Решение № 82 от 11.02.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 82 гр. София, 11.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Невин Шакирова при участието на секретаря Росица Ал. Иванова като разгледа докладваното от Невин Шакирова Касационно гражданско дело № 20248002100931 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Р. М., подадена чрез процесуален представител адв.

В. С. против част от решение № 4786 от 13.09.2023г., постановено по в.гр.д. № 6513/2021г. по описа на Софийски градски съд.

С обжалваната част от въззивното решение е потвърдено първоинстанционно решение № 151298/26.06.2019г. постановено по гр.д. № 22665/2018г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която на основание чл. 222, ал. 3 вр. чл. 228, ал. 2 вр. чл. 59 от КТ е отхвърлен предявеният от В. Р. М. с ЕГН [ЕГН] против „Летище София“ ЕАД, ЕИК 121023551 иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 15120 лева, представляваща дължим остатък от 9 брутни заплати /до пълния уговорен в чл. 54.1, т. 4 и чл. 54.3 от КТД/2015г. размер на БТВ за срок от 15 месеца/ във връзка с прекратяване на трудовия договор поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 327, ал. 1, т.

12 от КТ, при придобит трудов стаж в размер на 20 или повече години при ответното дружество или юридическо лице, на което "Летище София" ЕАД се явява правоприемник или са от системата на СО БГА „Балкан“, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда – 04.04.2018г. до окончателното плащане.

Касационното обжалване е допуснато в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по правния 1 въпрос: какво е значението на добросъвестността /недобросъвестността/ и на умисъла като форма на вина по смисъла на Кодекса на труда при неизпълнение на трудовите задължения на работодателя?

За да се отговори на поставения въпрос е необходимо да се изясни значението на понятието добросъвестност в правото, в частност в трудовото право. Добросъвестността /bona fides/ е общ принцип в гражданското право, без същността й да е легално дефинирана в обективното ни право. Най-общо добросъвестността /добронамереността/ в правото отразява искрените, почтени, честни, добри и точни намерения на всеки човек, независимо от това какъв е резултатът от последвалите негови действия. Обратното на добросъвестността е недобросъвестността, недобронамереността – непочтеността, нечестността, неискреността в деянията на човека, несъблюдаване правилата на морала, умисълът. Добросъвестността в гражданското право има посоченото в закона значение.

Добросъвестността във вещното право се свежда до субективното състояние на лицето – незнанието на определено обстоятелство към специфичен момент /чл. 70, ал. 1; чл. 78, ал. 1; чл. 94, ал. 1 от ЗС; чл. 17, ал. 2; чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД/. Недобросъвестността съответно е знанието на определено обстоятелство към съответен момент.

В облигационното право добросъвестността се разбира като позитивно задължение /норма на поведение/ за страните по договора, както по време на преддоговорния процес, така и при сключването и изпълнението на договора и определя съдържанието на дължимото – лоялно поведение, полагане на дължимата грижа с цел да не се увреди другата страна, придържане към добрите нрави /чл. 12; чл. 20, изр. 2; чл. 63; чл. 75, ал. 2 от ЗЗД и др./.

Недобросъвестността от своя страна е неполагането на дължимата грижа, злоупотребата с право /при упражняването му/, умишлено поведение или такова при груба небрежност /чл.

25, ал. 1, изр. 2; чл. 82, изр. 2 от ЗЗД и др./.

Кодексът на труда е специален нормативен акт, който урежда изискването за проява на добросъвестност при упражняване на предоставените права в действащото ни трудово право в чл. 8, ал. 1 като задължение за точно и честно отношение на всеки един субект по трудовото правоотношение при упражняване на правата и изпълнение на задълженията, което да е в съответствие със законовите разпоредби. Нормата е обща и законодателят е уредил оборимата презумпция по чл. 8, ал. 2 от КТ, че трудовите права и задължения се осъществяват от страните по трудовото правоотношение добросъвестно съобразно изискванията на законите, до установяване на противното. Обратно, когато трудовите права и задължения не се осъществяват, добросъвестността не се предполага, съответно не се опровергава. Освен като основополагащо начало при осъществяване /изпълнение/ на трудовите права и задължения, добросъвестността в действащото трудово право е уредена като критерий за уреждане на отношенията между страните при недействителен трудов договор /чл. 75, ал. 1 и чл. 353 от КТ/; като изискване при изпълнение на трудовите задължения на работника /чл. 125 от КТ/, при което се гарантира изплащане на трудовото възнаграждение /чл. 245, ал. 1 и ал. 3 от КТ/; при получаване на трудовото възнаграждение /чл. 271, ал. 1 от КТ – ТР № 79/1965г. на ОСГК на ВС на РБ/ и при обявяване съществуването на трудовото правоотношение /чл. 405а, ал. 3 от КТ/. Добросъвестността, 2 респ. недобросъвестността при неосъществяване /неизпълнение/ на трудовите задължения на работника/служителя или на работодателя, както и при неупражняване на предвидените трудови права не е уредена в Кодекса на труда като условие, имащо правно значение в трудовоправните отношения. При установено неизпълнение на задължение на страна по трудовото правоотношение, дали това неизпълнение отразява искрените, честни, добри и точни намерения на неизправната по индивидуалния трудов договор страна има правно значение, единствено доколкото и каквото законът му придава. В случаите, в които законът не въздига добросъвестността или недобросъвестността, както и вината /умисълът/ в предпоставка за ангажиране отговорността на неизправната по правоотношението страна, те не се изследват от съда при прилагане на предписаните от закона правни последици на неизпълнението.

