Решение № 386 от 29.01.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 386 гр. Пловдив, 29.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анна Д. Дъбова при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело № 20245330113938 по описа за 2024 година

Производството е образувано по предявен от М. И. Н. против „ЮтеКредит България“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.

1, предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата от 168 лв., представляваща недължимо заплатена и получена от ответника без основание по клаузата за такса за разглеждане в договор за потребителски паричен кредит № ***/23.09.2021 г.

В исковата молба се твърди, че между ищцата и „ЮтеКредит България“ ЕООД е сключен договор за потребителски паричен кредит № ***/23.09.2021 г., по силата на който била предоставена сумата от 1 000 лв., при установен лихвен процент от 12, 27 % и годишен процент на разходите от 49, 76 %.

Твърди, че в договора е установено задължение за заплащане на еднократна такса за разглеждане в размер на сумата от 168 лв. Сочи, че ищцата е усвоила изцяло сумата по кредита, като е заплатила задълженията си по договора за заем, включително и начислената такса за разглеждане. Поддържа, че клаузата, установяваща задължение за заплащане на такса за разглеждане заобикаля закона и накърнява правата на другата страна по облигационното правоотношение, доколкото липсва еквивалентност между таксата и извършената от кредитора услуга. Твърди, че в попълненото от заемателя предложение за сключване на договор за кредит не е бил посочен размерът на еднократната такса за разглеждане, доколкото ответникът не е бил запознат с размера на предвидената такса преди сключване на договора. Предвид така изложеното счита, че клаузата, установяваща задължение за заплащане на 1 такса за разглеждане е неравноправна на основание чл. 143, т. 9 ЗЗП. Счита, че с клаузата за заплащане на такса за разглеждане се цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника – без реално да е извършена конкретна услуга. Сочи, че таксата за разглеждане представлява скрит разход по кредита, която привидно е уговорена като такса преди отпускането и усвояване на кредита и с нея се цели заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че поради невключване на таксата за разглеждане в размера на годишния процент на разходите – последният не съответства на действително прилагания от кредитора, тъй като реалният лихвен процент не отговаря на реализирания. В този смисъл счита, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал., 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, поради което приложение следва да намери разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която установява, че потребителят дължи единствено чистата стойност на кредита и не дължи заплащане на лихва или други разходи по кредита. По така изложените съображения се моли за уважаване на предявения иск.

В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „ЮтеКредит България“ ЕООД е депозирал отговор на исковата молба. Не оспорва, че между страните е сключен договор за потребителски паричен кредит № ***/23.09.2021 г., по силата на който била предоставена сумата от 1 000 лв., при установен лихвен процент от 12, 27 % и годишен процент на разходите от 49, 76 %, с установен срок за погасяване на задълженията от 12 месеца. Счита предявените искове за недопустими, доколкото ищецът е получил кредит от дружеството и в срок от 14 дни не е упражнил правото си на отказ, като е ползвал кредита и не е имал възражения. В този смисъл счита, че бездействието на потребителя не следва да се поощрява, като исковете са предявени при злоупотреба с права. При условията на евентуалност излага подробни съображения за неоснователност на предявения иск. Твърди, че договорът е сключен от разстояние по заявка на потребителя, подадена чрез мобилно приложение – MyIuteApp, като документите са подписани електронно. Счита, че при сключване на договора са спазени условията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Оспорва твърденията на ищеца, че размерът на годишния процент на разходите надвишава законовия размер, тъй като основният лихвен процент не е фиксирана ставка и към датата на сключване на договора последният не надвишава размера на пет пъти законната лихва. Сочи, че договорът за кредит отговаря на изискванията, установени в Закона за потребителския кредит, като не е допуснато нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК.

