Решение № 143 от 18.11.2024, Районен съд - Белоградчик

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 143 гр. Белоградчик, 18.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БЕЛОГРАДЧИК, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Божидарка Д. Йосифова при участието на секретаря Маргарита Ал. Николова като разгледа докладваното от Божидарка Д. Йосифова Гражданско дело № 20241310100228 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 8, ал. 1 Закона за арендата в земеделието – положителен установителен иск – за установяване на съществуване на вземане – неизплатено арендно плащане в размер на общо 18 623.67 лв. и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – законни лихви за забава.

Исковата молба е предявена от «СЕРЕС» ЕАД, ЕИК 175011257, гр.

Сливен, против Частен земеделски производител В. Б. Й. от гр. Д., обл. В.. В Исковата молба, ищецът твърди, че на 01.07.2014 г., между Й. Г. С., в качеството на „Арендодател“ и ЧЗП В. Б. Й., в качеството на „Арендатор“, е сключен Договор за аренда на земеделска земя вх. № 2405 от 09.07.2014 г. на Службата по вписванията при РС – Белоградчик, със срок 10 стопански години, считано от стопанската 2014/ 2015 г. до стопанската 2024/ 2025 г. за земеделски земи, находящи се в землището на с. К., общ. Д., обл. В., а именно:

Имот № *** с площ 10.181 дка, представляващ Нива в местността „Коначище“ и Имот № *** с площ 15.003 дка, Нива, в местността „Локвата“. В Исковата молба се излага, че с Нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот вх. № 1912 от 21.10.2019 г. на СВ при РС – Белоградчик, ищеца е закупил процесните имоти от Й. Г. С. и по силата на чл.

1

17, ал. 2 от ЗАЗ, е встъпил в правата на арендодателя по отношение на придобитите имоти по Договора за аренда на земеделска земя от 01.07.2014 г.

Твърди, че за горното, арендатора – ответник, е уведомен с Уведомление по чл. 17, ал. 3 ЗАЗ. Сочи се, че съгласно Договора за аренда от 01.07.2014 г., арендното плащане е уговорено в натура 40 кг/ дка или паричната му равностойност, като същото се дължи след прибиране на реколтата.

Стойността на арендното възнаграждение е изчислено от ищеца по документ, издаден от Софийската стокова борса за цената на продукцията и се претендира в паричната му равностойност, а именно: по Договор от 01.07.2014 г. – за стопанската 2019/ 2020 г. – 312.38 лв., за стопанската 2020/ 2021 г. – 463.39 лв. и за стопанската 2021/ 2022 г. – 695.07 лв. В Исковата молба се твърди също, че ответницата не е заплатила на арендодателя – ищец и дължимото арендно плащане за стопанската 2014/ 2015 г. – по Договор за аренда от 30.06.2014 г. в размер на 8 344.62 лв. и за стопанската 2015/ 2016 г. – по Договор за аренда от 08.07.2015 г. в размер на 8 808.21 лв.

Поради неизпълнението от страна на ответницата, ищеца е подал Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което е образувано ч.гр.д. № 618/ 2023 г. по описа на РС – Белоградчик и е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 305 от 19.12.2023 г. за сумите, претендирани със заявлението. В срока по чл. 414 ГПК ответницата е подала възражение, че не дължи претендираната сума. Поради това, ищеца е предявил настоящия установителен иск.

Предвид гореизложеното ищеца с Исковата претендира, съдът да приеме за установено по отношение на ответницата, че вземането им за сумата от общо 18 623.67 лв. съществува, дължима както следва: по Договор от 01.07.2014 г. – за стопанската 2019/ 2020 г. – 312.38 лв., за стопанската 2020/ 2021 г. – 463.39 лв. и за стопанската 2021/ 2022 г. – 695.07 лв., по Договор за аренда от 30.06.2014 г. в размер на 8 344.62 лв. и по Договор за аренда от 08.07.2015 г. за стопанската 2015/ 2016 г. – в размер на 8 808.21 лв.

