Определение № 1910 от 15.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1910 гр. София, 15.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Борис Д. Илиев като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Касационно гражданско дело № 20248002104217 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Т. К., ЕГН **********, чрез пълномощника му по делото адв. В. С., против Решение №133 от 10.07.2024г. по в. гр. д.

№234/2024г. по описа на Апелативен съд- Пловдив, с което е било потвърдено Решение № 96 от 22.03.2024г. , постановено по гр.д. № 546/2023г.. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, с което е отхвърлен предявения от В. Т. К., ЕГН **********, против Окръжен съд- Пловдив отрицателен установителен иск за установяване, че ищецът не дължи на Окръжен съд– Пловдив сумата от 38 688.63 лв. по НОХД №148/2014г. по описа на Окръжен съд– Пловдив, представляващи 7 906 лева- разноски; 24 000 лева- държавна такса върху уважения размер на гражданските искове и 10 лева (2x5.00 лева)- държавни такси за издаване на 2 броя изпълнителни листове, поради изтекла погасителна давност. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, като се иска отмяната му и уважаване на предявения иск. Към жалбата е представено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 от ГПК.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея Окръжен съд- Пловдив, чрез пълномощника му по делото М. Мирчева- Георгиевасъдебен помощник, с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

1

С обжалваното решение въззивният съд е приел следното:

С влязъл в сила съдебен акт по НОХД №148/2014г. по описа на Окръжен съдПловдив ищецът В. Т. К. е бил осъден да заплати на Окръжен съд- Пловдив сумите, както следва: 7906 лв.- разноски; 24000 лв.- държавна такса върху уважения размер на гражданските искове и 10 лева (2x5 лв.)- държавни такси за издаване на 2 броя изпълнителни листове. На 14.07.2017г. на ищеца е била връчена покана за доброволно изпълнение на посочените задължения, като поради липсата на такова за същите е бил издаден изпълнителен лист №510 от 24.07.2017г. С възлагателно писмо от 04.11.2022г. с вх. № на ЧСИ Мариана Обретенова №9407/09.11.2022г. Окръжен съд – Пловдив, като взискател, й е възложил събирането на вземанията по посочения изпълнителен лист с всички правомощия по чл.18, ал.1 от ЗЧСИ. Въз основа на издадения изпълнителен лист и възлагателното писмо е било образувано изп.д.№ 687/2022г. по описа на ЧСИ Мариана Обретенова. По изпълнителното дело е бил наложен запор върху секвестеруемата част на получаваното от ищеца трудово възнаграждение, като са изпратени и връчени три запорни съобщения. Първото е било изпратено на 08.02.2023г. до Затвора- Пловдив, като същото е върнато с уведомление, че на 04.07.2022г. ищецът е преместен в Затвора- Пазарджик.

Второто запорно съобщение е изпратено на 03.04.2023 г., като отново не е било връченоудостоверено е от куриерска фирма „Европът -2000“ АД, че не е доставено поради отказ за получаване на пратката. Третото запорно съобщение, изпратено на 24.07.2023г., е редовно връчено на 31.07.2023г., от която дата е наложен запорът на секвестеруемата част от трудовото възнаграждение на ищеца.