Ето защо, съдебният състав на ВКС дава следния отговор на допуснатия до касационно обжалване въпрос: добросъвестността или недобросъвестността на работодателя при неизпълнение на трудовите му задължения вменени в Кодекса на труда има правно значение при уреждане на трудовоправните спорове, само когато е предвидена в закона. Съгласно чл.

8, ал. 1 от КТ добросъвестността е основополагащо правило при осъществяване /изпълнение/ на трудовите права и задължения на страните по едно трудово правоотношение. Тук тя се предполага до установяване на противното /чл. 8, ал. 2 от КТ/.

Законодателният подход при уредбата на вината и на умисъла като форма на вина значими в трудовоправните отношения е изричен и изчерпателен /чл. 52, ал. 2; чл. 186; чл. 187, ал. 2 от КТ; чл. 201, ал. 1 от КТ; чл. 202; чл. 203, ал. 2 от КТ; чл. 229, ал. 2 от КТ и др./. В Кодекса на труда умисълът не е уреден като предпоставка за ангажиране отговорността на работодателя при неизпълнение на трудовите му задължения.

По касационните основания:

Касаторът В. Р. М. поддържа касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което отправя искане решението да бъде отменено, а предявената искова претенция да бъде уважена в цялост.

Касационният жалбоподател поддържа, че изводът на съда, според който условие за заплащане на претендираното обезщетение към датата на прекратяване на трудовия договор поради пенсиониране е служителят да е бил страна по КТД от 2015г. и предходни колективни договори е превратен, след като в описанието на фактическата обстановка правилно е цитирал текста на клаузата на чл. 54.3 от КТД/2015г., съдържащ съюза „или“ между „настоящ“ и „предишен“ КТД. Съдът не е отчел безспорното положение, че работниците и служителите са се присъединили доброволно към предишен КТД/2013г.; за целта ръководството на предприятието е поканило изрично всеки от работниците, който не е член на синдикалната организация; че съдържанието на КТД от 2013г. и КТД от 2015г. съвпадат и при същото ръководство, на работниците не е съобщено за сключването на КТД/2015г., което сочи неизпълнение на работодателя, поради което следва да се приеме, че е дадена възможност на работниците да ползват правата по последния.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация „Летище София“ ЕАД, чрез 3 процесуален представител адв. А. К. оспорва касационната жалба като неоснователна.

Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивният съд е потвърдил обжалваната част от първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от В. Р. М. против „Летище София“ ЕАД иск с правно основание чл.

222, ал. 3 вр. чл. 228, ал. 2 вр. чл. 59 от КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 15120 лева, представляваща дължим остатък от 9 брутни заплати /до пълния уговорен в чл. 54.1, т. 4 и чл. 54.3 от КТД/2015г. размер на БТВ за срок от 15 месеца/ във връзка с прекратяване на трудовия му договор поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 327, ал. 1, т. 12 от КТ, въз основа на решаващ правен извод, че ищецът не е членувал в синдикална организация и не се е присъединил към КТД/2015г. по реда на чл. 57, ал. 2 от КТ; установено е в тази връзка неизпълнение на задължението на работодателя за информиране на работника по чл. 58 от КТ, но не е установено по категоричен начин това неизпълнение да се дължи на „недобросъвестно /умишлено/ поведение“ на работодателя; а след като не се е присъединил към КТД/2015г. ищецът не може да претендира права на основание разпоредбите на този КТД, а в тежест на работодателя не е възникнало задължението да му заплати увеличен размер на обезщетението уговорено в чл. 54.1.4 от КТД/2015г.

Въззивното решение е валидно и допустимо, но при постановяването му е допуснато нарушение на материалния закон в противоречие с дадения по делото отговор на релевантния материалноправен въпрос.

Установено е по делото и няма спор между страните, че по силата на съществуващото между тях трудово правоотношение и след надлежно информиране от работодателя, ищецът със заявление от 10.12.2013г. заявил присъединяване към КТД, сключен на 20.11.2013г. и е бил присъединен за срока му на действие – м. 12.2013г. - м. 11.2015г.

На 08.12.2015г. между "Летище София" ЕАД и синдикатите – Синдикална секция към Федерацията на транспортните работници "Подкрепа" при "Летище София" ЕАД и Синдикална организация към Съюза на транспортните работници в България при "Летище София" ЕАД е сключен нов КТД, към който ищецът не се е присъединил поради неизпълнение на задължението на работодателя съгласно чл. 58 от КТ да информира всички работници и служители за този колективен трудов договор, сключен в предприятието и с който е обвързан и да държи на разположение на работниците и служителите неговият текст.

Доказателства установяващи точно изпълнение на това свое задължение работодателят не е ангажирал по делото, а неизпълнението му се установява и от показанията на свидетеля А.

В. /колега на ищеца от 1982г. до 2020г./.

Основателно е касационното оплакване за неправилност на извода на въззивния съд, че при установените по делото факти – ищецът – служител, чийто общ трудов стаж при ответника надхвърля 20 години и чийто трудов договор е прекратен от 01.09.2017г. поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст – няма право на обезщетение, уговорено в чл. 54.1.4 от КТД/2015г., сключен между работодателя и синдикатите, поради 4 неприсъединяването му по реда на чл. 57, ал. 2 от КТ при неизпълнение на задължението на работодателя за информация по чл. 58 от КТ.

При липса на доказателства установяващи изпълнение на трудовото задължение на работодателя по чл. 58 от КТ, ирелевантно значение за правилното решаване на спора има дали неизпълнението на работодателя е добросъвестно или не, а на още по-силно основание – дали неизпълнението е допуснато от работодателя умишлено или само небрежно. Законът не предвижда изискване това неизпълнение да се дължи на недобросъвестно или умишлено поведение на работодателя. Въззивният съд в противоречие на материалния закон – чл. 8, ал.