Решение № 5957 от 25.09.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 5957 гр. София, 25.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Г. В. Недева

БОЯН Г. БОЯДЖИЕВ при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от Г. В. Недева Въззивно гражданско дело № 20251100508284 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на Столична община, с БУЛСТАТ 000696327 и адрес: гр. София, ***, представлявана от Кмета на общината Васил Терзиев, чрез пълномощник адв. Г. И. от САК срещу Решение № 20137869/17.03.2025 г. по гр. дело № 32163/2019 г. на Софийския районен съд, 118 състав, с което съдът е отхвърлил предявените от Столична община при обективно кумулативно съединяване искове по чл.87, ал.3 вр. чл.189, ал.1 вр. чл.223 от ЗЗД за разваляне на Договор за замяна на реални части от недвижими имоти № СОА 16-ДГ61-70/20.06.2016 г., вписан в Сл.Вп. с вх. № 36939/22.06.2016 г., том 86, № 41 и иск по чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за установено между страните, че ответника по иска Д. Д. З., с ЕГН ********** от гр. Костинброд, не е собственик на недвижим имот с идентификатор ***, с площ от 978 кв.м., съгл. действащия кадастрален план на гр. София, Район „Панчарево“ представляващ УПИ IX3634,3635 за жилищно строителство, находящ се в кв.97, м.с. Бистрица, с административен адрес ул. ****. С решението въззивникът е осъден да плати и 3000 лева разноски по делото.

В жалбата се излагат оплаквания за необоснованост и неправилност на съдебното решение, поради нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Излага подробни съображения за твърдяната неправилност.

Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно не е съобразил искането на въззивника –за косвен съдебен контрол на решението за реституция на праводателя на ответника З., по реда на ЗСПЗЗ. Изтъкват се допуснати нарушения от първоинстанционния съд при анализа на събраните доказателства, довели до необоснован краен извод за неоснователност на 1 предявения от ищеца ОУИ. Пороците в административното производство пред ОбСЗ, в частност използването на неистински, подправен документ, въз основа на който е започнало същото, при липса на помощен план за територията и липса на актуални графични данни за възстановения имот, включително установените пречки за възстановяване на бившия земеделски имот, който станал общинска собственост, тъй като бил отреден за благоустройствено мероприятие на общината, в съвкупност създавали пречки издадения краен административен акт – реституционното решение да породи целените с него правни последици – възстановяване на собствеността върху процесния недвижим имот. Освен това се излагат доводи, че общината била доказала, че имотът е станал общинска собственост по силата на закона много преди да започне реституционната процедура, поради което имота не е подлежал на реституция. Като не констатирал материална незаконосъобразност на оспореното от въззивника реституционно решение, първоинстанционния съд постановил едно неправилно решение, което въззивника моли да бъде изцяло отменено и постановено друго, с което исковете му да бъдат уважени. Претендират се разноски.

