Решение № 11257 от 09.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11257 гр. София, 09.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на девети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИВО В. ВЪТЕВ при участието на секретаря СТАНИСЛАВА АЛ. РАЙЧЕВА като разгледа докладваното от ИВО В. ВЪТЕВ Гражданско дело № 20251110143378 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.

1 ЗЗД срещу „.“ ООД (първи ответник), съединени с установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД срещу „.“ ООД (втори ответник).

Ищецът П. В. Г. твърди, че на 17.12.2024 г. е сключил с първия ответник „.“ ООД Договор за потребителски кредит № . от разстояние, след подадена заявка през уебсайта на дружеството. По силата на договора кредиторът предоставил на кредитополучателя сума в размер на 700 лв. със срок за връщане 7 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент 49,04%, годишен процент на разходите (ГПР) 61,71% и обща сума за погасяване 819 лв. Твърди, че сумата от 700 лв. е била предоставена на 17.12.2024 г. по банкова сметка, посочена от ищеца. Излага, че на същата дата, с цел обезпечаване на задълженията по кредита, е бил сключен Договор за предоставяне на гаранция № . с втория ответник „.“ ООД срещу възнаграждение в общ размер на 511 лв., разсрочено на 7 равни месечни вноски по 73 лв. с падеж на 17-о число на съответния месец за периода от 18.01.2025 г. до 18.07.2025 г. Общият размер на задължението за целия период, включващ главница, лихва и възнаграждение за гаранцията, възлизал на 1330 лв., като възнаграждението за гаранцията било уговорено да се заплаща по банкова сметка на кредитора „.“ 1

ООД, а не на гаранта „.“ ООД. Ищецът твърди, че е извършил доброволни плащания по двата договора в общ размер 712,44 лв., с които изцяло е погасил дължимата по договора за кредит главница. Навежда доводи за недействителност на договора за потребителски кредит. Сочи, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като е посочен неправилен размер на ГПР, в който не е включено възнаграждението за гаранцията, дължимо по договора за предоставяне на гаранция. Поддържа, че след като предоставянето на гаранцията е пряко свързано с кредита и разходът за нея се понася от потребителя, този разход представлява общ разход по кредита и следва задължително да бъде включен при изчисляването на ГПР. Твърди, че от съдържанието на договора не става ясно кои разходи са включени в общия размер на ГПР. Според ищеца, ако възнаграждението за гаранцията бъде включено в изчислението, ГПР би надвишил значително максимално допустимия размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа още, че в договора за потребителски кредит липсва ясно разписана методика и математически алгоритъм за формиране на ГПР, което лишава потребителя от възможността да разбере как е определена цената на предоставения му финансов ресурс.

Счита, че доколкото договорът за кредит е нищожен, нищожен е и сключеният във връзка с него договор за предоставяне на гаранция, който има акцесорен характер. Твърди, че този договор не цели реално обезпечаване на кредита, а е сключен единствено с цел заобикаляне на ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на ГПР. Излага също, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен и поради противоречие с добрите нрави, тъй като е налице значителна нееквивалентност на престациите, доколкото възнаграждението за гаранцията съставлява 73% от чистата сума по кредита.

Изтъква, че в случая потребителят заплаща за услуга, която не го освобождава от дълга му към кредитора по договора за кредит, а единствено добавя нов разход в негова тежест. От друга страна, гарантът получава възнаграждение, без за него да възниква съществено насрещно задължение, съответстващо на размера на уговорената престация. В условията на евентуалност, ако съдът приеме договора за потребителски кредит за действителен, ищецът релевира нищожност на клаузата по чл. 10, ал. 1, предвиждаща заплащане на възнаградителна лихва в размер 49,04%, поради накърняване на добрите нрави. Изтъква, че размерът на договорната лихва по обезпеченото задължение надхвърля двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерския съвет. По изложените твърдения и доводи иска от съда да прогласи нищожността на Договор за потребителски кредит № ./17.12.2024 г., сключен с първия ответник, поради противоречие със закона, а в условията на евентуалност — да прогласи нищожността на клаузата на чл. 10, ал. 1 от договора за потребителски кредит, предвиждаща заплащане на възнаградителна лихва, поради накърняване на добрите нрави, както и да 2 прогласи нищожността на Договор за предоставяне на гаранция № ./17.12.2024 г., сключен с втория ответник, поради заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави.

Ответникът „.“ ООД оспорва исковете като неоснователни, като не оспорва сключването на процесния договор за кредит между страните, както и предоставянето на кредитополучателя на заемната сума в размер на 700 лв.

Счита, че договорът за кредит отговаря на императивните изисквания на ЗПК.

Твърди, че ГПР е изчислен при базовото допускане, че договорът за кредит ще остане в сила за уговорения срок и страните ще изпълнят задълженията си при спазване на условията и сроковете, предвидени в договора. Поддържа, че чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква размерът на ГПР да бъде изчислен към момента на сключване на договора за кредит, а към този момент кредиторът не е бил уведомен, че потребителят ще обезпечи договора чрез предоставяне на гаранция. Излага, че като насрещна престация по договора за кредит получава единствено възнаградителна лихва, поради което според него не е налице твърдяната нееквивалентност на престациите. Иска от съда да отхвърли исковете.