При така установените факти по делото от правна страна въззивният съд е приел, че вземанията- предмет на делото, са публични държавни вземания, за които са приложими правилата на ДОПК. Доколкото поканата за доброволно изпълнение, изходяща от ответника, е била връчена на ищеца на 14.07.2017г., то съобразно правилото на чл.171 ал.1 от ДОПК давността започва да тече считано от 01.01.2018г. и петгодишният давностен срок изтича на 01.01.2023г. Съгласно § 29 от Закона за мерките и действията по време на извънредно положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020г., давността по ДОПК спира да тече за времето на обявеното извънредно положение, а съобразно § 13 от ПЗР към ЗЗ /ДВ бр. 44 /13.05.2020 г./ сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020г., и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в "Държавен вестник", т.е. считано от 20.05.2020г. С оглед на тези нормативни разпоредби за времето на извънредното положение, което е общо 69 дни, давността не е текла, поради което петгодишният давностен срок за вземанията изтича на 09.03.2023г. С възлагателно писмо № 9407/ 09.11.2022 г. ответникът е възложил на ЧСИ Мариана Обретенова принудителното събиране на процесното вземане с всички правомощия по чл.18 ал.1 от ЗЧСИ. Съдът е посочил, че действително образуването на изпълнително дело само по себе си не прекъсва давността, но молбата, с която взискателят е поискал 2 предприемане на изпълнително действие за принудително събиране на паричното притезания, аналогична на която е възлагането по чл.18 от ЗЧСИ, прекъсва давността, дори и изпълнителното действие да е предприето след изтичане на същата по причини, независещи от волята на взискателя, като в този случай давността се счита прекъсната с предприемане на действието, но считано от искането. Приел е, че възлагателното писмо от ответника до ЧСИ от 09.11.2022г., с което изрично възлага всички правомощия по чл.18 от ЗЧСИ, има характер на искане за предприемане на изпълнителни действия и е прекъснало давността, тъй като на 31.07.2023г. е предприето валидно изпълнително действие с налагане на запора върху секвестеруемата част на трудовото възнаграждение на ищеца. Ето защо давността следва да се счита прекъсната, считано от искането- от 09.11.2022г., заявено в рамките на давностния срок, след което е започнала да тече нова петгодишна давност, която към датата на предявяване на иска- 21.09.2023г. не е изтекла. По така изложените съображения съдът е приел, че искът за установяване недължимост на процесните вземания като погасени по давност се явява неоснователен и следва да се отхвърли.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът обосновава наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 от ГПК.

Твърди, че при постановяване на решението си въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: съществува ли процесното вземане; то погасено ли е по давност; доказано ли е, че е погасено по давност; възлагателното писмо, в което не е посочено искано изпълнително действие, спира ли давностния срок? По същите въпроси се поддържа, че са били разрешени в противоречие с практиката на ВКС.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност.

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за 3 правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

В случая поставените в изложението въпроси- съществува ли процесното вземане; погасено ли е по давност и доказано ли е, че е погасено по давност, нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК в изяснения в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009г. смисъл, тъй като се отнасят до касационните основания по чл.281 от ГПК и правилността на обжалваното решение, които не са предмет на проверка в производството по чл.288 от ГПК по допускане на касационно обжалване с изключение на хипотезата на чл.280, ал.2 от ГПК, която ще бъде коментирана допълнително. Правен въпрос по чл.280, ал.1 от ГПК от значение за изхода на спора, по който въззивният съд се е произнесъл, е единствено последният въпрос в изложението, който е формулиран некоректно с оглед поддържаната от касатора теза, но предвид мотивите на обжалваното решение следва да бъде преформулиран в следния смисъл: дали възлагателното писмо, с което на съдебния изпълнител са възложени правомощията по чл.18 от ЗЧСИ и въз основа на тях той е предприел изпълнителни действия, прекъсва погасителната давност.

Разрешението, което е дал въззивният съд на същия, обаче е в съответствие със задължителната съдебна практика, поради което в случая отсъства допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

Съгласно приетото в мотивите по т.10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 2/2013 г. прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Затова е нередовна молбата за изпълнение (освен при наличието на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ), в която взискателят не е посочил изпълнителен способ (чл. 426, ал. 2 ГПК) и такава 4 молба подлежи на връщане съгласно чл. 426, ал. 3 вр. чл. 129 ГПК. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Така дадените указания са били препотвърдени и в мотивите по т.3 на Тълкувателно решение №2 от 04.07.2024г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 2/2023г., съгласно които за прекъсването на погасителната давност е необходимо да се съобразяват императивните предпоставки за редовност на сезиращото искане. Необходимо е молбата на кредитора за изпълнение да е редовна, като се съобразява възможността за възлагане по чл. 18 ЗЧСИ, а съдебният изпълнител има служебната компетентност да укаже и изиска изправянето на недостатъците.