Решение № 456 от 04.06.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 456 гр. гр. Хасково, 04.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Диана Д. Пашова при участието на секретаря Цветелина Хр. Станчева като разгледа докладваното от Диана Д. Пашова Гражданско дело № 20245640101820 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на Р. Л. А., А. П. Б. и П.

П. Б., чрез адвокат П.П. от Адвокатска колегия - Хасково, съдебен адрес: ***, против „Вивус БГ“ ЕООД, ЕИК 202393458, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ 52-54, представлявано от управителя З.С.Р., с която са предявени обективно кумулативно съединени искове, както следва: установителен иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, вр. чл. 143, ал.1 и чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ за прогласяване недействителност на Договор за паричен заем № **********, сключен между наследодателя на ищците П.Б.А. и ответното дружество; осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 23 и чл. 22 ЗПК за сумата от 1183,70 лева, като платени без правно основание на ответника суми за договорна лихва и такса за бързо разглеждане по процесния договор.

В исковата молба се твърди, че на 30.05.2019г. между общия наследодател на ищците - П.Б.А. и ответното дружество бил сключен Договор за паричен заем № ********** за сума в размер на 500 лева, която заемателят следвало да върне на 10 месечни вноски. Съгласно условията на договора, той следвало да заплати по него договорна лихва в размер на 144,97 лв. и такса за бързо разглеждане в размер на 1 038,73 лв., като по този начин общото 1 задължение по договора с включена главница, лихва и такса за бързо разглеждане възлизала на 1683,70 лв. Твърди се, че кредитния ресурс бил изцяло усвоен, но на основание чл. 23 ЗПК заемателят не дължал изпълнение на вземанията за такса и договорна лихва, тъй като те се основавали на нищожна кредитна сделка. Ищците считат процесният договор за кредит за нищожен поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното му съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, а именно договорната лихва, поради противоречието й с добрите нрави и неравноправността на клаузата, което довело до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги на ответника с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Поддържат, че договорът за потребителски кредит не породил валидни права и задължения, тъй като в него също не били разписани условията за прилагане на възнаградителната лихва, не бил включен размера на лихвения процент на ден и не били разписани правата на потребителя по чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК. Също така, разписаният в договора ГПР бил неточен и подвеждащ, тъй като в него не била включена скритата под формата на такса за бързо разглеждане договорна лихва. Кредиторът не бил изпълнил и изискването да посочи действителната обща сума за плащане.

Според ищците, клаузата за възнаградителна лихва била нищожна на три основания: с договорения лихвен процент в размер на 41.00% се нарушавали добрите нрави, нарушавали се изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя. Трайно се приемало в практиката, че противоречаща на добрите нрави била уговорката, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. След справка на страницата на БНБ се установявало, че към датата на сключване на процесния договор основният лихвен процент бил 0,00 %, т.е. размерът на законната лихва бил 10,00 %. Трикратният размер на законната лихва възлизал на 30,00 %, двукратният - 20,00 %, а в настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 41.00 % годишно, към която следвало да се добави скритата лихва уговорена за такса за бързо разглеждане, надхвърляла повече от три пъти законната. На следващо място, така посочения в договора фиксиран лихвен процент не отговарял на действително приложения в заемното правоотношение лихвен процент, тъй като нарочно създаденото договорено възнаграждение за допълнителни услуги представлявал добавък към договорната лихва - скрита лихва и в нарушение 2 на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, кредиторът не бил оповестил на потребителя действителната цена на кредитния ресурс. В този смисъл била и съдебната практика, която приемала, че когато търговецът създавал предпоставки да получи допълнителна парична облага от предоставения кредитен ресурс, независимо, че променял наименованието на престацията и я именувал като „допълнителни услуги", вместо да разкрие действителната й икономическа и правна характеристика на лихва, тази облага съставлявала печалба за него и като такава следвало да бъде обявена на потребителя като елемент на договорната лихва. С договорния лихвен процент в размер на 41%, към който се кумулирало вземането за такса, представлявало скрита печалба, с която кредиторът допълнително се обогатявал, се нарушавали правилата на чл. 11, ал. 2, т. 9 ЗПК тъй като кредиторът не изпълнил задължението си да посочи в потребителския контракт действителния лихвен процент, прилаган в отношенията между страните, а съгласно чл. 21 ЗПК, договорна клауза, имаща за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на ЗПК била нищожна и не пораждала действие. Наред с това, възнаградителната лихва била уговорена неравноправно по смисъла на чл. 143 ЗЗП. При сключване на процесния договор потребителят не можел да прецени обхвата на поетото от него задължение, тъй като същият бил заблуден от търговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на 49.7%. Поддържа се, че в нарушение на чл. 147, ал. 1 ЗЗП, на заемателят не било оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо, какви са икономическите последици от поетото от него задължение и какъв е действителния размер на възнаградителната лихва, а бил заблуден, че трябва да престира и по такса за бързо разглеждане. От своя страна принципът за обективност, прозрачност и равнопоставеност на уговорките по потребителските сделки бил регламентиран в чл. 5 от Директива 93/1 ЕИО, транспониран в чл. 147, ал. I от ЗЗП, съгласно който договорните клаузи следвало да се съставят на ясен и разбираем език и бил тълкуван с преюдициални заключения на Съда на ЕС и в практиката на ВКС.

