Определение № 3506 от 27.12.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3506 гр. София, 27.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Евгений Стайков

Членове:

Галина Иванова

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Галина Иванова Касационно търговско дело № 20238002900738 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

С. В. П. чрез адв. Ч. обжалва решение № 178 от 14.12.2022 г. по в.т.д. № 232/2022 г. на Апелативен съд – Велико Търново, Трети граждански и търговски състав, решението, с което е потвърдено решение № 10 от 14.02.2022 г. по т.д. № 112/2020 г. на Окръжен съд – Плевен, ТО, допълнено с решение № 63 от 06.07.2022 г. по същото дело на Окръжен съд – Плевен, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от настоящия жалбоподател против Застрахователна компания „Хук24“ АГ /HUK24 AG/, обективно съединени осъдителни искове с правно основание параграф 115, ал.

1, т. 1 от Закона за застрахователния договор, вр. с параграф 253, ал. 2 и параграф 823, ал. 1 от Германския граждански законник, и по параграф 286, ал. 1 от Германския граждански законник в обжалваната част до размер от 50 000 лв, от общо отхвърления иск за заплащане на сумата общо 120 000 лв. – частичен иск от обща претенция за 200 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие смъртта на П. Р. Н., настъпила в резултат на ПТП от 20.03.2016 г. в гр. Делменхорст, Федерална Република България, причинено виновно от водача на лек автомобил „БМВ“ с рег. № LER – MR 444, чиято отговорност е била застрахована по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното дружество, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.06.2018 г. до окончателното изплащане на обезщетението.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила 1 и необоснованост. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение.

Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1.Следва ли съдът да приложи правилото на параграф 16 от Регламент Рим II и да приеме за приложимо българското право по чл. 52 от ЗЗД, като императивна правна норма? – противоречие с решение № 266 от 30.01.2018 г. по в.гр.д. № 317/2016 г. на Софийски апелативен съд, IV състав 2.Задължението за покриване от застраховка „Гражданска отговорност“ на вредите, причинени на трети лица от МПС, уредено и гарантирано от правото на общността, различава ли се от обхвата на обезщетяването на тези вреди на основание гражданската отговорност на застрахованото лице, уредено от националното право?

3.Императивна или диспозитивна е нормата на чл. 52 ЗЗД и следва ли тя, съгласно чл. 16 от Регламент Рим II да се приложи вместо параграф 253, ал. 2 от Германския граждански законник, доколкото последиците от приложението на последната е явно несъвместимо с обществения ред в Република България?

Посочил е и основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1,2 и 3 от ГПК.

Застрахователна компания „ Хук24“ АГ Германия чрез адв. Л. Т. е подал отговор в срока, предвиден в чл. 287 от ГПК, в който оспорва касационната жалба. Излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице.

За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, с което исковете на С. В. П., с правно основание пар. 115, ал. 1, т. 1 от ЗГД, вр. пар. 253, ал. 2 и пар. 823, ал.1 от ГГЗ и пар. 286, ал. 1 от ГГЗ за заплащане на обезщетение до обжалвания размер от 50 000 лв за причинените й неимуществени вреди от смъртта на Пламен Николов, причинена в ПТП на 20.03.2016 г. в гр. Делменхрост, ФРГ, ведно със законната лихва от 20.06.2018 г., до окончателното изплащане на задължението, въззивният съд е приел, че е предявен пряк иск на пострадало лице пред застрахователя за неимуществени вреди, за които застрахованият дължи обезщетение по силата на гражданската отговорност, съгласно приложимото към спора национално право. В процесния случай пътно-транспортното произшествие е настъпило на територията на Германия, вредоносният резултат - смъртта на Пламен Николов, също е настъпил там. Това е обусловило извод, че приложимото право се определя съгласно чл. 4 от Регламента Рим II. Определено е, че това е мястото където е настъпила вредата, независимо къде биха могли да настъпят 2 непреките последици. Доводът, че ищцата търпи болки и страдания вследствие смъртта на П. Н. на територията на Р България, където е нейното поС.но местожителство, не е споделен. Съдът се е позовал на решение на СЕС по дело СІ350/14 г. Отхвърлено е становището, че и лицето, чиято отговорност се търси и увреденото лице имат обичайно местопребиваване в една и съща държава, като е прието, че в случая с оглед фактическите обстоятелства деликвента П. Н. е установено, че фактически се е установил в Германия.

Подчертано е, че не адресната регистрация е от значение, а всички обстоятелства, определящи местопребиваването на лицето. Предвид установените отношения по полагане на труд и живеене със семейството в Германия е направено заключение, че деликвента е живеел в Германия към уреждането. Също така пострадалото лице е живеело в Германия., където е работел. Прието е, че ищцата се е установила и живее във Франция.

Въззивният съд в мотивите си, е определил, че приложимото право при наличието на международен елемент, както е в процесния случай, се определя по правилата на Регламент № 864/2007 г. на Европейския парламент и на Съвета от 11.07.2007 г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения /Рим II/. При приложение на чл. 4, параграф 1 от Регламента, е направен извод, че в конкретния случай, към правоотношението, предмет на спора между страните по настоящето дело, е приложимо правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт. Въззивният съд не е споделил довода, че ищцата търпи болки и страдания вследствие смъртта на починалия П. Н. на територията на Република България, където е нейното поС.но местожителство, поради което вредите следва да се считат настъпили в Република България. Този извод е направен съобразно тълкуването на чл. 4, пар. 1 от Регламент 864/2007 г., с решение на СЕС по дело № С-350/14 г., съгласно което вреди, които са свързани със смърт на лице при ПТП, настъпило в държавата членка на сезирания съд и които са претърпени от негови близки роднини с местопребиваване в друга държава членка, трябва да се квалифицират като непреки последици от това произшествие по смисъла на посочената разпоредба. С оглед това тълкуване, в разглеждания спор въззивният съд е приел, че претърпените от ищцата негативни субективни изживявания от смъртта на загиналия близък, са непреки последици от произшествието, които са без значение за определяне на приложимото право.