Ответникът „.“ ООД също оспорва исковете като неоснователни.

Твърди, че договорът за предоставяне на гаранция, сключен между страните, представлява отделно и самостоятелно правоотношение, по отношение на което ЗПК не намира приложение. Поддържа, че евентуални пороци или недействителност на договора за потребителски кредит не рефлектират върху действителността на договора за гаранция. Твърди още, че кредитополучателят е бил предварително уведомен за задълженията си по договора за гаранция и е взел свободно и информирано решение да го подпише. Посочва, че е изпълнил задължението си по договора за предоставяне на гаранция, като е погасил задължението на ищеца по договора за кредит към „.“ ООД, поради което „.“ ООД се легитимира като кредитор в ЦКР на БНБ. Моли за отхвърляне на исковете.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД :

В тежест на ищеца по тези искове е да установи при условията на пълно и главно доказване сключването с ответниците на твърдените договори — договор за кредит и договор за предоставяне на гаранция — с посоченото в исковата молба съдържание, както и обстоятелствата, от които извежда 3 твърдяното противоречие с императивни правни норми, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави, включително твърдяното накърняване на добрите нрави от клаузата на чл. 10, ал. 1 от договора за кредит, предвиждаща възнаградителна лихва.

При установяване на горепосочените обстоятелства в тежест на ответниците е да установят действителността на процесните договори, както и че оспорената клауза от договора за потребителски кредит е била индивидуално уговорена.

С доклада си по делото, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, съдът е отделил като безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства:

На 17.12.2024 г. ищецът е сключил с „.“ ООД Договор за потребителски кредит № . за сумата 700 лв. със срок за връщане 7 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент 49,04%, ГПР 61,71% и обща сума за погасяване 819 лв.

На 17.12.2024 г. ищецът е сключил с „.“ ООД Договор за предоставяне на гаранция № . за обезпечаване на задълженията по договора за потребителски кредит срещу възнаграждение в общ размер 511 лв., с което общата сума, която ищецът е следвало да върне, възлиза на 1 330 лв.

На 17.12.2024 г. на ищеца е била реално предоставена в заем сумата 700 лв.

Сумата 511 лв., дължима като възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция, не е включена сред стойностите, използвани при изчисляване на ГПР по кредита. Включването на това възнаграждение би довело до ГПР, надвишаващ петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

От съдържанието на представените договор за потребителски кредит и договор за предоставяне на гаранция се установява, че двата договора са сключени на една и съща дата — 17.12.2024 г. След служебна справка в публичнодостъпния Търговски регистър се установява, че едни и същи съдружници, при едни и същи квоти, притежават 100% от дяловете и на двете дружества, а седалището и адресът им на управление съвпадат. Поради това съдът приема, че двете ответни дружества са свързани лица, доколкото се контролират от едни и същи съдружници. Съдът съобрази и обстоятелството, че възнаграждението за гаранцията е уговорено да се заплаща на равни 4 месечни вноски с падежи, съвпадащи с падежите на погасителните вноски по кредита. При наличие на множество правоотношения между свързани лица следва да се преценява дали те не съставляват едно общо правно и икономическо цяло. В случая фактът, че „.“ ООД и „.“ ООД са свързани лица, както и че възнаграждението за гаранцията се заплаща на същите падежи, както вноските по договора за кредит и по банкови сметки, съвпадащи с тези, посочени в договора за потребителски кредит, открити на „.“ ООД, обосновава извод за наличието на единна икономическа операция.

Поради това съдът намира, че макар формално договорите да са обективирани в два отделни документа, те следва да бъдат разглеждани в тяхната фактическа и икономическа свързаност. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи, пряко свързани с договора за кредит, които са известни на кредитора и които потребителят следва да заплати. Предвид установената по делото единна икономическа операция, съдът приема, че възнаграждението за гаранцията в размер на 511 лв. е било известен на кредитора разход още към момента на сключване на договора.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът следва да съдържа точен ГПР, изчислен при включване на всички относими разходи. Възнаграждението за гаранцията представлява общ разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и чл. 3, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО, поради което следва да бъде включено сред компонентите на ГПР. Невключването на този разход в ГПР представлява неправилно оповестяване на съществена информация относно общата цена на кредита и обуславя извод за недействителност на договора по чл. 22 ЗПК. Разделянето на кредитното правоотношение в два договора между свързани лица представлява изкуствена правна конструкция, чрез която част от цената на кредита се извежда извън посочения в договора ГПР под формата на възнаграждение за гаранция. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК предвижда, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. В случая, при включване на възнаграждението за гаранцията в размер 511 лв., този праг би бил надхвърлен, поради което такава договорна конструкция води и до заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД.

Изложеното обосновава извод, че договорът за потребителски кредит е нищожен, поради което предявеният иск срещу първия ответник е основателен и следва да бъде уважен.

По отношение на договора за предоставяне на гаранция съдът намира, че същият не обслужва самостоятелна и реална обезпечителна цел, а е част от горепосочената изкуствена икономическа конструкция, водеща до допълнително оскъпяване на кредита. Процесният договор за предоставяне на 5 гаранция има акцесорен характер, което означава, че неговото съществуване е правно обусловено от валидността на главния дълг по потребителския кредит.