Постъпил е отговор на жалбата от въззиваемия /ответник в първоинстанционното производство/ Д. Д. З., чрез адв. Р. М. от САК, с който се оспорва въззивната жалба и моли за нейното отхвърляне. Въззиваемият счита обжалваното решение за валидно, допустимо и правилно. Възражението на въззивника за неизвършен инцидентен контрол за законосъобразност на реституционното решение, въззиваемия намира за неоснователно, като се позовава на съдебна практика, обективирана в решение № *** г. постановено по гр.д. № 6253/2014 г. на ВКС, по реда на чл.290 от ГПК, с което е даден отговор на въпроса относно приложното поле на косвения съдебен контрол, осъществяван от гражданския съд върху влезли в сила решения на общинските служби по земеделие, по възражение на ответника, когато той не заявява лични или на наследодателя си права върху възстановения имот преди образуването на ТКЗС. В посоченото решение, върховната инстанция е възприела становището, че ответникът по иск за собственост, основан на земеделска реституция, не разполага с възражението, че възстановения имот не е бил собственост на ищеца, респ. на неговия наследодател, към момента на образуване на ТКЗС, тъй като с това възражение се повдига спор за материално право по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ, страни по който могат да бъдат само лица, които са заявили имота за възстановяване. При обсъжданата хипотеза ответника може да противопоставя единствено възражения, основаващи се на факти, настъпили след масовизацията на земеделската земя, които изключват правата на ищците. Доколкото Столична община, като ищец в настоящото производство оспорва наличието на право на собственост в патримониума на ответника, респ. неговия праводател, с твърдение, че Е.М. не е била собственик на възстановения на наследниците й имот към датата на обобществяването му, без да заявява собствени права върху имота към този момент, то този въпрос излизал извън приложното поле на косвения съдебен контрол за законосъобразност на реституционното решение. На следващо място, въззиваемия сочи, че в производството пред СРС не е било установено от въззивника, неистинността на декларацията, изходяща от Н.П.Н., а единствено, че заверката на подписа, извършена от нотариуса и вписана под рег. № 1271/21.01.1993 г. касае подписа на друго лице. В хода на делото, не бил оспорен нито подписа под декларацията и неговия автор, нито съдържанието на декларацията, а след като не е доказана по безспорен начин неистинността на декларацията, изцяло манипулативно било твърдението на въззивника, че в реституционното производство, е използван неистински и подправен документ. Същите аргументи, въззиваемия сочи и по отношение на втория оспорен от ищеца документ, издаденото удостоверение № 35/23.02.1993 г. от Кмета на с. Бистрица. Независимо от приетото по делото писмо, изходящо също от кмета на с. Бистрица, че под този номер в изходящия дневник на Кметството се съдържат данни за друго лице и дата, по делото не са събрани категорични доказателства, оборващи съдържанието му и неговата истинност. На следващо място, въззиваемия счита, че до предявяване на исковете през 2019 г., Столична 2 община по никакъв начин не е оспорвала правото на собственост на З., вкл. нейния праводател и не е противопоставяла собственически права върху имота, въпреки че твърди, че е станала такъв по силата на закона още през 1991 г. Напротив, с всички извършени действия до момента, при и по повод регулацията на имота, в т.ч. при изповядване на разпоредителната сделка за замяна по чл.15, ал.5 от ЗУТ, чието разваляне е предмет на първия предявен иск в производството, общината е признавала правата на ответника, респ. нейния праводател Е.Н.А., произтичащи от оспореното решение № 546А/23.11.2011 г., издадено от Общинска служба по земеделие „Панчарево“. В издадено от Кмета на район „Панчарево“ удостоверение от 16.04.2013 г., изрично е признато, че процесния имот не е общинска собственост и за него няма съставен АОС. От доказателствата по делото не се установявало, към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ, процесния имот да е бил застроен или върху него да е реализирано благоустройственото мероприятие, за което е бил отреден /при които обстоятелства не се позволява възстановяването на собствеността, съгл. чл.10б от ЗСПЗЗ/. В издаденото по чл.13, ал.5 от ППЗСПЗЗ от 19.10.2012 г. удостоверение от главния архитект на район „Панчарево“ изрично се сочело, че процесния възстановен имот не е застроен и мероприятието „Ресторант и озеленяване“ не е реализирано. Обстоятелството, че реституирания имот попадал в част от УПИ- IV, в кв.97 съгл. РП на с. Бистрица, одобрен през 1986 г. отреден за „Ресторант и озеленяване“, не съставлявало пречка за възстановяването му, доколкото предвижданите мероприятия не са реализирани. С оглед всички изложени аргументи, въззиваемия моли съда да потвърди обжалваното решение и му присъди сторените пред настоящата инстанция съдебни разноски.

Пред въззивната инстанция не са допуснати и събрани нови доказателства.

В съдебното заседание представителите на страните поддържат доводите си и не излагат нови такива по същество.