Въззивният съд е посочил, че за определяне на приложимото право не може да бъде съобразено и изключението на чл. 4, параграф 2 от Регламент № 864/2007 г., тъй като същото изисква кумулативно и лицето, чиято отговорност се търси, и увреденото лице да имат обичайно местопребиваване в една и съща държава към момента на настъпване на вредата, като в случая се твърди, че това обичайно местопребиваване и на двамата е в България. Посочено е, че дефиницията на обичайно местопребиваване на физическо лице е дадена в чл.

48, ал. 7 от КМЧП - това е мястото, в което лицето се е установило 3 преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки. Въззивният съд е приел, че от обстоятелствата по делото не може да се мотивира изводът, че делинквентът има обичайно местопребиваване в България.

От присъдата на Районен съд Олденбург е установено, че наказателният съд е констатирал, че обвиняемият П. Н. е живял в Германия от 2014 г., заедно с партньорката си, като има три деца. До ареста си на 21.03.2016 г. е работил като хамалин, работел е и е създал семейство. Прието е, че обстоятелството, че същият има регистриран поС.ен и настоящ адрес в България не променя извода, че той има обичайно местопребиваване в Германия, тъй като заявяването на поС.ен и настоящ адрес на лицата е административно задължение по смисъла на чл. 90, ал. 1 от ЗГР, без това да има отношение към фактическото установяване и създаване на трайна връзка с друга държава. От показанията на разпитания свидетел е установено и обстоятелството, че загиналият е работел в Германия, поради което е прието, че специалната връзка, налагаща изключение от общия принцип за приложимото право по мястото на настъпване на пряката вреда, не е установена по делото. Прието е, че не са налице и предпоставките на чл. 4, параграф 3 от Регламент № 864/2007 г. - няма данни, които да сочат, че непозволеното увреждане е потясно свързано с друга държава, различна от мястото на произшествието, като в тази връзка, въззивният съд е посочил, че следва да се има предвид, че произшествието е настъпило в Германия, с автомобил с немска регистрация, застрахован в немско застрахователно дружество, а елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане са установени с присъда на немския съд. По тези съображения, въззивният съд е счел, че приложимо към решаване на спора е немското право.

Апелативният състав е посочил още, че съгласно параграф 7, ал. 1 от немския Закон за движение по пътищата, ако при управлението на МПС бъде причинена смърт, увреждане на тялото или на здравето на човек, то собственикът е задължен да възстанови възникналите от това вреди. Съгласно параграф 18, ал. 1, изр. 1 от ЗДвП, заедно с ползвателя на автомобила, отговорност носи и неговият водач, при наличие на предпоставките на параграф 7, ал. 1 от ЗДвП. Съгласно параграф 823, ал. 1 от Германския граждански законник всеки, който с умисъл или поради небрежност противоправно е увредил живота, здравето, свободата, собствеността или друго право на друго лице, носи отговорност за това. Установено е, че претенциите в германското законодателство съществуват паралелно, като за разлика от параграф 18, ал. 1 от ЗДвП, в хипотезата на параграф 823, ал. 1 от ГГЗ, претендиращото лице трябва наред с предпоставките, които обосновават наличие на отговорност, да изложи и докаже вина на увреждащото лице.

4

Въззивният съд е приел, че безспорно по делото е установено наличието на противоправно поведение на водача на лекия автомобил, в резултат на което по непредпазливост е причинена смъртта на П. Н.. Прието е, че между противоправното и виновно поведение, изразяващо се в нарушаване правилата за движение по пътищата и настъпилата вреда, е налице пряка и непосредствена причинна връзка. Тези факти са установени от въззивния съд с влязлата в сила присъда на наказателния съд по воденото наказателно производство, имаща задължителен характер за гражданския съд - чл. 300 от ГПК. С оглед на това е прието, че са налице предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност по чл. 823, ал. 1 от ГГЗ.

Установено е, че Пенко Николов е управлявал автомобил, застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното дружество. С оглед на това е прието, че третото увредено лице може да предяви претенцията си за обезщетение и срещу застрахователя по правилото на параграф 115, ал. 1 от Закона за застрахователния договор. Прието е, че за обхвата на отговорността приложение намират параграф 249 и сл. от ГГЗ. Посочено е, че съгласно параграф 253, ал. 1 от ГГЗ, в редакцията на нормата към момента на пътнотранспортното произшествие, в случай на вреда, която не е имуществена, може да бъде претендирано парично обезщетение само в предвидените в закона случаи. Съгласно чл. 253, ал. 2 от ГГЗ, ако се претендира обезщетение за увреждане на тялото, здравето, свободата или сексуалното самоопределяне, може да бъде претендирано справедливо парично обезщетение за вреди, които не са имуществени. Съгласно константната съдебна практика /Федерален съд, Нов юридически седмичник 1989, 2317, 2318/ преживелите починалия лица имат право на обезщетение за болки и страдания само, когато преживяното душевно страдание е патологично осезаемо и когато надвишават обичайните негативни последици по отношение на здравословното събитие от един трагичен случай /т.е. трябва да е налице увреждане на здравето поради шок, вследствие на смъртта на близък, така наречените вреди, причинени от шок/.