Претендират се и законни лихви върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК по заповедното производство, до окончателното им изплащане, както и направените по заповедното и по исковото производства разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.

2

В подкрепа на иска са представени писмени доказателства.

В срока по чл. 131 ГПК, е постъпил отговор от страна на ответницата. В същия оспорва иска. Прави възражение за настъпила погасителна давност по отношение на претендираните вземания. Твърди, че по отношение на вземанията по Договор от 01.07.2014 г. – за стопанската 2019/ 2020 г., както и за вземанията по Договор за аренда от 30.06.2014 г. за стопанската 2014/ 2015 г. и по Договор за аренда от 08.07.2015 г. за стопанската 2015/ 2016 г., е настъпила погасителната давност, която е тригодишна съобразно разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД.

Оспорва претенциите за стопанската 2020/ 2021 г. и за стопанската 2021/ 2022 г. по Договор за аренда от 01.07.2014 г., като твърди, че същите са недоказани. Брани се с правни доводи, че ответницата не е уведомена по надлежния ред за прехвърляне на собствеността върху арендуваните имоти и настъпилото заместване на арендодателя, тъй като не са представени доказателства, че същата е получила Уведомлението по чл. 17, ал. 2 ЗАЗ.

Моли съда, да отхвърли предявените искове.

В проведените по делото открити съдебни заседания, страните не се явяват и не изпращат свои представители. Представят писмени становища от пълномощниците си, в които заявяват процесуалните си позиции.

Съдът, по своя инициатива е допуснал изслушването на съдебно – оценъчна експертиза, с оглед определяне на пазарната цена „купува“ на хлебната пшеница, с оглед на това, че по Договора от 01.07.2014 г., арендното плащане е изчислено на база пазарната стойност на хлебната пшеница.

Заключението на вещото лице не е оспорено от страните и е приобщено по делото към останалия доказателствен материал.

Съдът, преценявайки изложеното в Исковата молба и събраните по делото писмени доказателства, приема за установено от фактическа страна и правна страна :

Съобразно твърденията на ищеца в Исковата молба и оспорванията на ответника с Отговора, съдът разпредели доказателствената тежест между страните, както следва: Ищецът следваше да докаже в процеса следните обстоятелства: че между Й. Г. С., в качеството на „Арендодател“ и ответницата ЧЗП В. Б. Й., в качеството на „Арендатор“, е сключен Договор за аренда на земеделска земя вх. № 2405 от 09.07.2014 г. на СВ при РС – Белоградчик, със срок 10 стопански години, считано от стопанската 2014/ 3

2015 г. до 2024/ 2025 г. за земеделски земи, находящи се в землището на с. К., общ. Д., обл. В., а именно: Имот № *** с площ 10.181 дка, представляващ Нива в местността „Коначище“ и Имот № *** с площ 15.003 дка, Нива, в местността „Локвата“.; че с Нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот вх. № 1912 от 21.10.2019 г. на СВ при РС – Белоградчик, ищеца е закупил процесните имоти от Й. Г. С. и по силата на чл.

17, ал. 2 от ЗАЗ, е встъпил в правата на арендодателя по отношение на придобитите имоти по Договора за земеделска земя от 01.07.2014 г.; че за извършеното прехвърляне на правото на собственост и настъпилото заместване на арендодателя, арендатора – ответницата ЧЗП В. Й. е уведомена с Уведомление по чл. 17, ал. 3 ЗАЗ.; неизпълнение от страна на ответницата – че не е заплатила дължимото по Договорите за аренда, арендно плащане на ищеца – арендодател.; размера на неизплатените арендни вноски.

Ответницата дължеше доказване на твърдението си, че вземането на ищеца е погасено по давност.