Софийски градски съд, IV-А с-в, след съвещание и като обсъди по реда на чл. 269 ГПК наведените в жалбата оплаквания, взе предвид аргументите, изложени в отговора на въззивната жалба, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба, предмет на разглеждане в настоящото производство е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, като относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Съдът се произнася служебно и по правилното приложение на императивна материално-правна норма, а по всички останали въпроси е ограничен от изложеното в жалбата, с която е сезиран.

Съдът, като съобрази оплакванията в жалбата, доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна, а по конкретно наведените оплаквания намира следното:

Съдът не констатира неправилно приложение на императивна материално правна норма, за което има служебно задължение да следи, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за нейното нарушаване в първоинстанционното решение /така т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.

Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд.

При обсъждане на оплакванията по въззивната жалба, с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК, 3 настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат.

Въззивният съд възприема приетите в обжалваното решение от първоинстанционния съд, фактически констатации и правни изводи, като препраща към мотивите на районния съд.

Независимо от това, по доводите за неправилност посочени във въззивната жалба, въззивният съд следва да допълни и следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба, подадена от Столична община срещу Д. Д. З., с която са предявени обективно кумулативно съединени искови претенции с правна квалификация чл. 87, ал. 3 вр. чл. 189, ал. 1 вр. чл 223 ЗЗД за разваляне на сключения с ответницата договор за замяна на реални части от недвижими имоти № СОА 16- ДГ61-70/20.06.2016г., вписан в Служба по вписванията с вх. peг. № 36939/22.06.2016 г., том 86, № 41 и иск с правно основание чл. 124 ГПК за признаване спрямо Столична община, че ответницата не е собственик на имот с идентификатор *** с обща площ oт 978 кв.м, съгласно действащия кадастрален план на гр.

София, район „Панчарево", с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: нeзастроен имот за жилищни нужди, представляващ УПИ IХ-3634, 3635 за жилищно строителство, квартал 97, находящ се в м.с. Бистрица по плана на гр. София 1744, район „Панчарево", с административен адрес: ***-Б, образуван след придаване на 272 кв.м. от имот с ИД № *** към имот с ИД № ***, и отделянето на реална част от 272 кв.м.от ПИ с идентификатор *** и придаването й към имот с ИД № ***.

С решението си първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от ищеца (сега въззивник) искове като неоснователни и е осъдил същия да заплати на ответника сторените по делото съдебни разноски. СРС е приел, че няма основания да се приеме, че имотът е станал собственост на Столична община по силата на закона, на основание посочените в исковата молба норми, в частност § 7, ал. 1, т. 3 от ПЗР на ЗМСМА (ДВ, бр. 49 от 1995 г.) и пар.42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС вр. чл.2, ал.1, т.2 от ЗОС. В производството ищеца нито е твърдял, нито е доказал проведено отчуждително производство по отношение на процесния имот, поради което сочената норма на § 7, ал. 1, т. 3 от ПЗР на ЗМСМА, като неприложима в случая не съставлява основание за придобиване на собственост от общината. Приел за неоснователен предявеният отрицателен установителен иск, тъй като в производството не била установена пречка за възстановяване собствеността върху имота на наследниците на Е.Н.М., която пречка да обуславя незаконосъобразност на решението на ОСЗ, респ. да води до липса на вещно-прехвърлителен ефект на договора за продажба от 30.05.2013 г., сключен между ответницата и Е.Н.А. /наследник на Е.М./, обективиран в нотариален акт за покупкопродажба на недвижим имот № 59 от 30.05.2013 г., том III, peг. № 17306, дело № 424/ 2013 г. при нот. Р.Д., peг. № 274 на НК. Първоинстанционния съд е приел също, че доколкото не се установява твърдението на ищеца, че Столична община е придобила по закон имота, част от който е бил предмет на договора за замяна, не може да се приеме, че е налице неизпълнение на същия от страна на ответницата З. по него, което да е основание за развалянето му.

Разпечатката съдържа 27 от 87 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/3f51cc74-1fc1-49eb-87df-1d36c4c831ec