Според Съда на ЕС яснотата и разбираемостта не се отнасяла само формално и граматически до разбираемостта на уговорките, но и до свеждане до знанието на потребителите на икономическите последици от поемането на задълженията им връзката на всяка уговорка с другите договорни клаузи. В случая кредиторът нарушил изискванията на справедливостта и добросъвестността и неравноправно не бил разяснил на потребителя какъв е размерът на дължимата от него възнаградителна лихва, на което основание разписаната в договора лихва от 41% не била породила валидни правни последици на основание чл. 146 ал. 1 ЗЗП. Така липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора съгласно чл. 22 ЗПК водело до юридическа последица недействителност на заемното правоотношение. В случая разпоредбата на чл. 26, ал.4 ЗЗД не намирала приложение, тъй като се 3 касаело до съществена част от съдържанието му, доколкото договорът за потребителски кредит бил възмезден и не би могъл да бъде сключен без определено възнаграждение за отпуснатия кредит. Излагат се съображения за неприложимост и на втората хипотеза на чл.26 ал.4 ЗЗД, доколкото липсвали законоустановени императивни размери на цените на кредитите, поради което нищожната клауза за възнаградителна лихва нямало как да бъде заместена по право от повелителни норми на закона. Освен изложените доводи се релевират още в насока неизпълнение на изискванията на чл.11 ал.1 т.9 ЗПК, поради липса на посочване на условията за прилагането на лихвения процент, което водело до неяснота за потребителя върху каква стойност се изчислявали тези 41%, което било необходимо, за да може той да извърши самостоятелна преценка за правилността на този указан размер, както и за реалната цена, която той ще заплати за предоставения му заем, което също водело до тежката правна последица по чл.22 ЗПК. Също така се посочва, че действително приложения ГПР не отговарял на посочения в договора. Невключването на скритата лихва под формата на такса за бързо разглеждане в лихвения процент по договора имало за резултат невярно разписване на ГПР в размер на 49,7%, който не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, а посочването на размер на ГПР, който не бил реално прилаган в отношенията между страните, било предоставяне на невярна информация на потребителя и представлявало заблуждаваща търговска практика. Също така липсвало точно и ясно посочване на начина на формирането му и включените в него компоненти, липсвала и ясно разписана методика на изчисляването му, което от своя страна водело до нарушение на изискването на чл. 10 ал.1 ЗПК за сключване на договора по ясен и разбираем за потребителя начин. Така неяснотите, вътрешното противоречие и подвеждащото оповестяване на изискуемо с императивна норма съдържание били уредени от законодателя като порок, изключващ валидността на договарянето (чл. 22 ЗПК). Договорът за потребителски кредит не бил породил валидни права и задължения и поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал, 1, т. 20 от ЗПК, тъй като в съдържанието му не бил включен размерът на лихвения процент на ден, както и посочване на правото на потребителя за отказ от договора. Налице било и неспазване от страна на кредитора на изискванията на чл. 11, ал. 2 от ЗПК общите условия да бъдат подписани от заемателя. В допълнение посочват, че договорът в частта за предоставяне на допълнителни услуги бил нищожен на три отделни основания. Като първо от тях се посочва противоречието му с императивни разпоредби на ЗПК, а именно - разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК, според която кредиторът не можел да иска заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, каквито действия представлявала посочената в договора допълнителна услуга. Същият бил 4 нищожен и като противоречащ на добрите нрави, поради нарушаване на принципа за еквивалентност на насрещните престации, доколкото при отпуснат кредит в размер на 500 лева, възнаграждението за допълнителна услуга възлизало на 1038,73 лева, което било необосновано високо и прекомерно спрямо размера на отпуснатия кредит. Така били нарушени принципите на справедливост и добросъвестност в гражданските правоотношения, тъй като било неморално и неетично да се уговаря възнаграждение за услуга, която кредитодателят бил длъжен да извърши при отпускането на кредита. На следващо място, според ищците, споразумението за допълнителна услуга се явявало и неравноправно по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП. Претендираната сума от 1038,73 лева била прекомерна спрямо получената сума по отпуснатия кредит, с което безспорно били нарушени принципите на добросъвестност и справедливост в гражданските и търговски взаимоотношения, целящи предотвратяване несправедливо облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Оспорваната клауза била неравноправна и по смисъла на чл. 143 т.5 от ЗПП, тъй като предвиждала заплащането на необосновано висока сума, която по съществото си представлявала добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която увеличавала стойността на договора и основната й цел била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя и до увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Оспорваната клауза освен неравноправна била и нищожна на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП, тъй като не била уговорена индивидуално по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП, а била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Претендира разноски.