Решение № 41 от 04.01.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 41 гр. Пловдив, 04.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330112652 по описа за 2024 година

Предявен е главен иск с правна квалификация по чл. 26, ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и евентуален иск с правна квалификация по чл. 26, ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК.

Ищецът М. С. К., ЕГН: **********, от село Ц., община М., област П., ул.

„**********“ № ***, чрез пълномощник адв. Г. М., е предявила против „Кредит Тайм” ЕООД, ЕИК: 203615520, със седалище и адрес на управление: град София, ж. к. „Младост1А“, ул. „Анна Ахматова“ № 9, представлявано от управителя А. Г., иск за признаване на установено, че договор за паричен заем № *******/ 28.12.2023 г. е нищожен като противоречащ на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП, а при условията на евентуалност- че клаузата за неустойка, обективирана в чл. 16 от този договор, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, е нищожна, като уговорена в ущърб на потребителя, противоречаща на добрите нрави и обезпечаваща нищожна кредитна сделка.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен Договор за паричен заем № ******/ 28.12.2023 г., по силата на който на ищеца М. С. К. била предоставена сумата от 1500 лева, представляваща главница, която следвало да бъде върната на 10 месечни погасителни вноски, ведно с договорна лихва, при уговорени ГЛП – 38,90 % и ГПР – 48,62 %. Общо дължимата от потребителя сума по договора възлизала на 1780,20 лева, която сума включвала главница и договорна лихва. Сочи се, че в чл. 16 от договора и приложимите общи условия било предвидено задължение за кредитополучателя да осигури обезпечение, а именно- поръчител или банкова гаранция, като обезпечението следвало да отговаря на конкретни условия. При неизпълнение на това задължение била предвидена неустойка във 1 фиксиран размер от 1849,80 лева. Твърди се, че уговорена по този начин, неустойката била предназначена да санкционира заемателя за виновно неспазване на договорното задължение за непредоставяне на обезпечение, като същевременно неизпълнението му реално рефлектирало върху същинското задължение за погасяване на заема. Предвид това ищецът поддържа, че неустойката представлява скрито възнаграждение за кредитора и цели генериране на допълнителна печалба за търговеца. Предвидената в договора неустойка в размер на 1849,80 лева при предоставена заемна сума в размер на 1500 лева се явявала прекомерна, като излизала и извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Твърди се, че е налице разминаване между посочения в договора ГПР и действителният му размер. Задължението за заплащане на неустойка следвало да бъде включено в ГПР, тъй като представлявало сигурен разход за потребителя. Сочи се, че ако сумата по обезпечението бъде включена в ГПР, то размерът на последния би бил доста над 50 %, като по този начин би се нарушила разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Освен това се твърди, че непосочването на компонентите, формиращи ГПР, води до цялостна недействителност на договора. Посочването на размер на ГПР по- нисък от действителния представлявало заблуждаваща търговска практика, чиято цел била да заблуди потребителя за реалните параметри, при които получава кредитно финансиране. Ищецът поддържа, че предвид значителния размер на дължимата неустойка, който надвишавал чистата стойност на предоставената заемна сума, било налице и противоречие с добрите нрави. Предвид изложеното, моли да бъде прогласена нищожността на договора за потребителски кредит. В случай, че по делото не се установи цялостна недействителност на договора, моли да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 16 от договора, установяваща задължение за потребителя да заплати неустойка. Претендира разноски. В съдебно заседание страната чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от управителя на ответното дружество „Кредит Тайм“ ЕООД. Възразява за местна неподсъдност на спора пред Районен съд – П., тъй като ищцата нямала качеството на потребител. Излага съображения за нередовност на исковата молба, доколкото не бил предявен само един иск, а това обуславяло различна правна защита и различна държавна такса. С оглед посочената от ответника нередовност на исковата молба, то производството било недопустимо. По отношение на основателността заявява, че ще вземе становище след отстраняване на така посочените нередовности на исковата молба. Твърди, че нито са претендирани суми по оспорените клаузи, нито са заплащани такива суми. Счита, че за установяване нищожността на клаузата за неустойка ищецът следва да установи плащането на сумата по нея, в която насока липсвали доказателства. Поддържа, че неустойка не била претендирана за заплащане от ищеца. Оспорва, че ищецът е материално затруднено лице и възразява за прекомерност на претендираните от насрещната страна разноски. В с.з. страната не се явява, не се представлява и не взема писмено становище.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

2

Между страните е бил сключен индивидуален договор за паричен заем № *******/ 28.12.2023 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1 500 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: за 10 месеци, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 38, 90 %, при ГПР- 48, 62 % и неустойка поради непредставяне на обезпечение в размер на 1 849, 80 лева, платима разсрочено на вноски.

Като писмени доказателства са представени договора за кредит и погасителен план към него, както и справка от онлайн калкулатор за изчисляване на ГПР, при включване на неустойката, според която тя би станала в размер на 830, 57 %.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото относно това, че ищецът е кредитополучател по договор за заем, като между страните по делото е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.

9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

В исковата молба основното възражение за недействителност на договора за потребителски кредит е свързано с предвидената неустойка, която се начислява при непредставяне на обезпечение. Това непредставяне обаче самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорена неустойка, която се активира в съответен срок от сключване на договора за кредит, без да може да компенсира повишения риск. По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения се получава още едно допълнително възнаграждение.

Така и ГПР от 48, 62 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за неустойка, а с включването на неустойката кредитът ще се оскъпи допълнително- видно от представената справка от онлайн калкулатор за изчисляване на ГПР, при включване на неустойката, според която тя би станала в размер на 830, 57 %. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на понисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на 3 забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Обсъдената по- горе неустойка е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.

Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, дори надвишаващ стойността от кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави.

Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни. Оттук и целият договор се явява такъв, като съдържащ клауза за неустойка, предвидена в противоречие със специалния закон, която е нищожна.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. В този смисъл установителният иск се явява основателен и следва да се уважи.

Предвид изхода на делото- уважаването на иска, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на страната се дължат направените по делото разноски, които. Ищцата е заплатила държавна такса в размер на 71, 21 лева, която сума следва да й се възстанови от ответника, като законна последица от решението. Ищцата освен това е представлявана от свой пълномощник в процеса, на когото тя не е заплатила хонорар, в която връзка същата моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в 4 представения договор за правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от адв. Г. М., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед липсата на фактическа и правна сложност на делото, трайната съдебна практика по потребителските спорове и решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, следва да бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., предвиждаща минимален размер на адвокатското възнаграждение от 400 лева. Тази сума следва да се присъди директно в полза на адвоката, доколкото страната не е направила разноски, за да й се възстановява на нея.

Разпечатката съдържа 25 от 36 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/3f2cff28-570a-4ebd-875f-6a26308c9c35