вж.§ 60/. Затова подходът следва да е конкретен, като съдът следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение въз основа на цялостна преценка на релевантните за съответния случай обстоятелства. В тази връзка, съобразявайки, че първоинстанционното производство е било прекратено поради оттегляне на исковете и не се е стигнало до постановяване на решение по същество, при което то не се е развило в пълните му фази, както и съобразно относително високата фактическа и правна сложност на делото, независимо, че в случая производството не е приключило с решение по същество, както и извършената работа и защитавания интерес на представляваното лице, приема, че дължимото възнаграждение следва да бъде определено на 5000 лв.

С оглед приетото, въззивният съд ще следва да отмени обжалваното определение и да постанови ново, с което да допълни прекратителното определение, като осъди КОНПИ да заплати на адвокат И. П. Т. сумата от 5000 лв. за осъществена от него безплатна правна помощ и съдействие по реда на чл. 38, ал.1, т.3 от ЗАдв.

По отношение частната жалба на КОНПИ, настоящият съдебен състав приема следното: Първият конфискационен закон от 2005 г. ЗОПДИППД (отм.) не предвижда хипотеза, в която Комисията дължи държавна такса по предявения иск за отнемане на имущество. Уредбата по следващите закони в това отношение е различна. Специалната разпоредба на чл. 154, ал. 3 от действащия ЗОНПИ предвижда, че при подаването на исковата молба Комисията не внася държавна такса, а такава се присъжда с решението в зависимост от изхода по делото, съгласно чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ. В идентичен смисъл е нормата на чл. 78, ал. 2 от ЗОПДНПИ от 2012 г. (отм.), според която с решението съдът присъжда държавна такса в зависимост от изхода на делото. По силата на тези специални разпоредби КОНПИ дължи държавна такса, но не внася предварително дължимата за производството 4 държавна такса в отклонение от общото правило на чл. 71, ал. 1 от ГПК и чл.

3, ал. 1 от ЗДТ за заплащането й при предявяване на иска.

Неоснователен е доводът на Комисията, че е освободена от заплащане на държавна такса по силата на чл. 84, т.1 от ГПК. КОНПИ е публично държавно учреждение, но вземането, предмет на делото по исковете по ЗОНПИ, е частноправно, като следва да се съобрази и изразеното в решение № 3/08.07.2008 г. по конст. д. № 3/2008 г. на КС, че законодателната преценка за освобождаване от заплащане на държавни такси на основание чл. 84 от ГПК се определя не от вида правен субект, а от характера на правото, чиято защита се търси. В този смисъл е и преобладаващата практика на ВКС.

При това положение правилно с обжалваното определение е присъдена дължимата от ищеца при прекратяване на производството поради оттегляне от иска държавна такса.

Обсъденото обосновава извода за неоснователност на частната жалба и потвърждаване на атакуваното с нея определение като правилно.

С оглед изложените мотиви, САС, ГО, 8 състав

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение № 263151 от 07.05.2024г., постановено по гр. д.