Поддържа, че таксата за разглеждане на документи е за предварително разглеждане на документи за кандидат – кредитополучателя, като между страните са налице преддоговорни взаимоотношения и все още не е сключен договор за кредит, поради което ищецът все още няма качеството потребител, за да се ползва от закрилата на ЗПК. Твърди, че годишният процент на разходите в договора за кредит е ясно разписан, като са посочени допусканията при неговото определяне. В договора било посочено и общото 2 задължение по кредита от 1 235, 53 лв., включващо главница от 1 000 лв., възнаградителна лихва от 67, 53 лв. и такса за разглеждане от 168 лв., като тази информация се съдържа в договора за кредит и Стандартния европейски формуляр. Позовава се на съдебна практика, в която се приема, че непосочването на начина, по който е изчислен годишния процент на разходите съобразно единната математическа формула на Приложение № 1 не може да засегне способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. Твърди, че таксата за разглеждане е включена в годишния процент на разходите, като последният не надвишава императивно определената от закона граница. Сочи, че дружеството извършва анализ на кредитоспособността на клиента в процеса на разглеждане на искането за кредит, което е свързано с време и разходи. Твърди, че таксата се дължи в деня на подписване на договора, но се възстановява от клиента с дължимите месечни вноски. Поддържа, че таксата за разглеждане е индивидуално уговорена от страните и не представлява такса за усвояване, доколкото усвояването е действие, свързано с реалното превеждане на сумата по кредита и се извършва след сключване на договора за кредит. Сочи, че таксата е дължима за действия, предхождащи усвояването и последващото управление на кредита, поради което не попада в ограничението по чл. 10 а, ал. 2 ЗПК. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявените искове.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за връщане на недължимо заплатена такса за разглеждане.

От представените по делото доказателства се установява, че между ищцата М. И. Н. и „ЮтеКредит България“ ЕООД е сключен договор за потребителски паричен кредит № ***//23.09.2021 г., по силата на който кредиторът е поел задължение да предостави на ищцата кредит в размер на сумата от 1 000 лв., при установен фиксиран годишен лихвен процент от 12, 27 % и годишен процент на разходите от 49, 76 %. Установено е, че ищцата следва да заплати на кредитора сумата в общ размер от 1 235, 53 лв. на 12 месечни вноски, с уговорена възнаградителна лихва от 67, 53 лв. и такса за разглеждане от 168 лв., съгласно погасителния план, обективиран в чл. 9.1 от Договора.

В разпоредбата на чл. 4.1. от Договора е установено, че кредитополучателят дължи еднократна такса за разглеждане от 168 лв., която се дължи в деня на подписване на договора за кредит, като същата се финансира от кредитора и се възстановява от клиента с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план, обективиран в чл. 9.1. от Договора.

С молба от 18.12.2024 г. ответникът е представил справка за погасените суми по договора за кредит, от която се установява, че ищецът е погасил сумата от общо 514, 90 лв. на пет погасителни вноски, която е разпределена за 3 погасяване на задълженията за главница, лихва и такса за разглеждане, като заплатената сума за такса е от 70 лв. Така представената справка не е оспорена от ищцата.

В исковата молба са изложени съображения, че таксата за разглеждане е недължимо заплатена, доколкото заобикаля закона и накърнява правата на другата страна, поради наличие на нееквивалентност на престациите.

Следва да се посочи, че съдът, сезиран с иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, не е обвързан от доводите на ищеца за недължимост на сумите, посочени в исковата молба.

В този смисъл съгласно трайната практика на ВКС, за разлика от правомощията на съда по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания. Това е така в следните хипотези: 1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д.

№ 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.; 2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о. и 3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о. и Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Съдът намира, че клаузата от договора, установяваща задължение за заплащане на такса за разглеждане е нищожна и не поражда права и задължения за страните. Така установената клауза е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, тъй като по този начин многократно се увеличава размера на кредита без яснота относно насрещната престация, която получава длъжника. В случая при установен размер на отпусната главница от 1 000 лв. по договора за заем, е предвидено и задължение за заплащане на такса, която е в размер, надвишаващ размера на възнаградителната лихва, представляваща явно установеното възнаграждение по договора. По този начин са установени допълнителни разходи по кредита, което води до увеличаване на възнаграждението за кредитодателя. Постигнато е съгласие, че посочените разходи подлежат на разсрочено плащане, ведно с погасителните вноски по кредита, което води до извод, че по този начин е 4 установено допълнително възнаграждение на кредитодателя.

По този начин, в разрез с нормите на добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя. С Решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК е разяснено, че добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на членовете на общност. В случая в разрез с нормите за добросъвестност на страните, търговецът, който е икономически по-силната страна в правоотношението, се е възползвал от своето правно положение, като е осигурил допълнително възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на допълнителни услуги срещу възнаграждение.