Видно от приложените по делото писмени доказателства, се установи, че между Й. Г. С., в качеството на „Арендодател“ и ответницата ЧЗП В. Б. Й., в качеството й на „Арендатор“ е сключен Договор за аренда на земеделска земя от 01.07.2014 г., вх. № 2405 от 09.07.2014 г. на СВ при РС – Белоградчик, със срок 10 стопански години, считано от стопанската 2014/ 2015 г. до 2024/ 2025 г. за земеделски земи, находящи се в землището на с. К., общ. Д., обл. В., а именно: Имот № *** с площ 10.181 дка, представляващ Нива в местността „Коначище“ и Имот № ***, с площ 15.003 дка, Нива, в местността „Локвата“. Впоследствие, с Нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот № 140, том 3, рег. № 2628, дело № 474 от 21.10.2019 г., вписан с вх. № 1912 от 21.10.2019 г. на СВ при РС – Белоградчик, ищеца е закупил процесните имоти от Й. Г. С. и по силата на чл. 17, ал. 2 от ЗАЗ, е встъпил в правата на арендодателя по отношение на придобитите имоти по Договора за аренда на земеделска земя от 01.07.2014 г. За горното обстоятелство, до ответницата е било изпратено Уведомление по чл. 17, ал. 3 ЗАЗ изх. № 13 от 23.10.2019 г., от страна на ищеца.

Съдът приема, че безспорно е налице доказано неизпълнение от страна на ответницата – в качеството й на арендатор. Същата не е заплатила дължимите арендни вноски съгласно възникналите между страните договорни 4 отношения и ответницата не е изпълнила дължимата престация по чл. 8, ал. 1 ЗАЗ – да плати на ищеца – аредодател, арендната вноска за ползваните от нея земеделски земи.

Съдът обаче, предвид направеното от ответницата възражение за настъпила погасителна давност е длъжен да зачете нейното действие, в случай, че констатира настъпването й, след като е бил изрично сезиран за това.

Погасителната давност е установена в обществен интерес. Целта е да стимулира своевременното упражняване на субективните граждански права.

Правните норми, които уреждат погасителната давност, са императивни. Чрез този институт на кредитора се отнема възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Това става, след като длъжникът упражни правото си да погаси с волеизявление пред съд правото на иск или правото на принудително изпълнение на кредитора поради това, че то не е упражнено в определен от закона срок от време. Давността служи за гарантиране на правната сигурност. Защитата на правата на кредитора, когато е безсрочна, създава несигурност, както между страните на гражданското правоотношение, така и в търговския оборот. След като за едно вземане не се търси защита в продължителен период от време, то се предполага, че е отпаднал правният интерес от него. Погасителната давност има важна функция и в осигуряването на справедливо съдопроизводство поради трудността за доказване на факти, които са се осъществили далеч назад във времето. С оглед на тези функции и голямото разнообразие на субективните права, законодателят е предвидил освен общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД и по – кратки специални давностни срокове като по този начин се отчитат особеностите на различните облигационни отношения. В чл. 111 ЗЗД, като изключение е установена тригодишна давност за три групи вземания, едната от които е за наем, за лихви и за други периодични плащания. Целта на определяне на специален, пократък давностен срок за тези вземания, е да бъде защитен длъжникът относно онези негови плащания, които са предварително известни на страните по правоотношението. Фактът, че законодателят изключва определена категория плащания от приложното поле на общия давностен срок не е случаен. Давността като институт се свързва с идеята за активността на кредитора и интересът му от изпълнение на задължението. Целта в тези случаи, е защита на интереса на длъжника, за категориите плащания, при които на страните предварително е известно времето на изпълнението, 5 доколкото в тези случаи "с настъпването на всеки падеж на кредитора се напомня за съществуващите задължения за периодични плащания и евентуално за наличието на неизплатени такива".

Съгласно Тълкувателно Решение № 3/ 18.05.2012 ОСГК на ВКС, понятието периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Действително, вземанията за наем и за лихви също съдържат изброените принципи на понятието, поради което са периодични плащания.

В случая, задълженията на арендатора са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт-договор, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер. Трайната и последователна съдебна практика е ориентирана към правилният извод, че давностният срок следва да се брои от датите на падеж на всяка вноска за главница и лихва.