Решение № 5269 от 28.12.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5269 гр. Пловдив, 28.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Христо Г. Иванов при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело № 20235330104949 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба Б. В. Б. срещу АКПЗ ЕАД.

Ищецът твърди, че е сключил Договор за заем № ******* г., който бил недействителен, както и че е признат за недействителен по друго гражданско дело, а именно № ****** г. по описа на Районен съд - П., *** граждански състав.

Вземанията по този договор са цедирани на АКПЗ ЕАД с договор за цесия от *****г., който и предявява парична претенция към ищеца в размер на сумата от 569.65 лева.

Ищцовата страна моли съда да признае за установено, че сумата от 569.65 лева не се дължи на ответното дружество. Ангажира доказателства.

Претендират се разноски.

Ответното дружество излага съображения, че искът е неоснователен.

Претендира разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

Предявен е отрицателен установителен иск на основание чл. 124 ГПК 1

От приобщените по делото доказателства се установява, че м ежду Б. В.

Б. и „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“АД е възникнало правоотношение по повод Договор № ******** г.. вземанията, по който били цедирани на„Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД.

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по т.нар. от него „обезпечение” към ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани 2 всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 50 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуемо възнаграждението за „обезпечение“, то е с характер на сигурен разход за потребителя и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

Освен това се установява, че на ******г. ищецът е получил писмо от ответника, в което се претендира сумата от 569, 65 лева, като за основание на тази претенция е посочен Договор № *******г. Липсва спор между страните , че този договор е признат за недействителен с влязло в сила Решение №******г. на П.РС, *** гр.с-в. От всичко гореизложено се установява, че ищецът има правен интерес от иска, а ответникът не доказа, че посочената сума е дължима от ищеца, а още по-малко, че е изискуема.

По отношение на разноските:

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. Предвид това, то следва да бъде определено възнаграждение за процесуално представителство от един адвокат в размер на 400 лева по чл. 38 ЗАдв. вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като посочената сума следва да се заплати от ответника в полза на 3 адв. Д. Б.. Ищцовата страна е сторила разноски за държавна такса в размер от 50лв следва да бъдат заплатени от ответника.

Така мотивиран, Съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Б.

В. Б., ЕГН: ********** НЕ ДЪЛЖИ на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК: 207172780, сумата от 569.65 лева, претендирана от ответника по Договор ********* г. , сключен между Б. В. Б. и „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“АД, вземанията, по който били цедирани на„Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД с договор за цесия от ********г.

ОСЪЖДА „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД , ЕИК:

207172780ДА ЗАПЛАТИ на адв. Д. Б. на основание чл. 38 ЗАдв. сумата в размер на 400 лева за процесуално представителство на Б. В. Б..

ОСЪЖДА „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД , ЕИК:

207172780 ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал.1 ГПК на Б. В. Б., ЕГН:

**********, сумата в размер на 50лева, представляваща разноски в настоящото производство.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 4